„Всяка епоха има своя умираща мечта или мечта, която се ражда“.
В низините на Кампания, в Южна Италия, много от старите названия бяха съживени. Неаполският залив все така се отваряше към Тиренско море и бе обхванат в рамката на нос Мисено и полуостров Соренто, над него се издигаше вулканът Везувий (макар че първите заселници го наричаха Стария комин). Земята беше плодородна, климатът сравнително мек. Сухият пролетен вятър, който духаше откъм Мала Азия, се наричаше „сироко“.
Селищата по склоновете и хълмовете имаха най-разнообразни имена: Оро Делта, Палеполис, Файетвил, Доусън сити. Ученици на утописта Ъптън Синклер бяха основали Мючуълвил на остров, наричан някога Капри, но строгият ред бе силно повлиян от търговията в района. Пристанището бе разширено, за да може да приема повече кораби. Често явление в тези води, в които доскоро се мяркаха само рибарски лодки и траулери, бяха товарни съдове от Африка, претъпкани с бежанци ладии от Египет и Арабия, американски петролни танкери.
Файетвил не беше най-голямото селище в залива, нито можеше да се похвали с независимост. Разположеният малко по-надолу по брега Оро Делта бе дом на фермери и работници. Низините даваха богата реколта от жито, царевица, цвекло, маслини, фъстъци и коноп. Морето осигуряваше риба, раци и морска сол. Откъм пущинаците на север докарваха различни диви семена, винена тръстика и джинджифилов лен.
Гилфорд харесваше градчето. Беше израснало пред очите му от пограничен пост до процъфтяващо, модерно селище. Във Файетвил, а и в останалите неаполитански градове, сега вече имаше електричество. Улично осветление, паваж, тротоари, църкви. И джамии и храмове за арабите и египтяните, макар че повечето от тях се заселваха в Оро Делта. Имаше кино, където се въртяха прочути американски уестърни и приключенски филми за вълнуващи експедиции в Дарвиния, произведени в Холивуд. Имаше и всички останали удобства: барове, кръчми, дори публичен дом на Фолет Роуд, зад каменната кариера.
Беше време, когато всеки във Файетвил познаваше всички останали, но това време отмина. Напоследък все по-често по улиците се срещаха непознати физиономии.
Макар че всъщност познатите можеха да ти донесат повече неприятности.
Днес Гилфорд бе зърнал познато лице.
Размина се с него на една от стръмните улички. Същото това лице, което през цялата пролет бе виждал в различни моменти: да наднича от някое житно поле или да изчезва в морската мъгла.
Мъжът носеше стара военна униформа. Приличаше в лице на Гилфорд. Всъщност беше негов двойник: призракът, войникът, вестоносецът.
Никълъс Лоу, дванайсетгодишен и нетърпелив да се порадва още малко на лятното слънце, се извини и изхвърча през вратата. През прозореца Гилфорд мярна за миг сина си, размазано очертание със синя фланела, което се спускаше надолу. Отвъд него се виждаше само небето, брегът и вечерното синьо море.
Аби се върна от кухнята, където бе отишла да вземе десерта от хладилника. Сладкиш със сладолед. Сладолед от магазина, нещо все още ново в представите на Гилфорд.
Тя спря насред стаята, забелязала опразненото място.
— Не можа ли поне да си дочака десерта?
— Така изглежда.
„Крикет по здрач“ — помисли си той. На просторната зелена поляна до училището. Кой знае защо това пробуди у него носталгични спомени.
— И ти ли не си гладен?
Носеше два десерта.
— А, ще опитам — рече той.
Тя седна от другата страна на масата и го погледна усмихнато.
— Отслабнал си.
— Малко. Но в това няма нищо лошо.
— Защото често пътуваш. — Тя опита от своя сладолед. Гилфорд забеляза, че в косите й са се появили сивкави кичурчета. — Днес идва един мъж.
— Така ли?
— Пита дали това е къщата на Гилфорд Лоу, аз казах, че е това, и той се поинтересува дали ти си фотографът от студиото на Спринг Роуд. — Лъжичката й увисна над купичката. — Правилно ли постъпих?
— Нищо лошо не си направила.
— Идва ли при теб?
— Може и да е идвал. Как изглеждаше този господин?
— Мургав. Със странни очи.
— Странни в какъв смисъл, Аби?
— Ами… странни.
Това посещение малко го обезпокои.
— Няма за какво да се тревожиш.
— Не се тревожа — отвърна тя. — Ако не си разтревожен и ти.
Нямаше сили да я излъже. А и не беше лесно. Задоволи се с леко поклащане на главата. Тя очевидно усещаше, че нещо не е наред. И че той не може да й каже.
Никога не говореше за това — с когото и да било. Освен в онова дълго писмо до Каролайн.
Е, поне мъжът на вратата не е бил неговият двойник. „Не е трудно да забравиш след толкова много години — помисли си той. — Когато спомените са толкова странни, а всекидневието е скучно и еднообразно, тези неща някак от само себе си се изтриват. Докато нещо не ти припомни. И тогава всичко се съживява отново, като стар полузабравен сън.“
Досега имаше само откъслечни проблясъци — картини, видения, може би предзнаменования. Кой би могъл да каже дали това лице в тълпата значеше нещо, тези тъжни очи, които го наблюдаваха от тъмните улички. Поне му се искаше да не означават нищо. Но се страхуваше, че греши.
Аби дояде десерта си и отнесе чиниите.
— Днес пристигна пощата от Ню Йорк — рече тя. — Оставих я до креслото ти.
Малка утеха от мрачните мисли. Той се премести в стаята, която Аби бе кръстила „дневна“, макар да бе само едно продълговато помещение в южния край на простичката, правоъгълна къща, построена от Гилфорд почти с голи ръце преди десетина години. Той бе сковал подпорите и бе излял основите, а един местен строител бе довършил стените, пода и тавана. В топъл климат къщите се строяха лесно. Аби и Никълъс вдъхнаха живот на тази, с картини по стените, покривки и канапето, с гумени топки и дървени играчки, подаващи се изпод мебелите.
Пощенската пратка се състоеше от няколко броя на „Астаундинг“ плюс купчина нюйоркски вестници. Вестниците съдържаха все потискащи материали за войната с Япония, описана в далеч по-големи подробности, отколкото във „Файетвил хералд“.
Гилфорд първо прелисти списанията. Привързаността му към литературата бе понамялала с годините, след като изгуби Каролайн и Лили, но новите списания я бяха съживили. Гигантски въздушни кораби, междупланетни полети, чужди форми на живот: всички тези неща му се струваха по-привлекателни и по-възможни отпреди. Но най-много го привличаха фантастичните истории.
Ала не и тази вечер. Защото след като прелисти последната страница, дори не помнеше какво е чел. Опита се да се развлече с интересните, хитроумни илюстрации.
Вече клюмаше в креслото, когато чу пожарната кола да се катери с шумно бръмчене нагоре по хълма.
След това телефонът иззвъня.
Телефоните бяха относително нова придобивка във Файетвил, а в детските му години още ги нямаше в Америка. Неприятният звън накара косъмчетата по гърба му да настръхнат.
Гласът от другата страна принадлежеше на Тим Макелрой, помощника му във фотографското студио. Ела веднага, каза Тим, за Бога, случи се нещо ужасно, идвай бързо, студиото гори!
Къщата на Гилфорд бе построена извън града, на около половин миля по прашен път, водещ към един от павираните булеварди. Файетвил се виждаше от входната врата, далечна мрежа от улици и къщи и стълб от дим, издигащ се вероятно от Спринг Роуд.
Обясни на Аби, че отива да види какво става. Да не го чака, ще й позвъни веднага щом научи подробностите. Дотогава да не се безпокои за нищо, в края на краищата имаха застраховка в агенцията в Оро Делта. Можеха да построят студиото отново.
Аби не отговори, само го целуна мълчаливо и го изпрати с поглед от прозореца, докато се отдалечаваше със стария форд.
През този месец имаше много прах. Небето сияеше ярко, слънцето се готвеше да докосне хоризонта на запад.
Гилфорд задмина Ник, който все още въртеше педали към града. Спря да метне колелото в каросерията и направи място на момчето отпред.
Ник придоби сериозен вид, след като чу новината, но той си беше такова момче. Големи очи на малко личице. Често се мръщеше. Редки усмивки, в замяна на почти постоянно сбърчените вежди. Дори когато беше щастлив — по време на игра, докато чете или сглобява моделчета, — лицето му оставаше сериозно и умислено, устните — стиснати.
— Как може да се запали студиото? — попита той.
Гилфорд отвърна, че не знае. Нямаше смисъл да гадаят. Най-важното сега бе да се погрижат за Тим Макелрой и после да видят какво може да се спаси.
Обраслите хълмове постепенно отстъпиха място на терасирани полета. Гилфорд сви по павирания Хай Роуд. Нямаше оживен трафик, само няколко коли и каруци на път за Палаеполис и два камиона, които се връщаха празни от хамбарите. Фолет Роуд бе централната улица на Файетвил и той видя дима веднага след като сви на ъгъла с хранителния магазин. Противопожарна кола бе блокирала кръстовището на Фолет със Спринг Роуд.
Не беше останало кой знае какво от „Лоу & Макелрой, фотографи“. Няколко обгорени подпори. Купчина почернели тухли.
— Брей, че работа! — възкликна Ник, задъхан от дима.
Гилфорд откри Тим Макелрой под навеса на Тиренския кинопроекторен театър. Лицето му бе опушено и набраздено от сълзи.
От другата страна на улицата пожарната команда продължаваше да излива струи вода върху димящите останки. Тълпата вече беше започнала да се разотива. Гилфорд познаваше повечето от хората тук: един съдия от кантората на „Лафайет“, продавачка в „При Блейк“, Моли и Кейт от близкия ресторант. Всеки от тях му кимаше със съчувствена усмивка. Гилфорд заръча на Ник да го изчака в камиона, докато разговаря с Макелрой.
Тим беше негов партньор от трийсет и девета, когато студиото се разрасна. Той се занимаваше с търговията и снабдяването, а за Гилфорд остана фотографската работа. През цялото време бизнесът вървеше добре. Работата беше рутинна, но той не се оплакваше. Харесваше студиото и тъмната стаичка, както и това, че носеше вкъщи достатъчно пари за издръжка и за училището на Ник. Понякога се занимаваше с дребни ремонти на електроуреди. Радиоапаратите дойдоха на мода, след като вдигнаха предавателна кула над Палеполис — в началото настъпи бум в продажбите, но после пристигна неговата пратка, която, както се оказа, бе пострадала сериозно при транспорта през океана.
След Лондон, разбира се, нещата не бяха както преди. Гилфорд прекара първите няколко години в Оро Делта, където работеше като моряк на малките рибарски корабчета. Изтощителна, зле платена работа. Още по-тежка, тъй като бе останал съвсем сам в живота. По онова време единствената утеха намираше в алкохола.
Заряза пиенето, след като срещна Аби. Тогава тя се казваше Аби Панчеса, второ поколение американска сицилианка. Гилфорд знаеше, че този род хора, завърнали се в променената си родина, бързо се разочароват и по правило се прибират обратно в Щатите. Но Аби не само се бе задържала, но и се опитваше да си устрои живота. Работеше като сервитьорка в крайбрежна кръчма на Оро Делта, когато Гилфорд я откри. Обичаше да се шегува с неаполитанските моряци, които посещаваха редовно заведението, но никой от тях не я закачаше. Аби знаеше как да вдъхва респект. Умееше да се държи с подобаващо достойнство.
Освен това очевидно хареса Гилфорд, макар че не му обръщаше внимание, докато не престана да идва в кръчмата обгърнат с миризмата на риба. Той започна да се мие и къпе редовно, спести една цяла заплата и дори се нае да работи на две смени, за да основе собствено фотографско студио — единственото в градчето, което в онези времена не беше нищо особено.
Ожениха се през 1930-а. Ник се роди през трийсет и трета. Имаха още едно дете, мъничко момиченце, което почина от грип през трийсет и пета, малко след кръщавката.
Студиото бе изхранвало семейството му цели петнайсет години.
А сега не бе останало нищо, само овъглени тухли.
Макелрой не сваляше отчаян поглед от пепелищата.
— Съжалявам — рече той. — Нищо не можех да сторя.
— Там ли беше, когато започна?
— Бях в канцеларията. Мислех да прегледам някои фактури, преди да се прибера. И тогава онези неща влетяха през прозореца.
— Кои неща?
— Приличаха на шишета за мляко, с парцал на гърлото и бензин вътре. Поне миришеше на бензин. Паднаха с трясък на пода, аз подскочих и те избухнаха в пламъци. Не можах да се добера до пожарогасителя и се обадих в пожарната, но огънят се разгоря ужасно бързо — всичко беше приключило, преди да пристигнат пожарникарите.
„Шишета с бензин?“ — зачуди се Гилфорд.
„Бензин?!“
Той улови Макелрой за раменете.
— Искаш да кажеш, че някой ни е подпалил нарочно?
— Главата си залагам, че не беше случайно.
Гилфорд погледна назад към камиона.
Където седеше синът му.
Три случки, които не изглеждаха случайни.
Палежът.
Вестоносецът.
Непознатият, с когото бе разговаряла Аби тази сутрин.
— Шефът на пожарната те вика — рече Макелрой. — Мисля, че шерифът също иска да размени няколко думи с теб.
— Кажи им да ми се обадят у дома.
Вече тичаше към камиона.
— Мамка му! — изруга Ник в купето.
Гилфорд го изгледа смръщено.
— Мери си думите, синко!
— Ти пръв го каза.
— Кога?
— Преди около пет минути и после пак. Защо не намалиш малко?
Той отпусна педала. Ник въздъхна облекчено. Зад прашните прозорци на форда се нижеха кафеникави хълмове.
— Мамка му! — изрече неволно Гилфорд.
С Аби всичко беше наред, освен че видимо се разтревожи, когато обърканият Гилфорд нахлу вкъщи. Шерифът и шефът на полицията вече бяха звънили.
— Ще почакат до утре — рече й той. — Заключвам вратата и си лягаме.
— Ще можеш ли да спиш?
— Вероятно не. Във всеки случай няма да е веднага. Но първо ще сложа Ник да си ляга.
След като се погрижиха за Ник, те се върнаха в кухничката и Аби направи кафе. В този късен час кафето означаваше само едно — семейна криза. Тази вечер намръщеното му лице напомняше за изражението на Ник.
Напоследък Аби показваше видими следи за благородно остаряване. Беше набита, но не дебела. Всъщност, ако се изключеха сивкавите кичури, можеше да мине за по-млада жена. Тя изгледа Гилфорд мълчаливо, очевидно обмисляйки откъде да започне разговора.
— Знаеш ли, най-добре ми кажи всичко — помоли накрая.
— Кое всичко, Аби?
— За миналия месец, когато беше нервен като котка. Почти не докосваше вечерята. И сега това — тя направи пауза. — Шефът на пожарната ми каза, че не е инцидент.
Той се поколеба.
— Тим Макелрой е видял няколко бутилки да влитат през прозореца. Запалителни бомби.
— Ясно. — Тя скръсти ръце. — Но защо, Гилфорд?
— Не зная.
— Това ли те мъчеше?
Той не отговори.
— Заради нещо, случило се преди да се запознаем?
— Съмнявам се.
— Защото ти не обичаш да говориш за онова време. Нямам нищо против — не е нужно да зная всичко за теб. Но сега сме в опасност, Ник е в опасност…
— Аби, честно ти казвам, не зная. Истината е, че съм разтревожен. Някой е запалил студиото и може да е случайна проява на враждебност или да ми имат зъб. Единственото, което мога да направя, е да залостя вратите, а на сутринта да поговоря с шерифа Карлисли. Знаеш, че няма да допусна да се случи нещо лошо на Ник.
Тя отново го изгледа продължително.
— В такъв случай ще вървя да си лягам.
— Поспи, ако можеш — рече й Гилфорд. — Аз ще поседя още малко тук.
Тя кимна.
Палежът.
Непознатият на вратата.
Вестоносецът.
„Когато оставиш нещо в миналото — мислеше си Гилфорд, — а после минат десет, петнайсет, двайсет и пет години, започваш да смяташ, че си поставил чертата.“
Сега вече си спомняше съвсем ясно всичко, с ярките цветове на кошмарен сън — студената зима в чуждия град, агонията в Лондон, загубата на Каролайн и Лили. Божичко, това е било преди четвърт век — какъв смисъл за когото и да било да го убива сега?
Ако това, което му каза вестоносецът, е истина…
Но той отдавна смяташе, че е било само сън, изкривен спомен, халюцинация…
И все пак, ако е истина, тези двайсет и пет години са само миг. Боговете имат дълга памет.
Гилфорд отиде при прозореца. Заливът тънеше в мрак, само на няколко кораба мъждукаха светилници. Сухият вятър размърда окачените от Аби пердета. Звезди потрепваха в небето.
Време е да помисли открито за всичко това. Без да се опитва да забрави. Не и когато семейството му е изложено на риск.
Защото най-важният въпрос сега бе — може ли да предотврати назряващото?
Не.
Да предположи какво ще се случи?
Може би. Често се бе питал дали някой ден няма да се разкрие всичко. За останалия свят експедицията на Финч просто беше изчезнала в дивите гори между Бодензее и Алпите. И светът се справяше отлично и без нея.
Но ако настъпи промяна?
„Аби и Никълъс — помисли си той. — Точно те не бива да пострадат.“
Каквото и да искат боговете.
Той си легна в леглото при Аби няколко часа преди изгрев-слънце. Сънят не идваше и Гилфорд остана да лежи със затворени очи. Близостта й, меката музика на дишането й му действаха успокояващо.
Събуди се от слънчевите лъчи, проникващи през източния прозорец, и допира на ръката на Аби върху рамото му.
Той се надигна.
— Онзи дойде пак — рече тя. — Непознатият.
Гилфорд си припомни начина, по който континентът се бе променял през последната четвърт от века.
Нови пристанища, селища, морски бази. Пътища и влакови линии към вътрешността. Мини и рафинерии. Летища.
Нова управленска система, новоизбрани губернатори, радиопредаватели. Заселване на руските степи, от тази страна на вулканичната зона, разделяща Дарвиния от старата Азия. Погранични стълкновения с арабите и турците. Бомбардировката на Ерусалим, новата война с Япония, бунтовете на север.
И толкова много незаселена земя. Безкрайни горски простори и равнини, в които човек лесно може да се изгуби без следа.
Аби бе настанила непознатия на един стол в кухнята. В момента опитваше от палачинките й. Използваше ножа и вилицата с непохватността на петгодишно момче. Върху гъстата му брада имаше няколко капки сладко.
При вида му Гилфорд се изпълни със смесени чувства: почуда, облекчение, съживен страх.
Траперът метна в устата си и последната хапка и едва тогава вдигна глава.
— Гилфорд — рече лаконично той. — Отдавна не сме се виждали.
— От доста време, Том.
— Може ли да запаля?
Нова лула. И кесия с тютюн от речна тръстика.
— Да излезем навън — отвърна Гилфорд.
Аби го докосна по ръката.
— Шерифът и шефът на пожарната искаха да разговарят с теб. Трябва да се свържем и със застрахователното дружество.
— Всичко е наред, Аби. Том е стар приятел. Тези неща ще почакат. Каквото изгоряло — изгоряло. Няма закъде да бързаме.
— Сигурно си прав — измънка тя.
— Не позволявай на Ник да излиза днес.
— Много благодаря за закуската, госпожа Лоу — рече Том Комптън. — Беше много вкусно.
Траперът не се беше променил през изминалите двайсет и пет години. Брадата му беше подстригана, не чорлава, както през онази ужасна зима, и изглеждаше понапълнял — но никакви съществени промени. Обветрено лице, без признаци за застаряване.
— Изглеждаш добре, Том.
— И двамата сме здрави като коне по причини, които сам знаеш. Какво казваш на семейството си, Гилфорд? Или ги лъжеш за възрастта си? За мен никога не е било проблем — не се задържам дълго на едно и също място.
Бяха седнали на люлеещите се столове на верандата. Откъм залива полъхваше свеж сутрешен ветрец и носеше уханието на цъфнали дръвчета. Том напълни лулата, но не я запали.
— Не разбирам за какво говориш — рече Гилфорд.
— Напротив, разбираш добре. Освен това си даваш сметка, че нямаше да съм тук, ако не беше нещо важно. Така че да не преливаме от пусто в празно, съгласен?
— Измина четвърт век, Том.
— Не че не те разбирам. На мен ми трябваха десетина години, преди да се предам и да кажа, добре де, този свят е съвсем шантав и очевидно съм бил нает да го оправя. Не е никак лесно да повярваш в нещо такова. Защото ако е истина, звучи направо страшно, а ако не е, трябва да ни приберат на топло.
— Нас?
Траперът запали клечка и я доближи до лулата.
— Има стотици като мен и теб. Изненадан съм, че не го знаеш.
Гилфорд мълчеше, зареял поглед в утринната светлина. Не беше успял да поспи. Болеше го цялото тяло, очите му смъдяха. Само преди дванайсет часа бе гледал как догаря студиото му във Файетвил. Как единственият му източник за прехрана се превръща в пепел.
— Не бих искал да проявявам негостоприемство — рече той, — но ме чакат доста важни дела.
— Трябва да престанеш вече. — Траперът говореше със сериозен и мрачен тон. — За Бога, Гилфорд, погледни се, живееш сякаш си простосмъртен, оженил си се, дори имаш дете. Не че те виня за това, аз също го искам. Но ние сме такива, каквито сме. Вие със Съливан все се хвалехте колко сте непредубедени, не като стария Финч, който прекрояваше историята според представите си. Но виж се само — Гилфорд Лоу, уважаван гражданин, въпреки всички улики в противоположна посока.
— Чакай, Том…
— Няма какво да чакам. Студиото ти изгоря. Имаш врагове. Хората в тази къща са изложени на опасност. И всичко заради теб. За теб, Гилфорд. По-добре приеми суровата истина, отколкото да имаш мъртва жена и дете.
— Май не трябваше да идваш тук.
— Е, прощавай нахалството ми тогава. — Той поклати глава. — Между другото, Лили е в града. Отседнала е в хотел „Оро Делта“. Иска да те види.
На Гилфорд му се стори, че сърцето му ще спре.
— Лиди?
— Дъщеря ти. Ако помниш толкова назад.
Аби не знаеше какво е казал брадатият непознат на мъжа й, но забеляза изписания на лицето му шок, когато влезе в кухнята.
— Аби — рече той. — Мисля, че двамата с Ник трябва да си съберете багажа и да идете за една седмица при братовчед ти в Палеполис.
Тя стана, приближи се и се притисна към него.
— Защо?
— За по-сигурно. Докато уредя нещата тук.
„Когато живееш толкова години с един мъж — помисли си Аби, — неусетно се учиш да четеш между редовете.“ Гилфорд бе изплашен, силно изплашен.
Страхът бе заразен, но тя го овладя, за да не забележи Ник.
Чувстваше се като актриса в полузабравена пиеса, която се мъчи да си припомни репликите. Знаеше, че е очаквала нещо подобно да се случи от години, някакъв прелом, криза в съвместното им съществуване. Защото Гилфорд не беше обикновен човек.
Не само заради младежкия му изглед, макар че това бе най-очевидното — потресаващо очевидно — през последните няколко години. Не и заради миналото, което рядко обсъждаше и пазеше ревниво. Всъщност, по-скоро заради него. Гилфорд не бе като другите мъже, знаеше си го и това не му се нравеше.
Но тя бе чувала разни истории. Хорски приказки. За Старите, както наричаха прочутите трапери, които все още слизаха понякога в града. (Ето този Том Комптън например, който несъмнено бе един от тях.) Разкази, с които да се развличаш през дългите нощи около Коледа и по Великден: Старите, които знаели повече, отколкото казвали. Старите, които пазели своите тайни.
Старите, които не са съвсем човеци.
Никога не беше вярвала на тези неща. Слушаше разказите и се подсмихваше.
Но преди две зими Гилфорд бе излязъл да насече дърва, брадвата се изплъзна от ръцете му и се заби дълбоко над коляното на левия крак.
Аби стоеше зад замръзналия прозорец и гледаше. Слънцето още не беше залязло. Видя как брадвата се впива в плътта, сетне той я извади, както човек би издърпал брадва, забита във влажно дърво — тя видя кръвта върху острието и кръвта по земята. Имаше усещането, че сърцето й всеки миг ще спре. Гилфорд изпусна брадвата и рухна с пребледняло лице на земята.
Аби изтича към задната врата, но докато прекоси двора, той се бе изправил като по някакво чудо. Изражението на лицето му беше странно, необяснимо спокойно. Погледна я така, сякаш се срамуваше от нещо.
— Всичко е наред — рече й. Но когато й показа раната, краищата й вече се бяха затворили — само една тъничка линия бележеше мястото, където бе проникнало острието.
„Невъзможно“ — помисли си Аби.
Но той отказа да говори за това. Нищо и никакво одраскване, рече и ако не беше наблюдавала цялата сцена от прозореца, щеше да му повярва.
А на сутринта, докато се обличаше, не беше останала и драскотината.
Аби се постара да забрави случката, защото така искаше Гилфорд, а и тя не разбираше това, което бе видяла — може би той беше прав и кръвта по земята е била по-малко, отколкото й се стори.
„Само че човек не забравя подобни неща“ — осъзна тя.
Всичко оставаше и се трупаше в подсъзнанието заедно с мисълта, че животът им не е като на другите. И че ще дойде ден, когато ще настъпи промяната.
Дали денят бе дошъл?
Не знаеше отговора. Но мехурът на илюзорното съществуване се беше пукнал. Този път кървенето може би нямаше да спре.
Двамата мъже седяха на затревения склон отвъд елхата, която Гилфорд бе засадил преди десет години.
Аби събра багажа. Ник също прибираше своите вещи, зарадван от възможността да смени обстановката. От време на време спираше и поглеждаше към баща си и брадатия мъж до него.
— И аз не съм го искал — рече Том Комптън. — Последното, което бих желал, е животът ми да се обърка от едно привидение. Но рано или късно човек трябва да приеме фактите.
— Нещата и действията са такива, каквито са, и същото може да се каже за последствията от тях. Защо тогава толкова много искаме да бъдем мамени?
— Това не беше ли едно от поученията на Съливан?
— Да, точно негово.
— Липсва ми този копелдак.
Ник излезе на двора с ръкавица за бейзбол на едната ръка и взе да си подхвърля топката и да я улавя. Рус перчем закриваше очите му. „Време е да го подстрижа — помисли си Гилфорд. — Ако иска да го вземат в отбора.“
— Да не мислиш, че ми беше приятно, когато видях двойника си с онази мръсна униформа — продължаваше да се оплаква траперът. — Призрак, който ми наприказва неща, каквито не исках да чуя. Разбираш за какво говоря, нали? Историята за архива и за случки отпреди не знам колко си милиона години. Първия път като го чуеш, си мислиш, че ти хлопа дъската. Но след като поговорих с Еразъм, нали помниш онзи дърт кучи син, разбрах, че и той е преживял същото.
Ник метна топката високо нагоре. Силуетът на Аби се мяркаше зад прозореца.
— Гилфорд, повечето от нас са загинали в онази Световна война. Не на всички призракът е почукал на вратата. Те ни търсят, защото ни познават. Знаят, че съществува поне някаква възможност да приемем на плещите си бремето, може би да спасим нечий живот. Те искат точно това — да спасят хората.
— Така казват.
— Да не забравяме и онези другите негодници. Враговете и нещастниците, които наемат и които са много опасни. Трудни за убиване също като нас, само че те трепят хорицата, убиват жени и дечица, без да им мигне окото.
— Това сигурно ли е?
— Сигурно като слънцето. Понаучих някои нещица — не съм си държал главата заровена в пясъка двайсет години. Кой, мислиш, ти е изгорил студиото?
— Нямам представа.
— Разбрали са за теб. Не си падат много по реда. Действат слепешката. Но става лошо, ако някой им се изпречи на пътя.
Аби излезе да събере прането от простора. От морето полъхваше ветрец и развяваше ризите като платна на кораб.
— Хората, срещу които сме изправени, са пионки на псионите по същата причина, поради която нас ни водят призраците — защото са най-подходящи за манипулиране. Това са хора без морал. Липсват им някои важни части на човешката съвест. Те са родени престъпници, родени убийци.
— Кажи ми какво прави Лили в Оро Делта.
Траперът напълни отново лулата. Аби сгъваше чаршафите в коша и поглеждаше към тях.
„Извинявай, Аби — помисли си Гилфорд. — Не това исках да ти дам. Съжалявам.“
— Тук е заради теб, Гилфорд.
— Значи знае, че съм жив?
— От няколко години. Намерила е бележките ти сред вещите на майка си.
— Каролайн… е мъртва?
— Боя се, че да. Лили е силна жена. Открила е, че баща й не е умрял в експедицията на Финч, че живее някъде и че й е оставил записките за тази странна история с призраци, убийци и разрушени градове… Неща, в които тя е готова да повярва. Започнала да задава въпроси. И тогава лошите я надушили.
— Заради въпросите?
— Да, защото ги е задавала съвсем открито. Тя е журналист, Гилфорд. Искала е да публикува записките ти. Заминала за Джеферсънвил, за да провери фактите.
Аби се прибра в къщата. Ник се измори да хвърля топката и я пусна на тревата. Седна в сянката на елхата и се загледа в Том и Гилфорд. Знаеше, че не бива да ги доближава, но го мъчеше любопитство. Разговор на възрастни, интересен и тайнствен.
— И са се опитали да я убият?
— Опитаха се — потвърди Том Комптън.
— Ти ли ги спря?
— По-скоро успях да я измъкна. А тя ме позна от твоите описания. Аз съм като Светия Граал — живо доказателство, че тази история не е измислица.
— И после я доведе тук?
— И без това следващата й спирка щеше да е Файетвил. Тя продължава да те търси.
Аби отнесе куфара до камиона, постави го отзад, погледна Гилфорд и тръгна към къщата. Вятърът рошеше косите й и прилепваше полата по бедрата й.
— Това не ми харесва — заяви Гилфорд. — Не искам да се забърква в тази история.
— По дяволите, Гилфорд, сега всички са забъркани. Не става въпрос само за теб, за мен и за още стотина нещастници, които си говорят с призраци. Въпросът днес е дали твоите деца или децата на твоите деца ще умират вечно, или, което е по-лошо, ще се превърнат в роби на тези проклети животни, напиращи откъм Стария свят.
Черен облак засенчи слънцето.
— Известно време ти беше вън от играта — продължи траперът. — Но тя си вървеше. Загиваха хора и от двете страни, въпреки че такива като нас не са лесни за трепане. Името ти е изплувало и не можеш да загърбиш този факт. Виждаш ли, те не се интересуват дали не желаеш да участваш в тази война, за тях е важно, че си потенциална опасност, име, което трябва да бъде зачеркнато от списъка. Не можеш да останеш във Файетвил.
Гилфорд неволно погледна надолу към пътя, сякаш очакваше от там да се покаже врагът. Но нямаше никого. Само прашни облаци, вдигани от вятъра.
— Имам ли някакъв избор? — попита той.
— Никакъв, Гилфорд. Това е най-неприятното. Останеш ли тук, ще изгубиш всичко. Ако се заселиш другаде, рано или късно ще се стигне до същото. Така че… засега ще чакаме.
— Ние?
— Ние, старите войници. Повечето се познаваме, пряко или чрез призраците. Истинската битка все още не е започнала. До нея остават още няколко години. Засега гледаме да страним от хората. Без постоянен адрес, без семейства, анонимна работа, най-добре някъде в пустошта или в големи градове, където не те виждат, а ти се озърташ непрестанно за лошите… и чакаш.
— Какво чакаш?
— Големия бой. Възкресението на демоните. Чакаме да ни призоват.
— И колко остава?
— Кой знае? Десет, двайсет, трийсет години…
— Това е нечовешко.
— Това е суровата истина. Ние сме нечовешки.
Той изкатери стълбите на хотел „Оро Делта“ заедно с Том Комптън и влезе във фоайето. Беше висок мъж с обикновено, добродушно лице, приблизително на нейната възраст и Лили забрави всичко, което се бе готвила да му каже.
Вместо това осъзна, че се опитва да пробуди собствените си спомени за Гилфорд Лоу — нейните спомени, не оскъдните разкази на майка й. Но съумя да призове само бледи сенки. Силует, наведен над леглото й. Книгите за Оз, начинът, по който баща й произнасяше „Дороти“, на бавни срички.
Той очевидно я помнеше. Изправи се до масата, а траперът спря зад него. На лицето му се четеше объркване и може би — ако не бъркаше — съжаление.
— Ах, вие трябва да сте Гилфорд Лоу — възкликна тя като последна тъпачка.
— Ти си Лили — рече дрезгаво той.
— Вие двамата си поговорете — подхвърли Том. — Имам нужда да пийна нещо.
— И пази вратата — заръча му Лили.
В началото не тръгна съвсем гладко. Той, изглежда, искаше да узнае всичко и същевременно да й разкаже всичко, прекъсваше я, потъваше в спомени или замлъкваше. Събори чашата с кафе на пода, изруга, след това се изчерви и се извини за грубия език.
— Не съм дете — успокои го тя. — Не съм на пет. Мисля, че разбирам какво преживяваш. За мен също не е лесно, но можем да започнем отначало, нали? Като двама възрастни?
— Двама възрастни. Защо пък не? Само че…
— Какво?
Той разкърши рамене.
— Просто се радвам да те видя, Лили.
Тя прехапа устни и кимна.
„Наистина е трудно — помисли си. — Защото знам какъв е той. Седи до мен като обикновен човек, подръпва си нервно ръкава, тропа с пръсти по масата. Но е толкова обикновен, колкото е и Том Комптън — и двамата са били докоснати от нещо тъй велико, че надхвърля всякакво въображение.“
Нейният получовешки баща.
Тя се опита да му обрисува живота си. Зачуди се дали ще одобри работата й — журналистка във вестник в Сидни, със собствена колона. На трийсет и пет, жена, отдадена на кариерата, без особено забележителна външност. Какво ли виждаше Гилфорд, седнал от другата страна на масата?
Изглеждаше по-загрижен за нейната безопасност.
— Лили, съжалявам, че съм те забъркал в това.
— Аз пък не съжалявам. Да, страшничко е. Но пък дава отговор на много въпроси. Далеч преди да науча тези неща, от съвсем малка бях очарована от Дарвиния, от идеята за Дарвиния. Изкарах няколко курса в университета — геология, история на сътворението, това, което сега наричат „косвена историография“, архиви на дарвиниански вкаменелости и прочее. Има толкова много неща, които могат да се научат за континента, но всичко изглежда забулено в мистерия. И никой не знае отговорите, освен, разбира се, теолозите. Когато попаднах на записките ти — и по-късно срещнах Том, — е, това поне бе някакъв отговор, макар и чудат и труден за приемане.
— И все пак щеше да е по-добре, ако не знаеше нищо.
— Невежеството не е гаранция за щастие.
— Страхувам се за живота ти, Лили.
— Аз пък се боя за живота на всички. Затова никой няма да ме спре. — Той се усмихна и тя побърза да добави: — Не се шегувам.
— Разбира се, че не. Просто за миг ми напомни на някого.
— Така ли? На кого?
— На баща ми. Твоят дядо.
Тя се поколеба.
— Бих искала да ми разкажеш за него.
— Аз също.
Истината бе, че тя страшно много приличаше на майка си. Ако се изключеше по-светлата коса, спокойно можеше да бъде Каролайн — изглеждаше решителна като нея, но без твърдата обвивка на тревогата и съмнението. Каролайн имаше навика да се затваря за света. Лили бе готова да го превземе с пряка атака.
Том ги посъветва да не остават за вечеря в ресторанта, където се събираха прекалено много хора. Имаше малък каменист бряг на север от пристанището и Гилфорд я поведе нататък.
Вечерното слънце хвърляше пъстра сянка сред скалите. Металните стълбове бяха обрасли с водорасли. Яркосин соленоводен червей си проправяше път през прибоя.
Лили откъсна едно малко цветенце от близкия храсталак.
— Заливът е толкова красив — рече тя.
— Този залив е ужасно замърсен, Лили. Всичко се събира тук. Дънери на дървета, водорасли, маслени петна, петрол. С Никълъс обикновено ходим да плуваме на север, но само когато водата е чиста.
— Том ми каза за Никълъс. Бих искала да се запозная с него.
— Аз също. Но не зная доколко е целесъобразно. Ако Том не греши, намираш се в опасно положение. Затова ще те попитам направо, Лили. Защо си тук?
— Може би защото исках да те видя.
— И това ли е всичко?
— Да.
— Но не е.
— Така е. Не е.
Двамата седнаха върху напукана бетонна греда.
— Ти беше прав. Майка ми те е смятала за побъркан. Била е потресена от факта, че си останал жив, още повече че междувременно ти изневерила. Не обичаше да говори за теб, дори след като той си тръгна.
— Говориш за онзи войник — Колин Уилсън.
— Да.
— Той добър ли беше с теб?
— Не беше лош човек. Само че беше нещастен. Може би живееше в твоята сянка. Може би ние всички живеем в нея.
— Той ли я напусна?
— След няколко години. Но се справихме и без него.
— Как почина Каролайн?
— От грип, в годината на голямата епидемия. Нищо драматично… тя просто не можа да се оправи.
— Съжалявам.
— Ти я обичаше, нали?
— Да.
— Но не дойде да ни потърсиш.
— Щеше да е безполезно за вас и за мен. — „Напротив — помисли си той. — Виж Аби и Ник.“ — Какво следва сега? Не можеш да публикуваш записките ми. Сигурно го разбираш.
— Може да съм смъртна, но не съм съвсем безсилна. Том каза, че в Щатите ще се намери работа за мен. Нищо опасно. Само ще наблюдавам. И ще казвам на определени хора какво съм видяла.
— Рано или късно ще загазиш.
— Това е война — сви рамене.
— Съмнявам се, че японците ще издържат още дълго.
— Не говоря за тази война. Знаеш какво имам предвид.
Войната в Небесата. Псиживотът, архивът, тайната машина на света. Усети как в него се надига гняв.
— Лили, заради всички нас, моля те, не се забърквай. Призраци, богове и демони — звучи като кошмар от Средновековието.
— Само че не е! — Тя го погледна предизвикателно. Мръщеше се като Ник. — Джон Съливан е вярвал в това и е бил прав. Живеем в истински свят. Може да не изглежда така, но този свят има своя история. Това, което се случи с Европа, не е чудо, а нашествие.
— Значи ние сме мравки в мравуняк, който някой е решил да стъпче?
— Не сме мравки! Ние сме мислещи същества…
— Както и да е.
— И можем да се бием за свободата си.
Гилфорд се надигна вдървено.
— Аз имам семейство. Син. Искам да си изкарвам прехраната и да го гледам как расте. Не желая да живея сто години.
— Само че си от тези, дето нямат късмет — изтъкна тихо тя. — Нямаш друг избор.
Гилфорд си помисли, че е готов да даде всичко, за да се върнат доскорошните безгрижни дни. Да построи отново студиото и да прибере Аби и Ник у дома, да живее в онзи илюзорен свят, който толкова харесваше.
Запази си една стая в хотела. Плати в брой и използва фалшиво име. Нуждаеше се от време, за да помисли.
Обади се по телефона, за да провери дали Аби и Ник са пристигнали без произшествия в къщата на Антонио в покрайнините на Палеполис. Тони вдигна слушалката. Имаше лозя на хълма и притежаваше масивна тухлена къща с предостатъчно място за Аби и Ник, въпреки че неговите две деца върлуваха из нея по цял ден.
— Гилфорд! — позна го Тони. — Какво е станало този път?
— Този път?
— Две обаждания за петнайсет минути. Чувствам се като телефонистка. Мисля, че трябва да ми обясниш. Нищо не можах да измъкна от Аби.
— Тони, не съм се обаждал по-рано.
— Не си ли? Не зная с кого съм говорил, но имаше твоя глас и се представи с твоето име. Да не си пил, Гилфорд? Не че бих те винил за това. Ако сте се поскарали с Аби, имаш нужда от разтуха…
— Аби там ли е?
— Върнаха се във вашата къща. Нали така им заръча? Гилфорд?
Той затвори телефона.
Нощта бе тъмна, селските пътища — неосветени. Светлините на камиона озаряваха житни поля и каменни стени. „Те са някъде там, в мрака — мислеше си Гилфорд. — Врагове без лица, сенки от необяснимото минало или от невъзможното бъдеще.“
Том бе настоял да дойде с него, също и Лили, въпреки възраженията на Гилфорд.
— Тя няма да е в по-голяма безопасност в града — изтъкна траперът. — Сега ние сме най-добрата й защита.
А Лили добави:
— Аз съм селско момиче. Мога да стрелям с пушка, ако опре до това.
Гилфорд изви рязко волана и задните гуми изсвириха. Той стисна по-силно кормилото. За щастие нямаше почти никакво движение.
— Колко са срещу нас?
— Поне двама. Вероятно повече. Този, който е хвърлил бомби в твоето студио, не е местен, иначе щеше да измисли нещо по-добро. Но те се учат бързо.
— Човекът, който се е обадил на Тони, е имал моя глас.
— Да, те умеят такива работи.
— Значи са… как се казва — обладани от демони?
— Нещо такова.
— И неуязвими?
— О, можеш да ги убиеш — възрази Том. — Но трябва здравата да се потрудиш.
— Защо преследват Аби и Ник?
— Не ги преследват. Ако се интересуваха от тях, щяха да идат в къщата на братовчед ти и да направят там истинска касапница. Аби и Ник са стръв. Предимство за лошите, възможност да мислят един ход напред.
Гилфорд опря крак в педала. Моторът на форда изрева, задните колела хвърлиха прах в тъмнината.
— В чантата си имам няколко пистолета — съобщи Том. — Ще ги извадя. Гилфорд, как си с оръжията?
— Ловна пушка. Не, две — държа един стар ремингтън на тавана.
— Муниции?
— Достатъчно. Наближаваме, Лили. Наведи си главата.
Тя взе един пистолет от Том.
— Ако се наведа, няма да мога да се прицеля точно — възрази със спокоен глас.
Колата на Тони беше паркирана пред къщата. Разбира се, Аби я бе заела. Кога ли бяха пристигнали? Не отдавна, като се има предвид разстоянието до Палеполис. Четирийсет минути, час?
Но къщата тънеше в мрак.
— Спри двигателя — нареди Том. — И изгаси светлините.
Гилфорд кимна и завъртя обратно ключа. Фордът замлъкна, настъпи тишина, чуваше се само хрущенето на чакъла под гумите.
Предната врата се отвори — на прага стоеше Аби със свещ в ръка.
Гилфорд скочи от кабината и я изтика вътре в къщата. Лили и траперът ги последваха.
— Нямаме ток — оплака се Аби. — Нито телефон. Какво става? Защо сме тук?
— Аби, не съм ти се обаждал. Това е някакъв номер.
— Но аз разговарях с теб!
— Не — отвърна той. — Не съм бил аз.
Аби притисна устата си с ръка. Ник лежеше на диванчето и се озърташе сънено.
— Дръпнете пердетата — посъветва ги Том. — Всички врати и прозорци да са заключени.
— Гилфорд?… — Аби го гледаше с изцъклени очи.
— Май загазихме, Аби.
— О, не… гласът бе съвсем като твоя… беше твоят глас…
— Всичко ще се изясни. Само трябва да се притаим за известно време. Ник, не ставай.
Никълъс кимна със сериозно изражение.
— Гилфорд, вземи си пушката — обади се траперът. — Госпожо Лоу, имате ли още свещи?
— В кухнята — отвърна замаяно тя.
— Хубаво. Лили, отвори чантата.
Гилфорд мярна вътре патрони, бинокъл, ловен нож в кожен калъф.
— Не може ли просто… да отпътуваме? — попита Аби.
— Госпожо Лоу, не мисля, че те ще ни пуснат да си вървим. Но ние сме повече, отколкото те очакват, и сме въоръжени. Така че шансовете не са съвсем лоши. Ще почакаме до сутринта и тогава ще опитаме да се измъкнем.
Аби го гледаше с изплашено изражение.
— О, божичко! — въздъхна тя.
— Не сте виновна за това.
„Аз съм виновен“ — помисли си Гилфорд.
Аби потърси утеха в грижите за Ник. Двамата с Гилфорд издърпаха дивана към задната част на стаята.
— Все едно съм в крепост — подсмихна се Никълъс.
Тя задиша през стиснати зъби, докато отброяваше миговете до сутринта. „Отвън има хора, които искат да ни сторят нещо лошо. Те са прекъснали тока и телефона. Не можем да избягаме, не можем да повикаме помощ, не можем да се бием с тях…“
Гилфорд стоеше до нея заедно с младата жена, която бе довел Том Комптън. Макар да говореше малко за миналото си, Аби знаеше, че има дъщеря от предишен брак, която бе оставил в Лондон преди двайсет и пет години. Аби я позна още преди Гилфорд да каже: „Това е Лили“. Беше очевидно. Имаше неговите очи, сини като зимна утрин, и се мръщеше по същия начин.
— Радвам се да се запозная с вас — рече Аби и веднага осъзна колко абсурдни са думите й при тези обстоятелства. — Искам да кажа… като се има предвид…
— Разбирам ви — прекъсна я Лили. — Благодаря, госпожо Лоу.
А Аби си помисли: „Какво знаеш за Старите? Кой те посвети в тайните им? Какво знае Гилфорд? Кой дебне отвън, в мрака, и иска да убие съпруга ми и моето дете?“
Но сега не беше време за това. Страхът, гневът, объркването, мъката — тези чувства сега бяха лукс.
Никълъс не сваляше очи от лицето на баща си, когато Гилфорд се наведе да му нагласи одеялото.
На светлината на свещите всичко придобиваше призрачен вид. Ник усещаше, че нещо не е наред, вратите и прозорците бяха залостени, защото отвън дебнеше опасност. „Лошите“ — чу да ги нарича Том Комптън. Което накара момчето да си спомни някои филми. Бандити, ловци на змии, страховити мъже с тъмни кръгове под очите. Убийци.
— Поспи, ако можеш — посъветва го баща му. — Утре всичко ще се уреди.
Но сънят не идваше. Той погледай изплашено баща си.
— Лека нощ, Ник — пожела Гилфорд и го погали по челото. Но кой знае защо Ник си помисли, че баща му се сбогува с него.
Лили остана на пост в кухнята.
Къщата имаше две врати, предна и задна, за дневната и за кухнята. Заради малкия си прозорец кухнята бе по-лесна за отбрана. Вратата беше заключена. Прозорецът също беше залостен, но Лили си даваше сметка, че това не е пречка за един опитен противник.
Тя се настани на дървения стол със стария ремингтън на Гилфорд на коленете. Беше тъмно, затова дръпна леко единия край на пердето и се примъкна до прозореца. Тази вечер нямаше луна, само няколко звезди в небето, но се виждаха ясно светлините на корабите в залива, като паднали на земята съзвездия.
Тежестта на оръжието й действаше успокоително. Макар досега да не бе стреляла по друго, освен по зайци.
„Добре дошла във Файетвил — помисли си Лили. — Добре дошла в Дарвиния.“
През целия си живот бе слушала за Дарвиния, бе говорила за Дарвиния — бе мечтала и сънувала този странен континент — за истински ужас на майка й. Мястото я привличаше като магнит. От съвсем малка мечтаеше сама да почувства странната му атмосфера. И ето че е тук — сама в мрака, заобиколена от дебнещи демони.
„Внимавай какво си пожелаваш, момиче.“
Знаеше почти всичко, известно на съвременната наука за Дарвиния — което всъщност не беше много. Хиляди детайли и малко теория. Но основният въпрос, простичкото и мъчително „защо“, оставаше без отговор. Интересно, че поне още една планета в Слънчевата система бе повлияна от подобен феномен. Както Кралската обсерватория в Кейптаун, така и Националната обсерватория в Блумфонтейн бяха публикували снимки на Марс, показващи сезонни изменения и признаци за наличието на големи водни басейни. Един нов свят в небето, планетарна Дарвиния.
Писмата на баща й обясняваха някои от тези неща, макар че, изглежда, той не разбираше дори себе си. Гилфорд, Том, Старите — хора, участвали в нещо, което дори Съливан не бе в състояние да обясни, макар да бе неотменна част от Чудото. Експедиция до един друг свят. Но всички тези странни приказки за архиви, ангели и демони не можеха да възникнат едновременно от различни места и да съвпадат в подробностите, ако не бяха, поне отчасти, истина.
В началото, естествено, бе съмнението. Писмата на Гилфорд бяха бълнуване на измъчен пътешественик. Но когато пристигна в Джеферсънвил, нещата се промениха. И най-вече след срещата с Том Комптън. Тя стана довереник на Старите и това не само я накара да погледне с други очи на света, но я убеди, че не бива да пише за тези неща. Нямаше да й позволят да го стори, а дори да успееше, никой нямаше да й повярва. Защото, разбира се, не е имало никакъв разрушен град в Алпите. Никой друг освен експедицията на Финч не го бе виждал, не съществуваха снимки, скици, карти на подобно място. Демоните, обясни Том, са го зашили като скъсан ръкав. Те умеели да вършат подобни неща.
И въпреки това градът продължавал да съществува там.
За да не заспи, тя се опита да си го представи: този древен, лишен от душа пъп на Дарвиния. Мястото, където мъртвите се срещат с живите. Ужасно много й се искаше да го види, макар да осъзнаваше, че дори това да е възможно, градът щеше да е най-опасното място на Земята. Но той я привличаше както непознатото привлича малкото любознателно дете, както някога бе шепнала като хипнотизирана названията от картата: връх Косцюшко, Големият артезиански басейн, Тасманийско море. Примамката на екзотичното. „И ето докъде ме доведе — помисли си тя. — Да седя с пушка на коленете.“
Никога нямаше да види града. Гилфорд вероятно щеше да го посети отново. Том й бе разказвал за него. Гилфорд щеше да участва в битката… освен ако привързаността му към дребните неща от живота не го задържеше някъде другаде.
— Гилфорд обича твърде много живота — бе й казал Том. — Сякаш вярва, че е истински.
— А не е ли? — беше попитала тя. — Дори и да е създаден от числа и машини… не е ли достатъчно реален, за да бъде обичан?
— За теб — бе й отвърнал Том. — Някои от нас мислят по друг начин.
Индусите говореха за „откъсване от света“. Или бяха будистите? Да го изоставиш. Да забравиш желанията си. Ужасно, помисли си тя. Ужасно е да го искаш от когото и да било и най-вече от Гилфорд Лоу, който не само обичаше този свят, но и знаеше колко е крехък.
Старата пушка притискаше с неимоверна тежест коленете й. Нищо не помръдваше зад прозореца, освен звездите над водата, далечни слънца, които се плъзгат в нощта.
Аби седеше в единия ъгъл на озарената от свещи стая. По някое време през нощта Гилфорд дойде и се отпусна на пода до нея. Постави ръка на рамото й. Кожата й беше хладна.
— Никога вече няма да сме в безопасност — прошепна тя.
— Аби, ако се наложи, ще се преместим другаде. Навътре в страната, под други имена…
— И какво от това? Нали рано или късно ще се сетят кои сме? И после? Ще ме гледаш как остарявам, нали? Как умирам? Как старее Никълъс? Ще чакаш да те вземе обратно чудото, което те е довело сред нас?
Той я гледаше смаяно.
— Нима вярваш, че можеше да го криеш още дълго? Все още приличаш на трийсетгодишен.
Той затвори очи. „Ти няма да умреш“ — му бе казал призракът и той бе виждал как зарастват раните му, как го подминават болестите. Нерядко се бе ненавиждал за това.
Но през повечето време само се преструваше. Заради Аби, която старееше, която щеше да умре…
Това, че оздравява бързо, не значеше, че не може да бъде убит. Някои рани са неизлечими, обясни му веднъж Том. Не можеше да си представи бъдеще без Аби, дори ако това означаваше да се хвърли в някоя пропаст или да захапе дулото на пистолета. Всеки имаше право на собствена смърт. Никой не заслужаваше вечни мъки.
Аби сякаш бе прочела мислите му. Тя хвана ръката му и я задържа в своята.
— Прави, каквото смяташ за нужно, Гилфорд.
— Аби, няма да им позволя да ви сторят нищо лошо.
— Прави каквото е нужно — повтори тя.
Първият изстрел строши стъклото на прозореца в дневната.
Никълъс, който бе задрямал, седна на дивана и се разплака. Аби изтича при него и го затисна с тяло.
— Свий се, Ник — прошепна тя. — Прикрий си главата!
— Остани при него! — извика й Гилфорд. Последва нов залп от куршуми, които раздраха пердетата и се забиха в отсрещната стена.
— Ти пази тази стая — рече му Том. — Лили, на горния етаж с мен.
Трябваше му прозорец, който да гледа на изток, и позиция от високо. Небето вече бе достатъчно просветляло.
Гилфорд се притаи зад входната врата. Стреля няколко пъти напосоки през цепката на пощенската кутия с надежда да обезкуражи врага.
В отговор нов залп от куршуми натроши вратата. Той залегна под дъжд от трески.
Куршумите преминаваха през дървото и тапицерията. Една от свещите в кухнята изгасна. Замириса на обгоряло дърво.
— Аби? — извика той. — Аби, как си?
Стаята на изток беше на Ник. Дървени моделчета на самолети бяха подредени по лавиците, заедно с колекцията му от миди.
Том Комптън скъса пердето и изрита стъклото с крак.
Къщата продължаваше да звънти от строшени прозорци.
Траперът надзърна през прозореца, приклекна и отново повдигна глава.
— Виждам четирима — съобщи той. — Двама се крият в колите и още двама зад дървото. Лили, бива ли те да стреляш надалече?
— Да — отвърна тя. Макар че никога не бе стреляла с ремингтън.
— Цели се в дървото — нареди й той. — Аз ще покрия близките цели.
Сега не беше време да се двоуми. Том се подпря на рамката и откри стрелба с пистолета — равномерни, отсечени изстрели.
Перленото небе излъчваше мъждива светлина. Лили се доближи до прозореца, подаде се съвсем леко и се прицели в дървото и силуета зад него. След това стреля.
Това не беше заек. Но би могла да се самозалъже. Спомни си за фермата в покрайнините на Уолонгонг, за времето, когато стреляха по дребни гризачи с Колин Уотсън, а тя все още му казваше „тате“. В онези дни пушката й се струваше голяма и тежка. Но сега я държеше здраво. Беше я научил да се приготви за отката, да го омекоти.
Ставаше й мъчно, когато зайчетата падаха окървавени на земята. Но те бяха напаст и тя скоро привикна да потиска съчувствието си.
А тук имаше друга напаст. Тя натисна спусъка. Прикладът я ритна леко в рамото. Една гилза изхвърча от затвора и се изтърколи под леглото на Ник.
Дали сянката бе паднала? Така й се стори, но светлината бе недостатъчна…
— Не спирай! — извика Том, докато презареждаше. — Тези типове не падат от един изстрел. Не са никак лесни за убиване.
Гилфорд вече не усещаше левия си крак. Когато погледна надолу видя, че панталонът е подгизнал от тъмна кръв. Раната щеше да заздравее бързо, но прекъснатият нерв се нуждаеше от повече време за възстановяване.
Той запълзя към дивана, оставяйки след себе си кървава диря.
— Аби? — извика.
Нова порция куршуми през входната врата и прозореца. В другата стая пердетата започнаха да димят. Нещо блъскаше равномерно вратата на кухнята.
— Аби?
Никакъв отговор откъм дивана.
Чуваше изстрелите на Том и Лили от горния етаж и виковете отвън.
— Аби, отговори ми!
Облегалката на дивана бе простреляна на няколко места. Под тапицерията се подаваха косми и памук.
Той напипа на пода локва кръв — не беше неговата.
— Свалихме четирима — рече Том Комптън. — Но няма да лежат дълго, ако не ги довършим. А и може да дойдат още.
Прозорецът на втория етаж гледаше само в една посока.
Той изтича надолу по стълбите. Лили го последва. Едва сега ръцете й започнаха да треперят. В къщата миришеше на барут и дим, на мъжка пот и на по-лоши неща.
Долу в дневната траперът спря при портала между стаите.
— О, божичко!
Някой бе влязъл през задната врата.
Дебел мъж с униформа на териториалната полиция.
— Шериф Карлайл — повика го Гилфорд.
Той беше ранен и замаян, но бе успял да се изправи. С едната си ръка притискаше раната на бедрото. Другата сочеше напред. Пистолетът лежеше на дивана.
На подгизналия от кръв диван.
— Те са ранени — обясни Гилфорд. — Трябва да ми помогнете да ги откарам в града. В болницата…
Но шерифът само се засмя и насочи пистолет.
Шериф Карлайл — един от лошите.
Лили повдигна тежката пушка. Сърцето й тупкаше.
Шерифът натисна спусъка два пъти, преди изстрелът на Том да го прати към стената.
Траперът доближи бавно падналия шериф. Изстреля още три куршума от упор в главата му и лицето на шерифа се превърна в кървава маса, като ударените зайчета.
Гилфорд лежеше на пода и от раните му шуртеше кръв.
Аби и Никълъс бяха зад безполезното прикритие на дивана — мъртви и двамата.
Гилфорд се пробуди в сянката на елхата, сред високата трева, в малко поле от фалшиви анемонии, сини като полярен лед. Лек ветрец разхлаждаше кожата му. Разсеяна дневна светлина обгръщаше всеки предмет в равномерно сияние, сякаш възприятията му филтрираха подробностите.
Но небето беше черно и изпъстрено със звезди. И това бе странно…
Той извърна глава и видя вестоносеца наблизо. Неговата жива сянка. Неговият призрак.
— Ти — промълви Гилфорд.
Вестоносецът — все още млад, все така облечен във военна униформа — се усмихна съчувствено.
— Здравей, Гилфорд.
— Здравей и на теб.
Той седна. В дъното на съзнанието му се таеше неспокойното усещане, че нещо не е наред, че нещо се е объркало, че е настъпил някакъв дълбок, драматичен обрат. Но самият спомен за това оставаше скрит.
— Мисля — произнесе той бавно, — че ме застреляха…
— Да. Но не се тревожи за това.
Небето, това небе, изпълнено с ярки звезди, които сякаш бяха само на ръка разстояние — ето какво го тревожеше.
— Защо съм тук?
— За да поговорим.
— Може би не искам да говоря. Имам ли избор?
— Разбира се, че имаш. Ако искаш, можеш да си запушиш ушите и да пееш „Дикси“. Но може би ще предпочетеш да чуеш това, което ще ти кажа?
— Досега не си бил приносител на добри новини.
— Гилфорд, разходи се с мен.
— Твоите разходки стигат твърде далече.
— Мисля по-добре, когато си мърдам краката — обясни вестоносецът.
Беше го завладяло странно спокойствие, също както в изпепеления Лондон преди четвърт век. А трябваше да трепери: всичко се обърка, стана голямо нещастие, нашепваше потиснатата памет. Зачуди се дали амнезията не е предизвикана от вестоносеца, за да усмири надигащата се в него паника.
Паниката щеше да е разбираема, може би дори по-подходяща за случая.
— Насам — покани го вестоносецът.
Гилфорд го последва по пътечката зад къщата, сред храстите и превитите от вятъра дръвчета. Погледна назад към къщата и видя морето зад нея, гладко като стъкло, в което се отразяват звездите.
— Мъртъв ли съм?
— И да, и не — отвърна вестоносецът.
— Би могъл да се изразяваш по-ясно.
— Нещата могат да продължат и в двете посоки.
Въпреки неземното си спокойствие Гилфорд усети тръпката на лек страх.
— И от какво зависи това?
— От късмета. От твоето решение.
— Това някаква гатанка ли е?
— Не. Просто ми е трудно да ти обясня.
Двамата се заизкачваха нагоре по пътеката. Гилфорд би трябвало да се задъха, но тук или дробовете му работеха по-добре, или въздухът бе сгъстен, а може би всичко това бе само сън. Малко след това изкатериха върха на хълма.
— Да поседнем за малко — предложи вестоносецът.
Намериха едно дърво джамия и опряха на него гърбове, както понякога правеха с Ник, докато гледаха нощното небе. Звезди в океана, звезди на небосвода. Повече звезди, отколкото бе вярвал, че съществуват. Те се въртяха, не около северния полюс, а около една точка точно над тях.
— Тези звезди истински ли са? — попита той.
— Гилфорд, „истински“ е дума, която значи повече, отколкото си мислиш.
— Но това не е хълмът зад моята къща.
— Не. Само място за отдих.
„Намирам се на негова територия — помисли си Гилфорд. — В страната на призраците.“
— Какво е усещането да си бог?
— Аз не съм бог.
— Разликата е почти незабележима.
— Ако включиш лампата, това прави ли те бог? Твоите предци щяха да те помислят за такъв.
Гилфорд вдигна очи към небето.
— Ужасно много крушки.
— Ние сме в архива — обясни вестоносецът. — Затворени сме в един възлов логичен пакет, прикачен към процедурните протоколи на земната онтосфера.
— Е, това обяснява всичко — подсмихна се Гилфорд.
— Съжалявам. Исках да кажа, че все още сме в архива — не можем да го напуснем, във всеки случай не и точно сега — но не сме и на Земята.
— Готов съм да приема думите ти за истина.
— Не мога да те изведа от архива, но бих могъл да ти покажа как изглежда той отвън.
Гилфорд не беше сигурен какво точно му предлагат — а и това изгарящо чувство, че нещо се е случило, не го напускаше, — но тъй като нямаше друг избор, кимна.
— Покажи ми — рече той.
В същия миг небето започна да се променя. В началото спря да се върти. Звездите поеха в нова посока, от юг на север, а южният хоризонт започна да пропада с главозамайваща скорост. Гилфорд извика и понечи да легне на земята, въпреки че нямаше усещане за движение. Откъм морето продължаваше да полъхва слаб ветрец.
— Какво виждам? — попита той.
— Само гледай.
Нови звезди изпълзяха зад хоризонта, безброй звезди, понасяха се с шеметна бързина, размазваха се и се превръщаха в издължени ръкави… в галактическия диск. После звездите се усмириха и замряха, оформяйки гигантско колело в небето.
— Онтосферата на архива — обясни със спокоен глас вестоносецът. — Нейната вътрешност.
Гилфорд не знаеше какво да каже. Имаше усещането, че невидима лента го стяга през гърдите.
Сега вече цялата галактика затрептя и се размаза, преобразувайки се в неясна сфера от светлина.
— Онтосферата в четири измерения.
Кълбото внезапно изчезна. Небето се изпълни с разноцветни линии, пресичащи се във всички посоки и протягащи се до безкрая. Бяха толкова ярки и трептящи, че той отмести поглед, за да не го заслепят, за да не изгуби разсъдък…
— Хигсовата структура на архива — продължаваше с обясненията вестоносецът. — Визуализирана и опростена.
„Опростена!“ — възкликна наум Гилфорд.
Но и този образ избледня.
За един кратък миг небето остана черно.
— Ето какво ще видиш, ако си извън архива.
Архивът: лишена от ясни очертания, затворена сфера от приглушена оранжева светлина, която изпълва западния хоризонт и се отразява в спокойните води на залива.
— Тук се съдържа всичко, което някога е съществувало в галактиката. Или поне беше така, докато псионите не го повредиха. Гилфорд, погледни червеникавото сияещо петно над хълмовете — само това остана от първоначалната галактика с нейните звезди, цивилизации, гласове и възможности — невероятно черна дупка, поглъщаща няколко парчета изстиваща лава.
— Черна дупка? — повтори Гилфорд.
— Сингулярност, материя, компресирана до такава степен, че нищо не може да я напусне, дори светлина. Това, което виждаш, е само вторична радиация.
Гилфорд не отговори. Страхът в него отново бе започнал да набира сили. Ако това, което казваше вестоносецът, бе истина, тогава сияещата маса в небето съдържаше както неговото минало, така и бъдещето му, мигове, изложени на показ, уязвими за всякаква атака. Димящата лава беше плочка, върху която боговете изписваха думи. Размениш ли два атома, цели планети ще се сблъскат.
И върху тази плочка те бяха изписали Лили, Каролайн, Аби, Никълъс и Гилфорд. Но сега той бе вън от нея, макар и временно, число, подскачащо в зоната между нула и единица.
„Души като тебеширен прах“ — помисли си Гилфорд. Той погледна вестоносеца.
— Какво всъщност искаш от мен?
— Веднъж вече разговаряхме по въпроса.
— Искаш да участвам в твоята битка. Да бъда войник.
— Може да ти се стори странно, но има неща, които ти би могъл да направиш в онтосферата, а аз не. Моля те да ми помогнеш.
— Да ти помогна! — Гилфорд погледна към мъждивото сияние на архива. — Аз не съм бог! Дори и да направя това, което искаш от мен, какво значение ще има?
— Никакво, ако си единствен. Но има милиони други на милиони други светове и още милиони, които ще дойдат.
— Защо тогава си губиш времето с мен?
— Ти си също толкова важен, колкото всички останали. Всяка частица от живота е важна, Гилфорд.
— Върни ме у дома. Искам да се грижа за Аби и Ник.
С тях всичко е наред, нали? Отново неспокойният, неясен спомен. Картини като натрошено стъкло…
— Не мога да го направя — отвърна вестоносецът. — Не съм всемогъщ. Не допускай грешката да си мислиш нещо подобно.
— Що за бог си тогава?
— Не съм бог. Гилфорд, роден съм от простосмъртни родители, също като теб.
— Преди милиони години.
— Много повече. Но не мога да въздействам на онтосферата по начина, по който предлагаш. Не мога да пренаписвам миналото… а само ти имаш власт над бъдещето. — Той се изправи. Държеше се с нетипично за Гилфорд достойнство. За съвсем кратко Гилфорд успя да прозре отвъд него — не през него, а зад привидно скромната външност, където се криеше нещо невероятно горещо й огромно като слънцето.
„Това не е човешко същество“ — помисли си Гилфорд. Може би е свикнало да изглежда като човешко същество, дори като Гилфорд Лоу. Но то крачи между звездите, така както Гилфорд върви по улиците на Файетвил в слънчев ден.
— Помисли си за всичко, което е заложено. Ако изгубим тази битка, дъщеря ти ще бъде поробена, а внуците ти ще се превърнат в инкубатори за нещо лишено от душа. Ще бъдат изядени, в буквалния смисъл. Това е форма на смъртта, от която няма възкръсване.
„Ник — помисли си Гилфорд. — Става дума за Ник. Беше легнал зад дивана…“
— И ако всички битки бъдат изгубени — продължаваше вестоносецът, — тогава миналото и бъдещето, всичко, което си обичал и би могъл да обичаш, ще се превърне в храна за скакалците.
— Кажи ми нещо — помоли Гилфорд. — Само едно. Моля те, обясни ми защо всичко това зависи от мен. Аз не съм специален и ти го знаеш добре. Защо не намериш някой друг? Някой по-умен? Някой, който има силата да гледа как децата му остаряват и умират? Божичко, всичко, което исках, е нормален живот, семейство, което да ме обича достатъчно, че да ми устрои свястно погребение…
— Защото си стъпил на два свята. Гилфорд, част от теб е идентична с част от мен, с онзи Гилфорд Лоу, който загина във Франция. А другата част е уникална: Гилфорд Лоу, който бе свидетел на Чудото. Ето кое прави разговора ни възможен.
Гилфорд сведе глава.
— Имали сме съвместни осемнайсет-двайсет години. От колко — от стотици милиони? Съвсем незначително време, нали?
— Аз съм невъобразимо по-възрастен от теб. Но не съм забравил какво е да носиш пушка в кален окоп. Нито какво е да се страхувам за живота си, да подлагам на съмнение това, в което съм принуден да участвам, да усещам куршумите, да чувствам болката, да усещам как умирам. Не си и помислям да те питам какво си изпитал в онази ужасна война. Но и двамата бяхме принудени да го сторим. — Той наведе глава. — Не аз съм създал Врага.
Ник зад дивана. Аби, свита над него, за да го опази. Щръкнали през отворите от куршумите памук и конски косми… и…
Кръв.
— Не мога да ти предложа нищо в замяна — продължаваше мрачно вестоносецът, — освен още болка. Съжалявам. Ако се върнеш, ще ме вземеш със себе си. Моите спомени. Бурше, окопите, страха.
— Има нещо, което искам — заяви Гилфорд. — Ако това, което казваш…
— Нищо не мога да ти дам.
— Искам да умра. Не желая да живея вечно. Искам да остарея като нормално човешко същество. Толкова ли е много?
Вестоносецът не отговори.
Тюрингови пакети работеха неуморно, за да поддържат рушащите се структури на архива. Псиживотът настъпваше, отстъпваше, отново напредваше на хиляди фронтове. Втора вълна вирусни кодове нахлу в архива, прицелена в бронираните вериги на псионите.
Ноосферите се надяваха да разстроят ритъма на своя противник, да го отделят напълно от техния Хигсов часовник. Дързък план, макар и опасен — същата стратегия можеше да се използва и срещу тях.
Разумът чакаше: изпълнен с неуморно търпение и непреодолим страх.