„Този, който вижда разликите, но не и общото, странства от една смърт към друга.“
Имаше стотици мъже като него, работещи на трансалпийската железница.
Всички те членуваха в профсъюза на железопътните работници. Взривяваха планините с динамит, прехвърляха мостове през клисурите, полагаха релси. Сред тях имаше инженери, носачи, гресьорчици, машинисти, хамали.
Когато работата намаляваше, те потъваха в околния пущинак за месец-два. Или изчезваха, също тъй незабележимо, из градските бордеи на Тилсон и Нови Питсбърг край Рейн.
Бяха самотници, мълчаливци. Нямаха приятели, нито семейства. Не изглеждаха стари (трудно бе да се определи възрастта им), но годините ги обгръщаха като аура. Движенията им бяха спокойни и отмерени, преизпълнени с търпение.
Карен Уайлдър познаваше този тип мъже. Беше виждала много като тях. Напоследък броят им се бе увеличил значително.
Карен държеше бар в малкото градче Рандал, в Новите вътрешни територии. Живееше тук от пет години, беше се преместила от мините в Пиренеите, след като ги затвориха. Умееше да върти бизнеса и нямаше спорове със собственика. Готвачът не й посягаше и не се налагаше да се качва на горния етаж с клиентите. (Проблем, който поизгуби своята острота, откакто навърши четирийсет. Предложенията не бяха секнали, просто се разредиха.)
Рандал бе кратка спирка по линията Рейн-Рур. Всеки ден минаваха дълги композиции, натоварени с въглища за Тилсон, Карвър и Нови Дрезден. Отвъд водопадите железницата се кръстосваше с новия път. Потокът от пътници също постоянно нарастваше. Идваха заможни семейства, с деца. Но Рандал си оставаше провинциално градче, подхранвано с емигранти, които службите наемаха от градовете. Пристигащите бяха хора необуздани, привикнали да прибягват до юмруците си за разрешаване на споровете. Ето защо тя предпочиташе компанията на местните, на ветерани като Гилфорд Лоу.
Позна го още от деня, в който пристъпи прага за първи път — не мъжа, а типа.
Беше от ветераните, от най-чиста порода. Слаб, почти мършав. С големи ръце. С очи на старец. Карен почти се изкушаваше да попита какво са виждали тези очи.
Но той не си падаше по приказките. Идваше редовно, от година-година и половина. Пристигаше късно вечер, ядеше малко, почти не пиеше. Карен предполагаше, че я харесва — все намираше начин да размени с нея няколко думи за времето и новините. Докато говореха, накланяше тялото си над нейното, като дърво, хвърлящо сянка.
Но винаги се качваше горе с някое от момичетата.
Тази вечер беше различно.
В средата на септември „Шафхаузен“ бе средище предимно на местни. Лятната тълпа — скитниците и туристите — бяха заминали към по-топли места. Собственикът бе наел един духов състав, за да развлича клиентелата, и тромпетистът обичаше да изкарва пиянски сола преди изгрев-слънце. Една от причините бандата да не се задържи дълго. Ето как към средата на септември в „Шафхаузен“ се върна обичайното спокойствие.
А после взеха да прииждат ветераните. (Някои от тукашните ги наричаха Старите.) В началото всичко това не изглеждаше необичайно. Такива като тях в Рандал е имало и преди. Идваха, наемаха някоя прашна стая, оставаха за известно време, сетне изчезваха. Без да питат, без да се интересуват от нищо. Част от живота, като дивите мъхнати змии, обитаващи южните хълмове.
Но напоследък тези мъже се задържаха повече от обичайното, а и пристигаха още като тях. Седяха на групички и обсъждаха с приглушени гласове един Господ знае какво. Карен усети, че любопитството й нараства.
Ето защо, когато се появи Гилфорд Лоу и поръча питие, тя постави чашата пред него и попита:
— Да няма някакво сборище в града?
Той й благодари любезно. Сетне добави:
— Не разбирам за какво говориш.
— Не ми ги пробутвай тези.
Гилфорд я изгледа продължително.
— Карен, нали?
— Аха. — „Господинът е тук всяка вечер и уж не ми знае името“.
— Карен, това е малко неудобен въпрос.
— С други думи, да не си пъхам гагата. Но нещо се мъти.
— Така ли?
— Да не съм сляпа. Имам чувството, че тази вечер са се събрали всички дърти плъхове от железницата. Трудно е да не ви забележи човек.
„Хора, които са били мачкани и бити, но са отказали да умрат“. Ала не искаше да му каже това.
За миг си помисли, че сега ще й разкаже всичко. Изражението, което зърна на лицето му, говореше за такава мъчителна самота, че сърцето й се сви.
Но той само подхвърли:
— Ти си много хубаво момиче.
— За първи път от петнайсет години насам някой ме нарича момиче, господин Лоу.
— Есента няма да е от приятните.
— Така ли?
— Може да не се виждаме известно време. Ето какво ще ти кажа. Ако се върна напролет, ще те потърся. Ако нямаш нищо против, разбира се.
— Нямам нищо против. Но до пролетта има много време.
— А ако не се върна…
„Да се върнеш откъде?“ Тя почака да завърши изречението.
Но той гаврътна остатъка от питието и поклати глава.
„Хубаво момиче“, беше казал.
Получаваше по десетина подобни комплимента на ден от мъже, пийнали достатъчно, за да проявят интерес. Комплименти, които не означаваха нищо. Но думите на Гилфорд Лоу изплуваха в съзнанието й отново. „Той е съвсем обикновен човек — помисли си тя. — Но тъжен.“
Може би ще я потърси… и тя няма да има нищо против.
Но тази вечер, след като довърши напитката, той си тръгна сам, накуцвайки като ранено животно. Тя го подкани с очи. Но Гилфорд извърна поглед.
Лили излезе от работа в четири и половина и взе автобуса за Националния музей. Беше хладен, ясен ден. Автобусът бе натъпкан с мрачни чиновници, мъже на средна възраст с камгарени костюми и смачкани шапки. Никой от тях не подозираше за назряващата небесна война. Това, което искаха, ако съдеше по житейския си опит, беше едно питие, вечеря, второ питие след вечеря, заспали деца, телевизор, включен на един от двата канала, и може би трето питие преди лягане.
Можеше само да им завижда.
В музея имаше тематична изложба. Над вратите бе окачен продълговат транспарант с надпис:
Преобразяването на Европа
Един поглед върху Чудото
„Чудото“ — за да успокоят религиозните организации. Тя все още предпочиташе да нарича континента Дарвиния, името, дадено от стария Хърст. Смисълът му бе изгубен сега, хората вярваха, че Европа е имала собствена история, макар да не търсеха обяснение за това. Представяше си как младият Чарлз Дарвин събира образци от насекоми по бреговете на Рейн и се отдава на размишления за тайнствата на континента. Макар че, разбира се, не това бе главната загадка.
Когато слезе от автобуса, въздухът й се видя по-прохладен и свеж. Помещенията в музея бяха осветени от флуоресцентни лампи.
Изложбата беше огромна. Лили пренебрегна встъпителната част и се насочи право към стъклената витрина, посветена на експедицията на Финч от 1920-а и краткотрайния англо-американски конфликт. Тук бяха изложени старовремски компаси, хербаризирани растения, теодолити и други предмети, събрани през годините по поречието на Рейн и в околностите на Бодензее. Един надпис гласеше: „В памет на доктор Томас Макланд Джилвани“. Фотографии на членовете на експедицията: Престън Финч с неговия смешен тропически шлем, мършавият Ейвъри Кек, нещастният Джилвани, бедният, измъчен Джон Уотс Съливан, готвачът Дигс, а ето го и баща й Гилфорд Лоу, с еднодневна брада и памучна риза от предишната си експедиция по река Галатин, намръщен млад мъж с фотоапарат в обемиста дървена кутия и мръсни нокти.
Тя докосна витрината с върховете на пръстите си. Не беше виждала баща си от двайсет години — от онази ужасна сутрин във Файетвил, когато слънцето изгря — както й се струваше тогава — над океан от кръв.
Въпреки тежките си рани той бе оцелял. Настаниха го в болницата в Оро Делта. Териториалната полиция очакваше от него да обясни защо са били застреляни Аби и Никълъс, както и какво означават труповете на тримата непознати и шерифа Карлайл. Но в началото лекарите не позволяваха да го разпитват, а една нощ баща й се измъкна от болницата, след като надви пазача при вратата. Издадоха заповед за издирването му, но това не бе нищо повече от жест на безсилната власт. Континентът поглъщаше бегълците без следа.
Той сигурно бе някъде там.
Знаеше го със сигурност. От време на време с нея се свързваха Старите. Тя им съобщаваше какво е научила като секретарка в офиса на Матю Крейн — обладан от демони висш чиновник в департамента, — а те я успокояваха, че баща й е още жив.
Че стъпва някъде там, по света, в борба да отложи Апокалипсиса.
Този път, предадоха й те, вече е съвсем близо.
Лили спря пред една осветена диорама.
Тук бе представено изкопаемо дарвинианско същество — не помнеше латинското му название — чудовище с два крака и четири ръце, обитавало европейските равнини през ледниковата епоха, най-едрият хищен екземпляр, живял някога на континента. Скелетът му в диорамата се издигаше на осем стъпки, с масивен гръбначен стълб, към който някога са били прикачени яки мускули, куполовиден череп и челюст, натъпкана с остри зъби. Непосредствено до него имаше реконструкция — чудовището с хитинова кожа и стъклени очи разкъсва със зъби шията на мъхната змия.
Музеен екземпляр, също като снимките на Гилфорд Лоу, но Лили знаеше, че нито баща й, нито чудовището, са изчезнали напълно.
— Скоро ще затваряме, госпожо.
Нощният пазач, нисичък човечец с изпъкнало шкембенце, носов глас и очи, стари като лицето му. Беше го срещала и преди, но не му знаеше името. Той беше нейната връзка.
Както и предишните пъти, тя му подаде незабележимо една книга. Беше я купила вчера от книжарница в Арлингтън. Научно издание, „Преразглеждане на марсианските канали“, с последните снимки от „Паломар“, но Лили само я прелисти. Между страниците бяха пъхнати пресниманите от нея вчера документи.
— Някой трябва да я е забравил — промълви тихо.
Пазачът пое книгата с подпухналата си ръка.
— Ще я отнеса в „Изгубени вещи“.
И друг път бе казвал същите думи, което я наведе на мисълта да нарича Старите, Ветераните, Безсмъртните по същия начин: Изгубени вещи.
— Благодаря ви — усмихна му се тя и си тръгна.
Стареенето, мислеше си Матю Крейн, е като да излежаваш присъда. Не само е неизбежно, но трябва и да присъстваш на него.
Беше измислил различни начини да не изглежда подозрително млад.
Веднъж в годината — обикновено наесен — той се прибираше в облицованата си с мрамор баня, изкъпваше се, подсушаваше се, сядаше пред огледалото и се заемаше да скубе космите над челото си, имитирайки оплешивяване. Боговете не проявяваха милосърдието да го лишават от болка по време на тази манипулация, но той бе привикнал с болката.
След като приключеше с това, нанасяше няколко линии върху лицето си с острието на наточен бръснач.
Техниката беше особено деликатна. Острието трябваше да проникне надълбоко (но не твърде дълбоко) и това да се прави често. Ето например, зоната около ъгъла на окото. Не биваше да засяга самото око, а да прокарва бръснача надолу към бузата. Кръвта течеше съвсем кратко. Подсушаваш и повтаряш. След третото или четвъртото порязване неподатливата кожа най-сетне позволяваше да остане траен белег.
Изкуство.
Даваше си сметка, естествено, как би изглеждала тази процедура през погледа на страничен наблюдател. Човек, който посича лицето си, попива кръвта и отново хваща острието. Освен това трябваше да внимава да не засегне някой нерв. Веднъж след дълбоко порязване бе предизвикал увисване на единия край на устата и помощниците му го попитаха дали не е прекарал лек удар. Деликатна работа, изискваща търпение и сигурна ръка.
Държеше инструментите в една чантичка — няколко бръснача, точиларски камък, памук, пинцети.
За да имитира стареене на кожата, обикновено използваше шкурка. Предпочиташе номер десет и търкаше, докато от порите започне да се процежда кръв.
Несъмнено илюзията не можеше да се поддържа вечно. Но засега вършеше работа. Скоро войната щеше да приеме друг обрат и тогава вече нямаше да има нужда от дегизация — след шест месеца, най-много година всичко щеше да се промени. Така му бяха обещали.
Той приключи с бръснача, изми го от кръвта, почисти умивалника и хвърли кървавия памук в тоалетната. Остана доволен от крайния резултат и тъкмо се готвеше да излезе, когато забеляза нещо. Липсваше нокътят на левия му показалец. На негово място се виждаше само влажна, тъмна лигавица.
Това беше странно. Не помнеше досега да му е падал нокът. При това не изпитваше никаква болка.
Откри още два клатещи се нокътя — на десния палец и на малкото пръстче на същия крак. Когато дръпна лекичко нокътя на палеца, той се отдели от кожата и падна.
„Брей — помисли си Крейн. — Това е нещо ново.“
Някакво кожно заболяване? Каквото и да е, сигурно ще премине. Ноктите щяха да порастат отново. Така ставаше, поне досега. Нали беше безсмъртен.
Но боговете мълчаха по този въпрос.
Поредният клиент на Елиас Вейл беше жена от Карибите, болна от неизлечима форма на рак.
Казваше се Фелисити и се беше появила от есенния дъжд, накуцвайки със схванатите си крака, за да почука на вратата на кабинета на Вейл в едно предградие на Нови Дрезден на име Колтаун. Носеше рокля на цветя, която висеше на измършавялото й тяло като съборена палатка. Белият й дроб беше натъпкан с метастази.
Той спусна щорите към улицата, за да се скрие от дъжда, намръщените лица и замърсения въздух. Седемдесетгодишната Фелисити въздъхна в настъпилия сумрак. В началото изглеждаше изплашена от странните резки по лицето на Вейл. Какво пък, в това няма нищо лошо, помисли си той. Страхът е мой верен съдружник.
— Ще умра ли? — попита тя с тих гласец.
Нямаше нужда от лекар, за да узнае диагнозата. Дори лаик би могъл да я постави. Истинско чудо бе даже, че бе успяла да изкачи стълбището към апартамента на Вейл. Но разбира се, тя не искаше да чуе истината.
Той седеше от другата страна на дървената масичка, подпряна от една страна с купчина книги. Жълтите очи на Фелисити лъщяха на светлината на свещите. Вейл й подаде ръка. Нейната длан бе мека и влажна.
— Ръката ти е топла — рече той.
— А вашата е студена.
— Топлите ръце са добър признак. Това е животът, Фелисити. Почувствай го. Спомни си всички преживени досега дни. Испанското градче, Кингстън, корабът за Дарвиния… мъжът ти, дечицата — тук, под тази кожа е всичко това.
— И колко още ще има? — попита тя.
Богът на Вейл не се интересуваше от тази жена. Беше важна само колкото да си плати таксата от петнадесет долара. Да пусне лептата си в кесията му, преди да е дошло време да се качи на влака за Армагедон.
Готов или не.
Но въпреки това му стана мъчно за нея.
— Усещаш ли реката, Фелисити? Реката от кръв? Реката от желязо и въздух, която се издига до планината на сърцето ти и се спуска към делтата на пръстите?
Тя затвори очи, потрепвайки леко от докосването му.
— Да — прошепна.
— Това е силна, стара ръка, Фелисити. Широка колкото Рейн.
— И къде отива — къде ще свърши?
— В морето — отвърна почти нежно Вейл. — Всяка река стига до морето.
— Но… нали още не?
— Още не. Тази река не е пресъхнала.
— Не се чувствам никак добре. Понякога сутрин не мога да стана от леглото.
— Защото не си вече млада, Фелисити. Помисли за децата, които си отгледала. За Майкъл, който строи мостове в планините, и за Констанца с нейните съвсем малки дечица.
— И Карлота — прошепна Фелисити, затворила очи.
— И малката Карлота, пухкава и хубава, дори в деня, когато издъхна. Тя те очаква, Фелисити, но е търпелива. Знае, че още не е дошло времето.
— Колко още?
— Време имаш колкото искаш — отвърна великодушно той. Но знаеше, че не е никак много.
— Колко? — В гласа й се долавяше тревога.
— Две години. Може би три. Достатъчно дълго, за да се порадваш на дечицата на Констанца. И да свършиш още някои неща.
Тя въздъхна. Продължителна въздишка на облекчение и благодарност. Дъхът й миришеше като въздуха в месарницата на Хувър Лейн, където труповете на одрани кози висяха по прозорците като коледни играчки.
— Благодаря ви. Благодаря ви, докторе.
Щеше да е мъртва до края на месеца.
Той прибра парите в джоба и й помогна да слезе по стълбите.
Железопътното депо на Нови Дрезден представляваше просторен и прашен двор, озарен от светлините на стоманените осветителни стълбове. Зад складовете се виждаха покривите на къщите, приличаха на надгробни паметници в дъжда.
Вейл носеше тъмни дрехи. Беше преметнал през рамо вързоп с няколко лични вещи вътре. Парите му бяха прибрани в кесията колан. В джоба на панталона си носеше пистолет.
Той пропълзя под разкъсаната тел на оградата и си изкаля коленете. В локвите на двора плуваха разноцветни маслени петна. Вейл бе прекарал един час в зъзнене зад оградата, докато най-сетне пристигне композицията, която очакваше. Сега дизеловият локомотив набираше скорост и фаровете му пронизваха набраздената от дъжд тъмнина.
„Време е — помисли си Вейл. — Тичай!“
Усещаше нетърпението на бога в него и то не бе само да улови този влак. Човешката история наближаваше своята повратна точка, вероятно по-бързо, отколкото бяха очаквали боговете. За Вейл най-сетне се намери работа. Беше дошъл на това пусто място със съвсем конкретна цел.
Той хвърли вързопа през отворената врата на един конски вагон и се метна след него. Падна на пода, претърколи се и удари два от пръстите на лявата си ръка.
— По дяволите! — изруга шепнешком.
Вътре беше тъмно и миришеше на разни товари: на сено, на кожа от мъхнати змии, на добитък, каран в кланицата. Зад отворената врата се мяркаха светлините на перона.
Не беше сам. Имаше още един мъж, свит в ъгъла, озаряван от проблясванията. Вейл посегна инстинктивно към пистолета. Но на трепкащата светлина видя, че мъжът е стар, мършав, с изплашен поглед, вероятно някой пияница или скитник. Пречка, но не и заплаха.
— Здрасти, страннико — провикна се старецът.
— Остави ме на мира — изръмжа заплашително Вейл.
Напоследък все по-често усещаше тежестта на годините. Много време беше изминало откакто напусна Вашингтон и заживя в малки градчета като Нови Орлеан, Маями, Джеферсънвил, Нови Питсбърг и Нови Дрезден. Беше научил някои полезни за боговете неща и никога не бе оставал без прехрана и подслон, макар че живееше относително бедно. Предполагаше, че го държат в резерва, в очакване да дойде времето за всеобщия сбор, за последния зов, за появата на боговете сред хората.
И както винаги в душата му се надигна страх: а какво ще стане, ако битката така и не се състои? Ако бъде обречен на вечно мизерно съществуване в малки стаички, да слуша тъжните изповеди на импотентни мъже и умиращи жени, на овдовели съпруги, да намира утеха в евтин алкохол и турски хероин?
„Скоро“ — прошепна богът. А може би това бе само вътрешният му глас. Напоследък все по-трудно откриваше разликата.
Скоро. Съвсем скоро.
Влакът потъна в мрака с равномерно потракване, отвън се мяркаха само тъмните силуети на дървета джамии. Прекосиха един железен мост, скрит в гъста мъгла, и продължиха право на изток, към Армагедон.
Събуди се от ярка слънчева светлина и нечий надвесен над него силует. Беше старецът от вагона. Вейл се дръпна от неприятната миризма и посегна към пистолета.
Но скитникът само размаха изплашено ръце.
— Нищо лошо няма да ти сторя, бе човек!
Влакът пълзеше през гора. Зад отворената врата се виждаше обрасла с тръстика река.
— Само стой надалече от мен — предупреди го Вейл.
— Ударил си си ръката, приятелче — рече скитникът.
— Това е мой проблем.
— Изглежда доста зле.
— Ще заздравее. — Беше я навехнал снощи, при скачането във вагона. Не го болеше. Но изглеждаше малко странно.
Липсваха четири нокътя. Кожата под тях беше бледа и с нездрав цвят.
Те идваха от крайбрежието и вътрешността, от Тилсон, Джеферсънвил и Нови Питсбърг и от стотиците други малки градчета, от Алпите, Пиренеите, от всички краища на Териториите. Събираха се, цяла една тайна армия, там, където пътищата пресичаха железопътните линии, в десетки селца и безименни крайпътни кръчми. Носеха свои оръжия: пистолети, пушки, ловни карабини. Муниции пристигаха със сандъци по гари като Рандал или Пърсърванс, където се разтоварваха в камиони и каруци, за да бъдат откарани до тайни арсенали в гората. Артилеристи пристигаха преоблечени като фермери, оръдията им — разглобени и скрити в натоварени със слама каруци.
Гилфорд Лоу бе прекарал последната година като съгледвач. Познаваше околните хълмове и долини като дланта си. Имаше своя пътека до Града на демоните, следеше дали в гората не се е появил неприятел.
Времето беше ясно, студено. През зимата дърветата джамии не се освобождаваха от листата си, само посивяваха. Мекият мъх под тях прикриваше следите му. Той се придвижваше безшумно из ухаещите на канела сенки, сред процеждащите се снопове слънчева светлина. Беше облечен с дълго, топло палто и под него криеше пушката.
Градът на демоните не бе отбелязан на нито една карта. Наблизо нямаше големи пътища. Топографските карти и въздушните наблюдения го пренебрегваха, местността наоколо не изглеждаше подходяща за заселване. Понякога се случваше отгоре да прелети някой частен самолет, но пилотът нямаше какво да види. Обраслата с гори долина бе затворена за всякакви човешки възприятия още от годините след експедицията на Финч. Тя бе невидима за хората.
Но не и за Гилфорд.
„Сега стъпвай внимателно“ — рече си той. Пред него започваше обрасъл с дървета склон. Не биваше в никакъв случай да се показва на открито.
Той приближи града от същата посока, от която го бе видял за първи път преди петдесетина години.
Всъщност не за първи път… беше го виждал и преди това, в неговия разцвет. Преди повече от десет хиляди години, когато гранитните му блокове изглеждаха току-що издялани, а по улиците крачеха могъщи бронирани двукраки същества, превъплъщения на псионите. Продукт на еволюционно развитие, отнело далеч повече време за появата на органно устройство като гръбначния стълб, на история, която щеше да унищожи напълно старата Земя, ако не беше своевременната намеса на галактическия Разум. „Наполовина изгубена битка — помисли си Гилфорд. — И наполовина спечелена“. В сърцето на тази нова Европа псионите бяха оставили дупка в мантията на планетата, кладенец, машина, общуваща директно с командните кодове на архива и от която — когато му дойде времето, всъщност съвсем скоро — щяха да се появят псионите, за да заселят Земята и да я погълнат.
Тук, и на милионите планети в архива.
Сега, и в миналото, и в бъдещето.
Спомените на Гилфорд бяха някак преходни, неясни, непълни. Той осъзнаваше собствените си ограничения. Тялото му не беше нищо повече от един крехък съд. Зачуди се дали ще е в състояние да задържи онова, което богът Гилфорд се готвеше да изсипе в него.
Той пропълзя до ръба на склона и надникна към града през мрежата от гъсто сплетени треви. Чу вятъра да свисти сред дърветата, усети по ръката му да кацат насекоми. Заслуша се в шума на собственото си дишане.
Градът на демоните изглеждаше обновен.
Псионите все още не се бяха появили от техния кладенец, но улиците отново бяха изпълнени с обитатели, този път обладани от демони мъже. Ето още бивши военни другари, помисли си Гилфорд. Като Старите, които се събираха в гората, тези мъже бяха загинали при Ипър, при Марна или край морето — умрели в един свят, за да живеят в друг. Лишени от съвест, те бяха идеалните преносители на псионите. Това бяха защитниците на Града на демоните и той виждаше, че носят собствени оръжия. Пристигаха поединично или на групи през последните няколко месеца.
Гилфорд следеше нарастващия брой на палатките и се опитваше да установи къде са окопите и артилерийските им позиции. Облаци хвърляха сенки над града. Куполът над кладенеца бе почистен от отломки. Сега вече той се виждаше отдалече, а над него се издигаше стълб от влажен въздух.
Гилфорд скицира разположението на окопите в бележника си, отбеляза слабите места и вероятните подходи за атака откъм гористия склон. Моментът наближава, припомни си той. Тюринговите пакети бяха приключили с работата си. Но все още не бяха готови за предстоящото.
А през това време защитниците се окопаваха здраво, полагаха бетонни основи на траншеите и обхващаха града в обръчи от бодлива тел.
Битката нямаше да е лека.
Той продължи да наблюдава, докато следобедното слънце отслабваше. Но нямаше какво повече да види, освен сенчестите улици, а вече се нижеха последните мирни часове на Земята.
Върна се също така предпазливо, както бе дошъл. Под дърветата се бяха образували сенчести петна, като локви от дъжд. Мислите му неусетно се насочиха към Карен, барманката в „Шафхаузен“ в Рандал. Какво ли би могла да види тя в него? „Стар като пергамент — мислеше си Гилфорд. — Мили Боже, сигурно не приличам на човек.“
И въпреки това тя го привличаше, засилваше копнежа му по човешка топлина… а заедно с това пробуждаше у него носталгия и болка.
Когато се прибра в лагера, беше почти тъмно. Вечеря консервирано месо, вероятно докарано с кораб от Китайско море. Сред дърветата щъкаха старци — призрачни войници, призовани един от друг. Командир на пехотната част бе Том Комптън, седнал с неизменната лула до дънера на едно дърво и загледан във вечерното небе.
Спомените му за Том бяха объркани, насложени — двамата бяха участвали в атаката при Белууд, когато батальонът им бе пратен срещу картечния огън на противника. Двама млади американски войници, изпълнени с решимост да превземат Бурше, дълбоко уверени, че са неуязвими за куршумите, докато металният огън косеше редовете като невидим сърп.
Други спомени, други врагове: Том, Лили, Аби и Ник…
„Вече не сме онези невинни младенци — помисли си Гилфорд. — Остана само мирисът на кръв.“
Той докладва какво е видял в града.
— Времето ще се задържи хубаво — каза траперът. — Поне още един ден. Съмнявам се това да е в наша полза.
— Довечера ли тръгваме?
— Обозът вече потегли. Не се надявай да поспиш.
Лили смяташе, че е разбрала що за човек е Матю Крейн след петнайсет години работа в министерството на отбраната.
Беше назначен на поста цивилен консултант, но прекарваше времето си в обеди с конгресмени и подписване на документи за обществени поръчки. Висок, мършав, представителен на вид и със солидни връзки в обществото. Разполагаше с персонал от три секретарки и половин дузина помощници. Заплатата му бе доста щедра.
Крейн, разбира се, бе обладан от демон и през тези петнайсет години задачата на Лили бе да го наблюдава и да предава сведения на Старите. Нямаше представа дали информацията й е полезна по някакъв начин. Вероятно никога нямаше да разбере истината. Страхуваше се само да не прекара години в банално шпиониране заради една назряваща битка, която може би нямаше да се състои през времето, отредено й на този свят. И до която може би оставаха векове, дори цели епохи.
Наближаваше петдесетте, не беше омъжена и дори не бе срещала мъж, когото би определила като подходящ. Беше се научила да живее в самота. Това си имаше своите предимства.
Странното в случая бе, че от известно време изпитваше нещо като привързаност към Матю Крейн. Той беше любезен, сдържан и спретнат. Носеше шити по поръчка костюми и бе особено придирчив към дрехите си. Под привидната маска на уравновесеност тя долавяше съвсем обикновена, човешка неувереност.
Но от друга страна, Матю бе пресметлив, безскрупулен и не съвсем човек.
Тази сутрин той влезе в канцеларията разрошен, притиснал лявата си ръка към тялото, подмина трите секретарки, без да промълви нито думичка. Лили размени тревожни погледи с Барб и Керъл, но и трите не казаха нищо.
Опитваше се да избягва най-важния въпрос: какво ще стане, ако открие коя съм? Стар и постоянен страх. Крейн можеше да е много чаровен мъж. Но тя знаеше, че когато се налага, става безпощаден.
Останал сам в кабинета, Матю Крейн си свали сакото, изпъна ръка над лакираното бюро и нави ръкава на ризата си. Постави попивателна хартия под лакътя, за да попива неспирно течащата кръв.
Беше се ударил в малкия фонтан във фоайето и по някакъв начин бе разкъсал кожата на лявата си ръка. Откритата рана кървеше. Неприятна промяна. Беше минало много време откакто бе виждал само капчица от кръвта си.
Ако това бе неговата кръв. Защото не изглеждаше съвсем нормално. Първо, този странен червен цвят — почти кафеникав. И нещо проблясваше в течността, сякаш имаше късчета слюда. Кръвта бе гъста като мед и от нея се разнасяше слаба миризма на амоняк.
„Кръвта — помисли си трескаво Матю Крейн — не бива да е такава.“
Раната беше съвсем малка, по-скоро охлузване, отколкото порязване, повърхностна, само дето не бързаше да се затвори, а откритата подкожна тъкан имаше причудливата структура на пчелен кошер.
Той се свърза с Лили по телефона и я помоли да му донесе от аптечката марли и бинт.
— И моля те, не го превръщай в драма — добави. — Това е само леко одраскване.
— Да, сър — дойде отговорът след миг мълчание.
Крейн остави слушалката. Една капка кръв бе паднала на панталона му. Мирисът сега бе по-силен. Приличаше на препаратите, които чистачката използваше за дезинфекция на тоалетната.
Той си пое няколко пъти дълбоко въздух и огледа ръцете си. Пръстите му бяха като на малко дете, розови и почти безформени. Тази нощ бе паднал и последният нокът. Въпреки че претършува пода като любопитно хлапе, не откри нито един от тях.
Все още не бе изгубил ноктите на краката си. Усещаше, че почти са се отделили, но нямаше как да паднат, притиснати от чорапите и обувките.
Лили се появи след минутка с пакет превързочни материали и шише с йод. „Ако види, ще изпадне в истерия“ — помисли си той. Благодари й и после й нареди да излезе.
Изсипа йода върху раната и избърса петното на масата с вестник. След това уви бинта, доколкото можа и спусна ръкава върху нескопосаната превръзка.
Имаше нужда от ново сако, но какво да направи? Да прати Лили до магазина?
Нещо не беше наред и то не опираше само до падналите нокти, раната на ръката и изнервящото мълчание на неговия бог. Крейн усещаше, че промяната е засегнала цялото му тяло. Болеше го навсякъде. Имаше странното усещане, че долавя някакво разместване в земната мантия, сблъсък на невидимите сили, движещи материалния свят.
Битката ще е съвсем скоро, помисли си той в един миг на просветление, заражда се нова ера, боговете ще нахлуят от своята скрита долина в Европа, ще вдигнат дворци от костите на избитите нещастници и Крейн ще живее вечно, ще управлява новозавладяната Земя…
Така му бе казал неговият бог.
Но какво може да се е объркало?
Може би нищо. И въпреки това състоянието му се влошаваше.
Той вдигна оголените си пръсти, нагънати като наденички.
Едва сега забеляза космите на бюрото. Косата му също бе започнала да окапва.
Матю Крейн не напусна кабинета цялата сутрин и нареди да отменят всички срещи за деня. Лили щеше да си помисли, че е умрял от кръвозагуба, ако не звънеше от време на време, за да поиска още превръзки и дори набор с хирургически конци.
— Бързо — бе последната му молба. — И, за Бога, постарай се да бъдеш дискретна.
„Малко трудно — помисли си тя. — Когато искаш шише с риванол от разсилния.“
Крейн пое поръчаните неща през леко открехнатата врата — не допусна дори Лили да влезе вътре.
Но даже през този малък отвор тя успя да долови неприятна, остра миризма, наподобяваща тази на лакочистител. Барб и Керъл сбърчиха носове и се надвесиха над пишещите машини, преструвайки се, че не забелязват нищо.
Тръгнаха си точно в четири и половина. Вътрешният телефон иззвъня тъкмо когато Лили се готвеше да излезе. Беше съвсем сама в канцеларията и стъпките й отекваха глухо. Навън вече се смрачаваше.
„Не вдигай телефона — рече си тя. — Вземи си чантата и си тръгвай.“
Но индивидът, който бе изграждала през всичките тези години, този послушен и изпълнителен робот, омъжен за работата, не можеше да пренебрегне повикването.
Спомни си онова, което Гилфорд й бе разказвал за дядо й през кратките часове на съвместно съществуване във Файетвил. Бостънски словослагател с толкова силно развито чувство за дълг, че загинал при опит да защити печатницата си по време на един гладен бунт.
„Това ми е останало от теб, дядо“ — помисли си тя.
Слушалката вече беше в ръката й.
— Да?
— Моля те, ела — рече Матю Крейн. Гласът му беше нисък и дрезгав, говореше завалено. Лили погледна изплашено към затворената врата.
Елиас Вейл приближаваше свещения град, оставяйки кървави дири върху глинестата почва под дърветата джамии.
Не беше привикнал със суровата дарвинианска пустош. Неговият бог насочваше стъпките му още откакто бе слязъл от влака в Пърсърванс — покрай примитивното миньорско селище, по прашни и макадамени пътища и най-сетне в тази неизследвана гора. Богът го предупреди да страни от изпъстрените с белезникави купчини костници на хищни насекоми, намери му прясна вода, когато ожадня, опази го от студа през есенните нощи. Освен това го изпълваше с усещането за целенасоченост, за принадлежност към една важна мисия.
Само че същият този бог не му бе обяснил причините за окапването на косата и падането на ноктите, нито защо безсмъртната му кожа напоследък изсъхва и се напуква. Ръцете му бяха изпъстрени с дребни смъдящи рани, раменете го боляха почти непрестанно, лицето му — последния път, когато го видя отразено в един горски поток — изглеждаше сякаш се разпада по шевовете. Дрехите висяха на измършавялото му тяло. От кожата му се разнасяше неприятна, химична миризма.
Вейл изкатери един обрасъл хълм, оставяйки розова следа върху сухата почва, докато вълнението в душата му достигаше своята кулминация: „Вече си съвсем близо“ — увери го богът и в мига, когато прехвърли склона, той видя Града на избавлението, тайния град, стаен в дъното на сумрачна долина, огромен, древен и царствен, изоставен преди много време, за да бъде изпълнен сега отново с хора, вслушващи се в гласа на своите божества. Сърцето на града, Кладенецът на сътворението, все още туптеше под напукания купол. Дори от разстояние Вейл долавяше миризмата на пара и студен гранит и изведнъж му се прииска да се разплаче от възхищение, благодарност и смирение. „Ето, че съм си у дома — помисли си той. — След толкова много години, след всички тези нощи, прекарани в свърталища и по тъмни улички, най-сетне у дома.“
Той се затича ощастливен надолу по хълма, задъхан и изпълнен с пробудени сили и скоро след това доближи очертания с бодлива тел периметър, където мъже като него, полубожества, просмукани от розова плазма, го поздравиха без думи.
Без думи, защото не се налагаше да говорят, а и някои от тези мъже не можеха да разговарят, дори да искаха, тъй като кожата им се ронеше като изсъхнал пергамент. Но те бяха негови братя и Вейл изпитваше огромна радост, че ги вижда.
Дадоха му автоматична пушка и кутия с патрони, показаха му как да се прицелва и да стреля и когато слънцето залезе, го отведоха в руините, където бе устроено казарменото помещение. Имаше тънък матрак, на който да спи зад дебелите каменни стени, обгърнат с миризмата на умираща плът и амоняк и с едва доловимия мирис на самия град. Някъде наблизо се чуваше капеща върху камък вода. Музика на ерозията.
Сънят не дойде веднага, а когато най-сетне се унесе, го споходиха съновидения. Кошмари на безсилие, в които той бе пленник и се задушаваше в собственото си тяло, потъваше в разлагащата се плът. В сънищата Вейл мечтаеше за друг дом, не в свещения град, а на място, което бе напуснал много отдавна.
Когато се събуди, установи, че тялото му е покрито със зелени мехури като шагренова кожа.
Целия ден Вейл прекара на стрелбището с тези негови другари, които все още можеха да държат пушка и да стрелят.
Тези, които не можеха — чиито ръце се бяха превърнали в закривени нокти, а телата им се разтърсваха от конвулсии, докато им никнеха нови израстъци, — крояха плановете си за война някъде другаде.
Както Вейл научи от своя бог, тези промени бяха нещо естествено, но настъпваха твърде рано и вероятно бяха предизвикани от някакъв саботаж в царството на боговете.
Защото неговите богове бяха могъщи, но не всемогъщи, знаещи, но не всезнаещи.
Затова се нуждаеха от помощта му.
Истинско удоволствие бе да им служи, макар някаква малка частица от него да се съпротивляваше на факта, че се е превърнал в техен пленник — болезнена носталгия по времето, когато беше само човек.
Никой не говореше в свещения град, въпреки че някои хора все още плачеха насън. Сякаш бяха изоставили езика си в горите отвъд телената ограда. Всички тези хора бяха обладани от божества и боговете всъщност бяха един бог, така че какъв смисъл от разговори?
Но онази част от Елиас Вейл, която тъгуваше по изгубената му човешка същност, също така жадуваше и за звука на човешки глас. Гърмежите на оръжията и тропотът на крака отекваха в меланхоличната тишина на каменните улици и дори беззвучният глас на собствените му мисли започна да отслабва и да става несвързан.
На следващия ден Вейл се събуди с нова кожа, зелена като гората и лъскава като полирано дърво, макар че все още беше бледа на съчлененията.
Той захвърли вече излишните вонящи дрехи. В свещения град нямаше нужда от измамно благоприличие.
Гладът също остана само спомен от миналото.
С течение на времето нуждата от храна щеше да се появи отново, но засега се справяше.
В замяна на това поглъщаше огромни количества вода. От реката до града бе прокаран водопровод, който доставяше постоянен поток прясна вода — студена, с вкус на камък и мед. Вейл се наливаше с кофи, същото правеха и другите мъже.
Ако можеше да ги нарече мъже. Защото очевидно се превръщаха в нещо друго. Телата им се променяха до неузнаваемост. Някои от тях разполагаха с втори чифт ръце, къси израстъци, щръкнали от мускулите на гърдите им, с малки пръстчета, мърдащи слепешката.
Пиеше много, но не изпитваше нужда да уринира. Новото му тяло използваше течността по-ефикасно, което го устройваше напълно. Освен това бе изгубил пениса си по някое време през нощта. Забеляза го да се въргаля до матрака, като изсъхнал палец.
Но Вейл предпочиташе да не се замисля над тези неща. Това потискаше еуфорията му.
Есенният въздух бе приятно прохладен.
Елиас Вейл бе виждал много варианти на бъдещето, истински и фалшиви. Беше надзъртал в човешки души, бе разкривал тайните, които се спотайват там. Боговете намираха тази негова способност за особено полезна. Но единственото бъдеще, което не можеше да види, бе неговото собствено.
Имаше ли значение?
След като неговият бог му бе обещал богатство, вечен живот, господство на Земята. Но сега му се струваше, че всичко това е било като залъгалка за малко дете.
„Ние служим, защото служим“ — помисли си Вейл, заключение колкото безсмислено, толкова и вярно.
Той долавяше туптенето на Кладенеца на сътворението като пулсация на сърцето на свещения град.
Кожата на лицето му се белеше като портокалова кора. Вейл можеше само да предполага как изглежда сега. Тук нямаше огледала.
Неговият бог го отведе навътре в града, превърна го в част от доверения кръг пазачи, събрани около купола на кладенеца.
Елиас Вейл се чувстваше поласкан от оказаната чест.
Тази нощ заспа под каменния похлупак на купола. Събуди се от грохота на оръдейни изстрели.
Гилфорд Лоу подтичваше нагоре по хълма под кънтежа на артилерийската канонада.
Звукът му напомняше взривяването на тунелите при строежа на трансалпийската железопътна линия. Липсваше само тътенът на падащи скални късове. И за разлика от каменарските взривове канонадата не секваше. Тя продължаваше с умопобъркваща неритмичност, като пулсиране на болно сърце.
Сякаш беше в Белууд, изправен срещу немските оръдия.
— Разбрали са, че идваме.
— Така е — потвърди Том Комптън. Двамата мъже се бяха притаили зад една канара. — Но не знаят колко сме. — Той закопча якичката на кафявия си мундир. — Дяволът май е оптимист.
— Може да доведат подкрепление.
— Съмнявам се. Имаме хора на всички гари и на летището източно от Тилсон.
— Колко време ще спечелим?
Траперът сви рамене.
Има ли значение? Не, разбира се, че нямаше. Движението беше започнало и нищо не можеше да го спре.
Бледи слънчеви лъчи озариха планинските върхове. От другата страна на склона Гилфорд стана свидетел на хаос. Долината все още тънеше в сенки, по улиците се стелеха памучните повлекла на мъглата. Малък отряд войници, предвождани от достопочтения Еразъм, се бе окопал в близост до покрайнините на града и сега обсипваше изненадания противник със снаряди от оръдия, минохвъргачки и гаубици.
Но врагът, изглежда, се бе окопитил, защото западният фланг понасяше тежки загуби.
Гилфорд и още стотина негови другари се насочиха надолу по хълма. Нямаше къде да се прикрият сред ниската трева и дръвчетата. Единственото им предимство бе, че теренът не беше подходящ за изграждане на защитни съоръжения и телена ограда.
Ала истинската цел — куполът на кладенеца, където Разумът бе затворил хиляди полувъзкресени демони — бе все още безнадеждно далече. Гилфорд си спомняше и тази война…
„Защото аз съм с теб“ — припомни му вестоносецът.
Сега Гилфорд носеше призрака в себе си. Ако успееше да го отнесе до кладенеца — ако поне един от Старите, които воюваха с него, сполучеше да го направи, — демоните може би щяха да бъдат оковани отново.
Но тази мисъл едва се бе оформила в главата му, когато откъм дърветата по тях откри огън невидим снайперист. Куршумите се забиваха в хората около него…
И в него.
Той усещаше как пронизват плътта му. Силата, с която го повалиха на земята. Гилфорд залегна и се помъчи да се прикрие зад едно паднало дърво.
Атаката се забави, докато минохвъргачките се опитваха да намерят снайпериста. Гилфорд лежеше до тежко ранения Том Комптън. Дясното рамо на трапера бе раздрано от едрокалибрен куршум, в ребрата му зееше кървав отвор.
Това, което се виждаше през зейналите отвърстия, не беше нормална човешка тъкан, а някакво странно, издаващо бледо сияние вещество, сякаш вътрешността на тялото на трапера бе изпълнена с пламък.
„Пробият ли ти кожата — помисли си Гилфорд, — твоят призрак се подава отвътре.“
Той огледа неохотно собствените си рани. Опита се да прецени състоянието си.
Една в гърдите, втора в корема, обгорени дрехи. От гърдите му бликаше светлина, като от фенер на Вси светии. С подобни рани отдавна трябваше да е мъртъв. Нямаше кръв, нито вътрешности или плът, само тази гореща и пулсираща светлина.
„Ама че странна история“ — помисли си той.
Не кървеше, но чувстваше как сърцето му продължава да блъска като обезумяло в гърдите. Или това също беше илюзия? Може би беше умрял още преди двайсет години… поне така се чувстваше от време на време. Вдишай, издишай, удар с чука или натискане с лоста, забрави любовта, забрави приятелите, търпи…
Куршумите продължаваха да се забиват в каменистата почва на сантиметри от ухото му.
„Ти знаеше, че този ден ще дойде. Дори твърде много закъсня.“
— Те ни убиват — прошепна той.
— Не — отвърна Том. — Може би така си мисли снайперистът. Но ти знаеш, че не могат да ни убият. Могат да убият само някой простосмъртен. — Той трепна и се завъртя. — Опитват се да изтръгнат от нас боговете.
— Боли ме — оплака се Гилфорд.
— Така е.
През тази сутрин си спомни много неща и повечето от тях пораждаха в душата му болка.
Докато се прехвърляше през телената ограда, кракът му се оплете в мрежата и той падна по лице, а пушката изхвърча от ръцете му и се търкулна на няколко крачки. Един нащърбен камък издра бузата му. Беше стигнал покрайнините на града.
„Сега вече си спомням — мислеше си той. — Ето как беше при Белууд. Полето с макове, на което мъжете падаха като круши, фелдшерите, притичващи да спасят ранените, виковете на нещастниците за помощ и димът, който се носи на талази… А погледни ни сега…“ Бяха към двеста души от Старите, облечени с кожени якета и дочени панталони, шапки с периферия вместо шлемове, с дупки колкото юмрук в телата, откъдето бяха минали куршумите. Но не бяха безсмъртни. Телесната обвивка бе в състояние да понесе известно количество болка. Някои рани бяха смъртоносни, неколцина от тях вече лежаха мъртви по отсамния скат, също като избитите при Белууд.
Те продължаваха да губят плът, докато притичваха, накуцвайки, между камъните.
„Богът, който ме язди като кон през всичките тези години“ — помисли си Гилфорд.
„Какво пък, ние сме едно и също.“
„И не сме.“
Спомени бликаха като нагорещена пара от Града на демоните.
На времето тези сгради бяха облицовани с бял мрамор, пълни с хранителни запаси, домове на изключително могъщи и опасни създания, отгледани като инструменти, които да помогнат за проникването на псиживота във вътрешността на архива. Те живееха като насекоми, тези безмозъчни строители. А после, с настъпване на зрелостта, се потапяха в Кладенеца на сътворението и се връщаха като смъртни богове.
Това не беше единственият път към онтосферата на архива. Имаше хиляди подобни точки за достъп. Псиживотът бе неумолим и безкрайно изобретателен.
„Виждал съм ги и преди, и те ме плашат: за Бога, какво би могло да изплаши един човек, който крачи между звездите?
Спомням си Каролайн — мислеше си мрачно той. — Помня Лили. Помня Аби и Никълъс.
Помня как кръвта се смесва с дъжда и почвата.
Помня синьо небе под слънце, затихнало преди милиони години.
Помня твърде много небеса.
Твърде много светове.“
Макар и неохотно, в съзнанието му изникнаха картини от хилядите Византии на древната галактика.
Той продължи да напредва из обсипаните с отломки улички, места, където слънцето не огряваше, където сенките се сливаха в океани от мрак.
„Дали умирам?“ — зачуди се.
Какво е смъртта в един свят, изграден от числа?
Към него се присъедини Том Комптън и двамата крачиха известно време рамо до рамо.
— Внимавай — предупреди го траперът. — Вече са близо.
Гилфорд затвори очи за звездите и ги разтвори за напукания, прояден камък.
„И тази миризма“ — рече си той. На кисело, като някакъв разтвор. На нещо отвратително. Точно пред него мъглата се вдигна и той видя лъщящо тяло и острите като бръснач нокти на врага.
— Не се подавай — прошепна Том Комптън. — Твърде близо сме до купола, за да рискуваме да се бием.
Преди десет хиляди години, според времеизмерването на онтосферата, демоните са били приковани в кладенеца.
Животните били техните земни превъплъщения. Псиживотът изписал опасен код в тяхната ДНК, но те не представлявали пряка заплаха за архива, освен когато ги обладавали боговете. Гилфорд бе воювал с тях като бог, невидим и могъщ като вятъра. Когато напускали кладенеца, демоните също се вселявали в могъщи тела, човешки на пръв поглед, но прекроени според чуждоземната генетична програма.
Но сега всичко бе станало по-скоро, отколкото очакваха демоните. Свежи Тюрингови пакети бяха объркали плановете им. Врагът бе забавен от собствената си трескава метаморфоза.
Всички усилия щяха да са напразни, ако някое от тези зачатъчни разумни същества не отнесеше своя древен бог във вътрешността на кладенеца.
Гилфорд Лоу усещаше страха на прортосмъртния Гилфорд — в края на краищата те бяха едно цяло. Изпитваше съжаление към това умалено свое копие, тази неволна ос, около която се въртеше светът.
„Смелост, малки братко.“
Мисълта отекна между Гилфорд и Гилфорд като лъч светлина между две огледала.
Обладаните от демони хора — дори тези, претърпели такава промяна, че вече не можеха да държат пушки — все още представляваха смъртоносна заплаха. Въпреки тежките си рани Гилфорд усещаше огромната енергия, изразходвана, за да го поддържа жив.
На запад артилерийската канонада утихваше. „Свършват им снарядите — помисли си той. — Сега ще започне ръкопашният бой“.
Градът бе различен през зимата, когато Том и Съливан пристъпваха зад него, а гласовете им се смесваха с пръхтенето на мъхнатите змии. В онези времена, когато и тримата вярваха, че живеят в нормален и разумен свят.
Спомни си за Съливан, учения, който се опитваше да разбере чудесата на Дарвиния… но не знаеше, че няма никакво чудо, а всичко е въпрос на една толкова усъвършенствана технология, та човешкият ум не бе в състояние да я разбере и възприеме. Съливан не би харесал този обладан от демони свят. Нито Престън Финч. Свят за фанатици и скептици.
Наблизо отекнаха изстрели. Малко по-напред Том Комптън му махаше нетърпеливо с ръка. Утринното небе бе закрито от оловносиви дъждовни облаци. Тялото на трапера излъчваше едва забележима светлина в мрака. „Все едно, че си е окачил указателен знак — помисли си Гилфорд. — Убий ме по-бързо, вече съм полумъртъв.“
Но врагът също се различаваше по-лесно сега.
Десетина тъмни сенки притичаха в уличката отпред. Възлестите им гърбове сияеха като полиран метал и издължените им глави се въртяха любопитно на всички страни. Бяха двукраки, но това бе почти единственото сходство с човешките тела, от които произхождаха. Някои от тях все още носеха разкъсани останки от дрехи върху костеливите си рамене.
Простосмъртната част на Гилфорд Лоу бе изплашена до смърт от тази гледка.
И въпреки това се постара да овладее страха си.
Той продължи да се прокрадва покрай напуканите стени към центъра на града, също както през онази студена зима. Към купола на кладенеца, истинската граница на този необикновен свят.
Матю Крейн бе изключил светлините в кабинета. Беше се сврял в единия ъгъл на помещението. Гореше само лампата на бюрото.
Там нямаше никакви документи. В осветения кръг бе поставен само един предмет: старовремски револвер, почистен и лъснат.
Лили втренчи поглед в него.
— Зареден е — рече Матю Крейн.
Гласът му бе задавен и неясен. От гърлото му се дочуваше клокочене. Лили установи, че неволно пресмята разстоянието до бюрото. Дали ще може да го изпревари? Заслужава ли си да рискува? Какво ли щеше да поиска от нея?
— Не се страхувай, Малка мушице — подхвърли Крейн.
— Малка мушице? — повтори тя.
— Спомни си онази поема: „Големите мухи носят малки мушици на гърба си, малките носят още по-мънички и така до безкрайност.“ Защото ти беше моята Малка мушица, нали, Лили?
Тя посегна към ключа на лампата.
— Недей — спря я той с рязък глас.
Лили дръпна ръка.
— Не разбирам за какво говорите.
— Късно е. Боя се, че е прекалено късно и за двама ни. Аз също имам шпиони, ако не си се досетила. Малката муха и още по-малката мушица на гърба й, дето навести вчера музея.
„Бих могла да избягам — помисли си тя. — Дали ще стреля по мен?“
Беше й трудно да се съсредоточи. От острата миризма на амоняк й се виеше свят.
— Ние знаем коя си — продължи Крейн. — Това улеснява нещата.
— Кое улеснява?
— Помисли си за нас — рече той, премлясквайки. Закашля се, преви се, но се изправи, преди Лили да се възползва от този миг на слабост. — Помисли си как живееха заедно голямата и малката муха през всички тези години. И каква полза? Какво постигнахме в края на краищата, Лили? Няколко отклонени пратки с оръжие, споделени държавни тайни, аз занимавах правителството с войни и спорове по различни доктрини, а ето че сега вече битката започна… — Той махна с ръка в мрака или може би повдигна рамене. — Далече от тук. Боже, защо ме изостави?
— Не е смешно.
— Съгласен съм. Променям се, Малка мушице, и не зная защо.
Той се надигна и се приближи към лампата — и револвера. След това си разкопча шлифера. Миризмата се усили. Лили различи покрита с възли кожа под дрипавата риза, зеленикави мехури, а кожата на лицето му се люпеше като хартия. Черепът му бе започнал да придобива нови очертания, долната челюст се подаваше напред, черепната кутия бе обгърната от сложна мрежа съдове, по които пулсираше жълтеникава плазма.
Лили ахна.
— Толкова ли е страшно, Малка мушице? Нямам огледало. Но да, предполагам, че изглежда страшно.
Ръката й потърси дръжката на вратата.
— Ако побегнеш — предупреди я той, — ще те застрелям. Наистина ще го направя. Въпрос на чест. Така че, хайде вместо това да си поиграем.
Никога досега не беше изпитвала подобен страх — даже през онази нощ във Файетвил. Но тогава врагът все пак имаше човешки облик. Но Крейн го бе изгубил вече, личеше дори на тази мъждива светлина.
— Да си поиграем? — попита шепнешком тя.
— Не обръщай внимание на външния ми вид, Малка мушице. Това не трябваше да се случва толкова скоро. Ала не аз контролирам тези неща. Колкото и да е странно, моят бог също.
— Какъв бог?
— Моят отсъстващ бог. Отсъстващ. Това е проблемът. Онзи тих, тъничък глас съвсем замлъкна. Предполагам, че са го призовали другаде. По спешна работа. Във връзка с вас — хората. Но този… процес. — Той протегна покритите си с мехури ръце. — Той е болезнен, Малка мушице. Колкото и да моля за облекчение от мъките, няма никакъв отговор.
Той млъкна и се закашля — дълъг, влажен спазъм. Нещо розово капна на пода, върху бюрото и по блузата й.
„Сега“ — рече си Лили, но краката й бяха като парализирани.
— Не след дълго — продължаваше Крейн — вече няма да съм аз. Трябваше да се досетя. Боговете очевидно са нетърпеливи. Не се интересуват дали Матю Крейн ще оцелее, също както не се интересуват и от теб, Малка мушице. Така че и ти си в същото положение като мен.
Той направи още една несигурна крачка напред. Краката му се огъваха по неестествен начин. При всяко помръдване кожата му се опъваше и напукваше. От ръкавите му се стичаше жълтеникава слуз.
— Ето ти едно малко съревнование. Револверът е зареден и готов за стрелба. Въпреки разкривените ми пръсти все още мога да натисна спусъка. Също и ти, разбира се. Не съм вече толкова чевръст, нито пък ти си млада, Малка мушице. Предполагам, че си навлязла в онзи период от живота, когато жените си купуват обувки с ортопедични подметки и пристягащи колани. Може би дори вече те мъчи артритът през влажните вечери. И избягваш да тичаш след автобуса.
Всичко беше вярно.
— Та за игричката. Нарича се „грабни оръжието“. Мисля, че шансовете ни са сравнително равни. Само не ме чакай да кажа „хайде“.
Не го почака. Лили веднага пристъпи напред, но трябваше да се бори с неподатливото си, натежало тяло.
Тя втренчи поглед в озарения от лампата револвер, в сияещите махагонови дръжки, в трепкащите по цевта отражения.
Въздухът бе напоен със смрад от метаморфозата на Крейн. Той издаде тих, дрезгав звук, наподобяващ животински писък.
Дясната й ръка докосна дръжката на оръжието. Усещаше, че Крейн е съвсем близо по топлината и нарастващата смрад.
Но револверът беше неин. Тя стисна с пръсти дръжката.
Отстъпи назад, препъна се в гънката на килима и изведнъж се озова седнала на пода, с оръжие, стиснато в разтрепераните й ръце и насочено напред. Държеше го като някакво метално разпятие.
Матю Крейн — съществото, което доскоро беше Матю Крейн — се извисяваше над нея. Лампата на бюрото се прекатури и озари напуканото му лице. Очите му бяха кървавочервени, зениците свити като цепки.
— Добра работа, Малка мушице! — похвали я той пресипнало.
Тя натисна спусъка. Беше се прицелила ниско. Куршумът облиза ребрата му и остави кърваво петно на отсрещната стена. Крейн се люшна назад и се подпря с ръка на купчината доклади за конгреса. Той погледна надолу към раната, сетне към Лили.
Тя се надигна предпазливо.
Той се захили — широка усмивка, която разкри зъбите му до корените.
— Не спирай, Малка мушице — прошепна той. — За Бога, не спирай сега.
Тя го послуша. Не спря, докато не изпразни барабана на револвера — и докато това, в което се бе превърнал Матю Крейн, не остана да лежи неподвижно на пода.
Залп от минохвъргачки довърши това, което бе останало от купола на кладенеца. Огромни дялани късове рухнаха на земята и се разтрошиха, вдигайки облаци прах в есенния въздух. Гилфорд продължаваше да настъпва през отломките, стиснал пушката в ръце. Раните му бяха тежки, дишаше мъчително и на пресекулки. Но крайниците му все още го слушаха и умът му бе ясен, по-ясен, отколкото можеше да се очаква при подобни обстоятелства.
Откъм планината се спусна облак, който поръси земята със ситен дъждец. В града захладня, стените се покриха с тъмни, влажни петна. Гилфорд намаза лицето си с кал, за да се слее с общата картина. Врагът се нахвърляше върху настъпващите в пълен безпорядък — ефективна стратегия, след като не знаеш зад кой ъгъл може да те дебне опасността. Само миризмата ги издаваше.
Гилфорд надзърна иззад един каменен блок и забеляза едно чудовище само на десетина крачки нататък.
Тук метаморфозата бе почти пълна. Чудовището се издигаше на три метра височина, куполовидният му череп и острите като бръснач зъби напомняха екземпляра, който бяха разглеждали със Съливан в Музея на чудовищата в Лондон. В момента страховитото създание разчленяваше систематично една нещастна жертва — Гилфорд не познаваше човека, но от това не изпита утеха. Чудовището разпори тялото отпред и се зае да разхвърля вътрешностите му. Гилфорд овладя нарастващото чувство за гадене и се прицели. Стреля при следващото изправяне на главата.
Куршумът попадна право в корема. Чудовището се олюля и падна — ранено, но не мъртво. Въпреки това то остана да лежи по гръб, махайки с крайници във въздуха. Гилфорд използва момента да прекоси откритата площадка и да се приближи още малко до купола.
Тук откри Том Комптън, опрян на една стена, притиснал гърлото си с ръка.
— Един копелдак едва не ми откъсна главата — оплака се траперът. Той изплю кървава храчка върху прашната земя.
„Е, поне все още можем да кървим — помисли си Гилфорд. — Както в Белууд. Както когато бяхме хора.“
Той улови Том за ръката.
— Ще можеш ли да вървиш?
— Надявам се. Рано е да се предавам.
Гилфорд му помогна да стане. Раната в шията изглеждаше ужасно дълбока, другите рани също бяха тежки. Светлина прозираше през обезобразеното му тяло. Крехка магия.
— Тихо сега! — предупреди го Том.
Прехвърлиха купчината от камъни, останала от срутения купол. От запад и север долитаха откъслечни изстрели.
— Главата ниско! — посъветва го Том. Двамата пълзяха напред, вдишвайки прашния въздух, докато гърлата им се превърнаха в ръждясали тръби.
„Помня те“ — помисли си Гилфорд. Том Комптън, сержантът, който го бе изтеглил през житното поле на Шато Тиери, безсмислено усилие, тъй като и без това беше обречен…
Те прекосиха гранитните отломки, заострените камъни и най-сетне зърнаха кладенеца, по-ярък, отколкото си го спомняше Гилфорд, излъчващ светлина, охраняван от бдителни чудовища, в чиито очи трепкаха светлинките на разума.
Елиас Вейл все още можеше да държи пушката, макар че пръстите му се бяха издължили и закривили. Променяше се по начин, за който не искаше да мисли, променяше се като хората около него, в някои от които не бе останало почти нищо човешко. Но това изглеждаше съвсем в реда на нещата. Намираше се близо до Кладенеца на възнесението, натоварен със свята и неотложна задача. Усещаше близостта на боговете.
Зрението му също бе претърпяло промени. Той откри, че може да различава движение дори в сумрака. Имаше и други сетива. Долавяше миризмата на осолено свинско, която се носеше откъм нападателите. Дъждът, който се сипеше върху голата му кожа, бе едновременно студен и приятен. Звуците на изстрелите бяха необичайно силни, дори хрущенето на камъните под краката бе като симфония.
Но най-интересно от всичко бе способността му да надзърта от разстояние в човешката душа. Съществата, които щурмуваха свещения град, бяха хора само отчасти — но той усещаше стаения в тях живот, тяхното напрежение и тайна уязвимост. Това умение със сигурност щеше да се окаже полезно.
Пушката не беше единственото му оръжие.
Той се притаи зад един гранитен блок, докато двама от по-сериозно изменените му другари патрулираха по края на кладенец. Усещаше — и това бе неописуемо! — невероятната живителна енергия на това място, пленените в дълбините богове, протегнали невидими нишки към своите материални превъплъщения.
Бяха цяла армия.
Усещаше и присъствието на двама непознати, приближаващи се от север.
Той улови имената им в сияещия въздух: Том Комптън, Гилфорд Лоу.
Древни души.
Вейл притисна пушката към покритите си с гнойни мехури гърди и се усмихна зловещо.
— Аз ще заобиколя отляво — рече Том — и ще привлека стрелбата върху мен. А ти направи каквото можеш.
Гилфорд кимна, наблюдавайки как раненият му другар се отдалечава.
Кладенецът беше кълбо от алгоритми, вградено в онтосферата, тънък отвор към вътрешността на архива. Единственият начин за бога Гилфорд да проникне вътре бе с помощта на своето материално превъплъщение: нуждаеше се от Гилфорд, за да го отнесе там, до битката вътре в кладенеца. Оковаването бе работа на боговете. „Уморен съм — мислеше си Гилфорд. — И всичко ме боли.“ Заедно с болката и умората го заля непреодолима вълна на носталгия, в паметта му нахлуха спомени за Каролайн, с дългата й черна коса и разплаканите очи, за петгодишната Лили, завладяна от приказката за Дороти и Тик-Ток, за търпеливата Аби и нейната сила, за Никълъс, който го гледаше с незаслужено от Гилфорд доверие… как искаше сега да си ги върне всичките. Зачуди се дали боговете не бяха построили архива тъкмо заради това — заради типично смъртното нежелание да предадеш миналото, да позволиш на любовта ти да се разпадне на атоми.
Той затвори очи и опря буза в хладния камък. Светлината вътре в него премигваше. От раните му шуртеше кръв.
Сепна се от звука на пушката на Том.
При проядения от ерозия ръб на кладенеца две чудовища също извъртяха глави нататък. Том стреля отново и едно от чудовищата нададе рязък, почти човешки вик на болка и гняв. От разкъсания му корем бликна жълтеникава слуз.
Гилфорд се възползва от объркването, за да се доближи още с няколко крачки до кладенеца, заобикаляйки високите човешки бой гранитни колони.
Сега вече и двете чудовища се приближаваха към мястото, откъдето ечаха изстрелите, извърнали тръбните си бронирани плочки срещу куршумите. Бяха с огромен ръст, вероятно специално назначени пазачи. Крачеха бавно и някак неуверено върху двата си крайника, но Гилфорд се бе научил да не се поддава на привидната им тромавост. Виждаше съвсем ясно дългите им закривени нокти и щръкналите напред челюсти с остри зъби. Имаха допълнителен чифт малки ръчички, в които държаха ножове.
Дъждът се усили и забарабани по каменните плочи, вдигайки нови облаци пара от кладенеца.
Чудовищата не обръщаха внимание на пороя. Те спряха и заклатиха глави, както правят птиците. Водата придаваше на кожата, или черупките им, странен, разноцветен блясък, сияние като от дъга, което накара Гилфорд да си припомни детството, когато миеше камъчета в потока, за да разкрие истинската им красота под прашната обвивка.
По-близо. Вече усещаше топлината на кладенеца, отвътре полъхваше странната миризма на изгоряла изолация.
Том излезе на открито и стреля отново, може би последния патрон в пълнителя. Гилфорд използва възможността и се затича към кладенеца, като поглеждаше през рамо. Искаше му се да извика: „Бягай, докато можеш“, но в този миг левият крак на Том се подгъна под тежестта му. Траперът падна на едно коляно и тъкмо вдигаше пушката, когато по-близкото от двете чудовища, това, което бе ранил, се нахвърли върху него.
Гилфорд неволно изстена, когато чудовището посегна и откъсна главата на Том от тялото му.
Завесата на дъжда скри останалото. Във въздуха се носеше миризмата на озон и светкавици.
Не биваше да спира. Второто чудовище го бе забелязало и се движеше с ужасяваща скорост към кладенеца, изтласквайки се с дългите си мускулести крака като леопард. При тичането не издаваше почти никакъв звук или шумът се заглушаваше от дъжда, но когато спря, от него се отделиха огромни парни облаци, отпадни продукти от някакъв невъобразим телесен метаболизъм. Очите му, безизразни и странни, бяха втренчени в Гилфорд.
Той вдигна пушката и стреля два пъти почти от упор.
Куршумите се удариха в твърдата броня, може би строшиха някое оголено ребро и накараха чудовището да се олюлее назад. Гилфорд стреля отново и продължи, докато изпразни пълнителя, а чудовището падна безжизнено на земята.
„Том“ — помисли си той.
Но вече никой не можеше да помогне на трапера.
Гилфорд се извърна към кладенеца.
Краят му бе съвсем близо. Спираловидното стълбище бе почти непокътнато, макар покрито с наскоро паднали отломки. Това нямаше значение. Не смяташе да използва стълбата. Ще скочи и ще остави на гравитацията да го понесе надолу: тази заешка дупка нямаше дъно, тя стигаше чак до края на света. Той се затича.
Спря, когато на десетина крачки от него се изправи човешка фигура.
Не, осъзна той, не е човешка, а на някоя нещастна душа, която още не бе стигнала крайния стадий на своята метаморфоза. Лице, което изглеждаше, сякаш се е разпаднало много отдавна, с разкривени лицеви кости като подлежащи вулканични плочи.
Това същество също като него държеше пушка и в момента се опитваше да я насочи с разкривените си ръце.
Гилфорд извади нов пълнител от паласката на колана.
— Няма да ме застреляш — произнесе чудовището и гласът му отекна сред дъжда като артилерийски залп.
„Не му обръщай внимание“ — посъветва го богът Гилфорд.
— Тук с мен има някой. Някой, когото познаваш.
Той извади празния пълнител.
— И кой е той?
Чудовището продължаваше да върти непохватно пушката. Ръцете му трепереха конвулсивно. Отвличай го с приказки.
„Не“ — настоя вестоносецът.
Чудовището затвори очи и произнесе:
— Тате?
Гилфорд замръзна.
„Не.“
— Ти ли си? Не мога да те видя…
Гилфорд не можеше да помръдне, въпреки постоянните подкани на вестоносеца.
— Тате, аз съм! Ник!
„Не, това не е Ник, защото той…“
— Ник?
— Тате, не стреляй! Аз съм тук, вътре! Не искам да умра отново!
Чудовището все още се бореше с конвулсиите, които му пречеха да насочи пушката. Гилфорд не можеше да разбере какво става. Помнеше съвсем ясно ярката, алена кръв на сина си.
Изведнъж до него се появи вестоносецът, прозрачен като мъгла.
Времето забави своя ход. Гилфорд усещаше ударите на сърцето си като бавен ритъм на барабани. Чудовището повдигаше пушката с треперещи ръце.
— Чуй ме — заговори вестоносецът. — Трябва да побързаш. Това не е Ник.
— Какво става с мъртвите? Демоните ли ги отвеждат?
— Невинаги. И това не е Ник.
„Как мога да знам?“
— Гилфорд, нима смяташ, че бих им позволил да го вземат?
— Би ли?
— Не. И не съм. Ник е с мен, Гилфорд. Той е с нас.
Вестоносецът протегна ръце и за един миг — за един сладък и ужасяващ миг — там се появи Ник, затворил очи, заспал, около дванайсетгодишен, умиротворен.
— За това е всичко — обясни вестоносецът. — Заради техния живот.
— Толкова съм изморен… — промълви Гилфорд. — Ник?
Но Ник бе изчезнал отново.
— А сега стреляй! — нареди с твърд глас вестоносецът.
Той натисна спусъка.
В същият миг стреля и чудовището.
Гилфорд усети как куршумите го пронизват. Този път болката беше ужасна. Но това вече нямаше значение. Беше съвсем близо. Той продължи да стреля, докато мъжът с разпадащото се лице рухна на земята.
Гилфорд пропълзя до ръба на кладенеца.
Затвори очи и падна. Болката се разсея в мъглата. Сега вече беше свободен като дъждовна капка. „Ей, Ник, погледни ме.“ Наистина усещаше сънливото присъствие на Ник. Вестоносецът бе казал истината. Ник бе обгърнат в безвремие, в което щеше да спи до самия край на онтосферата, реейки се из сияйните води на архива, чиито дълбини надминаваха тези на всеки друг океан, а вътрешността бе топла като летен въздух.
Той премигна и видя как богът го напусна. Това светещо създание някога е било Гилфорд Лоу, убит на бойното поле във Франция, съживен от Разума, равен по сила и мощ на боговете и всъщност един от тях, неотделим от тях, същество, което Гилфорд дори не можеше да възприеме, състоящо се само от светлина и цветове — като някакъв отмъстителен и разгневен ангел, оковаващ демоните, докато те надават отчаяни викове към разширяващите се граници на този свят.
Те постояха известно време на хълма над разрушения Град на демоните. Денят бе необичайно ярък, но небето бе изпъстрено със звезди.
— Сега какво ще правим? — попита Гилфорд.
— Ще чакаме — отвърна с безкрайно търпение вестоносецът.
Гилфорд забеляза, че и други мъже се катерят по хълма. В града се бе възцарила тишина, улиците отново бяха опустели. Гилфорд видя, че това са Старите — Том и Еразъм сред тях, — здрави и усмихнати. Беше изненадан, че различава съвсем ясно лицата им от това разстояние.
— Какво ще чакаме?
— Края на всички битки.
— Не — поклати глава Гилфорд.
— Не?
— Не. Не искам това. Искам да получа това, което ми бе отнето. Искам живот.
— И ще го получиш — целия живот на този свят.
— Говоря за нормален, човешки живот. Искам да се върна сред хората, да остарея и да умра. Обикновен… човешки живот.
Вестоносецът потъна в мълчание.
„Изненадах го — помисли си Гилфорд. — Изненадах един бог.“
Най-сетне богът проговори:
— Може би е по силите ми. Но сигурен ли си, че искаш точно това?
— Винаги съм го искал.
Древният Гилфорд кимна. Част от него разбираше желанието на другия.
— Но болката… — заговори той.
— Да — прекъсна го Гилфорд. — И болката също.
Така е в книгата. Бел.Mandor.