„Esse est percipi.12“
Из дневника на Гилфорд Лоу
Опитвам се да си припомня събитията, докато са все още пресни в ума ми.
Истинско чудо е, че съм още жив, и ще бъде още едно, ако някой от нас преживее тази зима. Намерихме убежище в това невъобразимо странно място — за което ще напиша по-късно, — но храната е оскъдна, времето — студено, и съществува постоянната заплаха от нова атака.
Днес все още съм слаб (държа молива, както го държи Лили, и почеркът ми прилича на нейния), а и дневната светлина взе да намалява.
Надявам се някой ден Лили да прочете тези думи, още повече се надявам да й разкажа всичко сам. Каролайн, мисля непрестанно за теб и за Лили — толкова често, та ми се струва, че мога да ви докосна. Но това усещане се разсейва заедно със спадането на температурата.
От всички мои трескави видения ти си единственото, по което тъгувам.
Но повече ще пиша утре, ако обстоятелствата позволяват.
Изминаха три месеца откакто партизаните нападнаха нашата експедиция. През по-голямата част от това време съм бил в безсъзнание или съм бълнувал. По-надолу описвам приблизителната възстановка на събитията. Ейвъри Кек, Джон Съливан и Дигс ми разказаха пропуснатото от мен, с помощта на останалите оцелели.
Ще се опитам да бъда кратък, тъй като не ми достигат нито сили, нито време. (Светлината се процежда през високите каменни амбразури, закрити от мушамени завеси и животински кожи, и аз се опитвам да бъда в помощ на другарите си, доколкото ми е по силите — най-вече помагам на Дигс, който вече не може да използва лявата си ръка. Той скоро ще ме повика. В момента Дигс стъкмява огъня, а Уилсън Фар е излязъл да напълни ведрото със сняг.)
След като напуснахме Бодензее, докато наближавахме Алпите, бяхме нападнати от банда въоръжени партизани, чийто единствен мотив да ни убият вероятно бяха нашите припаси. Изгубихме Ед Бетс, Чък Хемфил и Емил Свенсен — жертвите щяха да са повече, ако лагерът бе по-близо до гората. Спаси ни бързата реакция на Том Комптън. Той ни поведе към една от близките костници — капан, в който преследващите ни партизани попаднаха лекомислено и си получиха заслуженото. Тези от тях, които не умряха, изпохапани от насекомите, бяха застреляни от нас.
Но те не бяха единствените жертви. Една от дребните гад инки успя да ухапе и мен. Още същата нощ — според нашия доктор Фар — вече съм чукал на дверите на смъртта. Не са очаквали, че ще оцелея, повечето от останалите живи също имали различни наранявания. Престън Финч се разминал с навехнат глезен, но духът му бил сломен и сега той разговаря почти едносрично, а командването е преотстъпил на Съливан и Том Комптън.
Когато оцелелите най-сетне се върнали в лагера, те открили, че научната екипировка е разхвърляна и изгорена, животните избити, а припасите и лекарствата — откраднати.
Сърцето ми се свива дори сега, като си помисля за това. Цялата ни досегашна работа, Каролайн! Всички образци, събрани от Съливан, записките му, хербариите са изгубени! И двата ми фотоапарата били строшени, а плаките за тях — осветени и счупени. (Съливан ми съобщи новината веднага след като дойдох в съзнание.) Успях да съхраня дневника си само защото е бил у мен. Имаме съвсем малко запаси от хартия, колкото всеки от нас да опише преживяванията си през зимата.
Не мога да скърбя за мъртвите, сигурно защото съм твърде изтощен от отровата, която дълго е върлувала из тялото ми.
По-късно ще тъгувам за у тях.
Ранените се нуждаели от храна и почивка. И отново Том Комптън се оказал нашето спасение. Той изгорил раната ми и поставил превръзка с мъзга от горчив бурен. Доктор Фар бил принуден да си затвори очите пред това своеобразно „народно лечение“, след като той самият не разполагал с никакви възможности да ме изцери. Вместо това се съсредоточил върху откритите рани и счупените кости. От останките от нашите запаси изградихме нов лагер, по-добре замаскиран и защитен, в случай на нова атака от страна на партизаните. Малцина от нас имаха достатъчно сили, за да можем да поемем на път.
Логичното решение бе да потърсим помощ. Езерото Констанце бе само на няколко дена път в обратна посока. Еразъм навярно вече се беше върнал в къщата си, но лодките бяха скрити недалеч от брега — ако партизаните не ги бяха намерили, — ас тях пътешествието надолу по Рейн щеше да е далеч по-лесно. Около месец до Джеферсънвил и още толкова, докато спасителният отряд се върне обратно.
Том Комптън предложи да тръгне, но имахме нужда от него, за да помага на оцелелите. Опитът му в лова на диви животни и познанията за горите бяха незаменими. За да пести муниции, той издебваше и убиваше мъхнати змии с ножа си. С течение на времето животните се научиха да бягат от миризмата му, но иначе бяха толкова покорни, че той можеше да им пререже гърлото, преди да са разбрали за назрялата опасност.
Пратихме Крис Тъкман и Рей Бърки за помощ, тъй като те бяха най-здрави сред нас. Те взеха всички консерви и една от неизгорелите палатки, плюс пистолети, компас и солиден запас от муниции.
Изминаха три месеца.
Те не се завърнаха.
Никой не се появи. От първоначалните петнадесет бяхме останали само деветима. Моя милост, плюс Финч, Съливан, Комптън, Донър, Робертсън, Фар и Дигби.
Тази година зимата дойде рано. Първо падна суграшица, после заваля едър, несекващ сняг.
Съливан, Уилсън Фар и Том Комптън се грижеха за мен, докато ме изправят на крака — хранеха ме със зеленчукова каша и сковаха за мен носилка, теглена от една мъхната змия. По очевидни причини изгубих тегло — повече, отколкото всички останали, а напоследък гладът е чест гост сред нас.
Да можеше да ме зърнеш сега, Каролайн. Няма го вече „малкото коремче“. Наложи се да пробия няколко нови дупки на колана. Ребрата ми стърчат като остриета на вила, а когато се бръсна (имаме огледало и бръснач), адамовата ми ябълка изпъква като котка под чаршаф.
Както вече споменах, намерихме подходящо убежище, в което да прекараме зимата. И това убежище…
Каролайн, не мога да го опиша! Не и тази вечер.
(Чуваш ли: Дигс вече се зае с вечерята, патерицата му, измайсторена от раздвоен клон, потропва по каменния под, водата свисти в гърнето над огъня — скоро ще му потрябвам.)
Може би ако го обрисувам така, както изглеждаше, когато го видях за пръв път… през мъглата на треската, разбира се, макар че тогава не бълнувах.
Още малко търпение, Каролайн. Страхувам се да не бъдеш скептична.
Представи си как ние, жалка групичка от парцаливи хорица, едни кретащи, други накуцващи, трети на носилка, премръзнали и гладни, пресичаме поредния заснежен хребет и надзъртаме в долината отвъд него… Дигс с превързаната си ръка, Съливан, който едва пристъпва, аз на носилката, защото все още не мога да ходя. Според Фар страдам от последствията от отравяне на черния ми дроб. Бях трескав и пожълтял — но да не изпадам в подробности.
Още една алпийска долина — но тази беше различна. Том Комптън вървеше напред, за да разузнава.
Широка речна долина, издялана в каменистите склонове и обрасла с приведени дръвчета джамии. Това бе първото, което зърнах, свит на носилката — полегатия склон към долината и гъстата тъмнозелена растителност. Но останалите членове на експедицията спряха смълчани и аз вдигнах глава, за да разбера какво ги е изплашило. От всичко най-малко очаквах да видя точно това в тази безлюдна земя.
Град!
Или по-скоро руини на град. Широка мозайка, през която реката се извиваше, несъмнено останки от далечни времена и също толкова очевидно творение на разумни същества. Дори от толкова далече си личеше, че обитателите са изчезнали отдавна. Никой не крачеше по невероятно правите улици. Сградите, все още добре запазени, бяха изградени от сивкави каменни плочи, заоблени от мъглата и времето.
Каролайн, градът беше огромен — далеч по-голям, отколкото би могъл да си представи човек — в тези руини спокойно можеше да се побере цял Бостън заедно с още няколко подобни на него.
Въпреки несъмнената си древност градът изглеждаше добре запазен, а улиците — напълно проходими. Тези руини криеха в себе си обещание за всичко, за което бяхме жадували: убежище за нас и нашите животни, източник на прясна вода и достатъчно храна (ако в околните гори се срещаха мъхнати змии). Том Комптън бе слязъл да проучи близката част и ни съобщи, че можем да презимуваме тук. Предупреди ни, че сградите са необитаеми руини и че ще трябва да се потрудим здравата, за да си осигурим топлина и сушина. Но след като бяхме смятали, че ще изкараме зимата в шатри от кожи на мъхнати змии — или дори ще замръзнем в някой алпийски проход, — дори тази мрачна перспектива ни се струваше като божи дар.
Разбира се, градът повдигаше безброй въпроси. Как се е появил в една земя, лишена от човешко присъствие, и какво се е случило със строителите му? Дали те са били хора, или са принадлежали към непозната дарвинианска раса? Но ние бяхме твърде изтощени, за да разсъждаваме над тези въпроси. Само Престън Финч се поколеба, преди да се спусне надолу по хълма, но не зная какво може да го е изплашило, тъй като не бе проговарял от дни насам.
Перспективата за сигурно убежище видимо повдигна духовете. На слизане събрахме съчки от паднали дървета джамии и дъбо-борове и още преди в небето да засияят зимните звезди, огънят вече пламтеше с пълна сила, мятайки колебливи сенки сред огромните каменни стени на Безименния град.
Скъпа Каролайн, не бях толкова прилежен във воденето на този дневник, колкото ми се искаше. Събитията се редяха едно след друго.
Не се тревожи — не се е случило нищо лошо, освен, разбира се, дето продължавахме да се придържаме към този изолиран и примитивен начин на съществуване.
Ние сме като индианците, за които животът е непрестанна борба. Треската ми отмина (надявам се окончателно) и засегнатият ми крак започна да възвръща чувствителността си и дори някогашната си сила. Мога да изминавам известни разстояния с помощта на патерица и даже придружих на няколко пъти Том Комптън и Ейвъри Кек по време на техните ловни излети, макар че се придържам към пределите на долината. Напролет обаче се надявам да мога да стигна до езерото Констанце.
Когато излизаме на лов, загръщаме се в кожи и нахлузваме кожени гамаши. Дрехите ни са съшити с игли от тънки заострени кости, парцалите от нашите стари одежди запазихме за конци. Разполагаме с две пушки и ограничено количество патрони, затова се стараем да ловуваме с ножове и лъкове. Том направи няколко лъка и издяла Стрели от дърво и кост, но той все още е единственият, който може да ги използва успешно. Както сам посочи, изстрелът с пушка може да предизвика нежелано внимание, а патроните ще ни трябват, когато поемем обратно. Съмнявам се наблизо да има партизани. Зимата е пречка за тях, също както и за нас. Въпреки това от време на време имаме усещането, че сме наблюдавани.
Успяхме да уловим няколко мъхнати змии и пригодихме за тях кошара с навес Съливан се грижи за змиите и гледа винаги да имат слама и вода. Напоследък интересите му се пренасочиха от ботаниката към отглеждане на животни.
Двамата с него се сближихме (донякъде и заради общото нещастие, той пострада с хълбока, аз с крака, което ни принуди да прекараме дълги седмици заедно). Често оставаме в компанията само на Финч и Дигс. Финч е все така мълчалив, макар че се старае да помага в работата. За разлика от него Съливан бърбори непрестанно и аз не изоставам от него. Каролайн, не бива да се страхуваш от неговия атеизъм, защото той е изграден на принципи, ако в това има някаква логика.
Снощи двамата с него бяхме определени за късна смяна и докато поддържахме огъня и си разказвахме различни истории, дочухме шум откъм кошарата. Навлякохме кожените дрехи и излязохме в студената нощ, за да проверим каква е причината.
Целия следобед валя и факлата на Съливан озаряваше с трепкаща светлина широката улица от девствен сняг. С порутените си стени и напукани камъни градът изглеждаше изоставен само временно. Сградите са съвсем еднакви, макар в различен стадий на разруха, вдигнати от еднотипни каменни плочи, издялани от гранит и подредени една върху друга, без да са били слепвани с хоросан. Плочите са квадратни, подредени в групи по четири, сякаш всичко това е дело на лишено от въображение, но педантично дете.
Входовете вероятно някога са били запречени от дървени врати, но дори да ги е имало, отдавна са изгнили и са се превърнали в прах. Отворите са два пъти по-високи от среден човешки ръст и няколко пъти по-широки от нормалното, но Съливан ни каза, че това едва ли може да има някакво значение, тъй като вратите на катедралите са по-големи от тези на къщите. Въпреки това те внушават мисълта за високи, прегърбени гиганти, колоси от една далечна предбиблейска епоха.
Бяхме вдигнали примитивна ограда от сплетени клони, зад която да държим нашите дванайсет пленени змии. Обикновено те са доста кротки и тихи, надават само обичайното си блеене и скимтене. Тази нощ шумът бе почти постоянен — странни хорови стенания, и когато наближихме, установихме, че една от змиите се е излегнала върху покривало от листа и ражда.
Или по-скоро (както видяхме, след като погледнахме отблизо) снася яйца. Яйцата излизаха едно след друго от отвор в долната част на раздутия корем, всяко с размер на топка за тенис, и се подреждаха в обща маса направо в снега.
Погледнах към Съливан.
— В този студ яйцата ще замръзнат. Трябва да запалим огън…
Съливан само поклати глава.
— Природата е помислила за всичко — прошепна той. — Ако не е, помощта ни е безсмислена. Отдръпни се, Гилфорд. Дай им малко място.
И той беше прав. Природата наистина бе помислила за всичко. Когато женската приключи със снасянето на яйцата, второ животно, вероятно мъжкият й партньор, се приближи внимателно към купчината и прибра яйцата едно по едно в торбички, подредени в долната част на корема му, където вероятно щяха да останат на топло, докато малките се излюпят и могат да се справят сами.
Скимтенето и стенанията най-сетне утихнаха и стадото се върна към обичайното си съществуване.
Побързахме да се приберем на топло в нашето убежище. Бяхме се настанили в две огромни стаи в една сравнително запазена постройка, изолирахме ги и ги разделихме с кожи от мъхнати змии, и покрихме пода с клони и още кожи. Крайният резултат внушаваше усещането за домашен уют и топлина, в противовес на студената зима, която върлуваше вън.
Съливан седна замислен до огъня и си сипа чаша горещ чай.
— Те се раждат… — промърмори той. — Възпроизвеждат се… умират… Гилфорд, те еволюират, следвайки естествения подбор и закона за случайността…
— Всичко е дело на всевишния, би казал Финч.
— Но какво означава това? — Съливан се изправи развълнувано и едва не събори чайника. — Как ми се искаше да повярвам на твоето обяснение. Не ме гледай така, не ти се подигравам. Но да гледам цветовете на Марс в нощното небе и шестокраките змии, които снасят яйца в снега, и да видя във всичко това само ръката на Бога… каква примамлива простота!
— Истината нерядко е максимално опростена — отбелязах аз.
— Истината често е опростена. Измамно опростена. Но не бих искал да положа невежеството си пред олтара на Господ Бог. Прилича ми на идолопоклонничество, при това от най-лошия тип.
Ето какво имам предвид, Каролайн, когато ти говоря за „принципния му атеизъм“. Съливан е честен човек и се отнася скромно към своите познания. Той произхожда от семейство на квакери и това си проличава, особено когато е изморен.
— Този град — продължи той. — Това нещо, което наричаме град, макар да се състои от равни и еднакви каменни кубчета и улици… без водопровод и канализация, без складове за храна, без пещи, без хамбари, без храмове, без игрища… този град е ключът.
За какво — това исках да попитам.
Но той почти не ме забелязваше.
— Не сме го изучили достатъчно старателно. Тези руини продължават още много мили нататък.
— Том ходи на разузнаване.
— Но не чак толкова надалече. И дори той признава…
Какво признава? Но Съливан отново бе потънал в размисъл и нямаше смисъл да го притискам. Познавах твърде добре настроенията му.
За мнозина от нас Дарвиния се превърна в изпитание на вярата. За Финч континентът е неподлежащо на съмнения чудо, но аз подозирам, че би му се искало Господ Бог да бе оставил по-ясен подпис под творението си, вместо тези безлюдни хълмове и гори. Докато Съливан се е вкопчил във всекидневна борба с чудото.
Продължихме да посръбваме чай и да треперим под армейските си одеяла. Том Комптън настояваше да поддържаме нощната стража след атаката на партизаните. Двама мъже край огъня бе всичко, което можехме да си позволим. Често се питах от какво ли се пазим, след като още една подобна атака щеше с лекота да преодолее защитата ни, независимо дали ще успеем да събудим спящите мъже.
Но градът имаше свои начини да те държи буден.
— Гилфорд — заговори Съливан след дълга пауза. — Напоследък, когато спиш, сънуваш ли?
Въпросът му ме изненада.
— Рядко — отвърнах.
Но това беше лъжа.
Сънищата са тривиални, нали, Каролайн?
Не вярвам в сънища. Не вярвам в армейския вестоносец, който прилича на мен, макар да го виждам всеки път, когато затворя очи. За щастие Съливан не продължи да упорства на тази тема и останалата част от нощта прекарахме в мълчаливо съзерцание на огъня.
Средата на януари. Неочаквано изобилие от последната ловна експедиция: сега имаме солидни запаси от месо, зимни семена и дори няколко дарвиниански „птици“ — ястребови пеперуди, глуповати двукраки и хвъркати създания, чието месо малко напомня по вкус на агнешко, сочно е и е свежо. Ядохме всички, с изключение на Пол Робъртсън, който е настинал. Дори Финч се усмихва одобрително.
Съливан продължава да говори за изследване на руините — почти е вманиачен от тази идея. И сега, когато стомасите ни са пълни, а времето е поомекнало, изглежда е готов да претвори мечтите си в реалност.
За помощници и носачи смята да използва Том Комптън и мен. Тръгваме утре, двудневна експедиция в сърцето на града.
Надявам се идеята му да е мъдра. Но честно казано, малко се страхувам.
Зимата бе нетипично студена за Лондон, по-мразовита от всички бостънски зими, които Каролайн помнеше. Вълча зима я наричаше леля Алис. Устието на Темза замръзна и по него вече рядко си пробиваха път кораби с провизии. Черните пушеци от комините застилаха небето. Каролайн намираше знак в това — намек, че природата започва да отстъпва. Вече имаше ясна представа какво е Лондон — не беше селище (че кой би искал да се засели на подобно място?), а предизвикателен жест към една необуздана природа.
Природата, в края на краищата, естествено щеше да спечели. Природата винаги побеждава. Но Каролайн се научи да извлича някакво тайно удоволствие от всяка павирана улица и отсечено дърво.
В средата на януари пристигна параход със стока, която Джеръд бе поръчал още през лятото. Огромни макари с вериги и въжета, пирони, смола и катран, четки и метли. Джеръд нае една каруца, за да ги прекара до дюкяна. Днес най-сетне разтовари последната част от пратката и се разплати с каруцаря, чиито коне изпускаха облаци пара в мразовития въздух, докато Каролайн и Алис подреждаха стоката по рафтовете. Леля Алис се трудеше неуморно, като спираше само да изтрие ръце в престилката, и говореше рядко.
Напоследък избягваше да поглежда Каролайн в очите. От известно време бе станала студена, неодобряваща, грубо вежлива.
Сдърпаха се още в началото — след ужасната новина за партизанската атака срещу „Уестън“. Алис не искаше да повярва, че Гилфорд е мъртъв. Беше твърдо уверена в обратното.
Но Каролайн дълбоко в себе си знаеше, че Гилфорд не е между живите — разбра го още в момента, когато Джеръд й съобщи за „Уестън“, макар че това не доказваше нищо — експедицията бе стоварена по-нагоре по реката. Джеръд призна, че са лесна плячка за опитни разбойници. Младата жена се опитваше да не издава чувствата си, поне в началото. Но в сърцето си вярваше, че е вдовица, още преди да свърши лятото.
Никой от останалите не признаваше очевидното. Нали винаги има надежда. Но септември отмина без нова вест и надеждата взе да се топи с настъпването на есента и изчезна в началото на зимата.
Още нищо не се знае със сигурност, повтаряше Алис. Случват се чудеса.
— Една съпруга трябва да се уповава на вярата — съветваше тя Каролайн.
Съпругата да, но не и младата жена.
Спорът остана нерешен, а и нямаше как иначе. Те просто престанаха да разговарят за това, ала проблемът оставаше и продължаваше да хвърля сянка върху всеки разговор, особено вечер, когато се събираха около масата и в настъпилата тишина се чуваше само равномерното потракване на часовника. От известно време Каролайн носеше черни дрехи. Алис остави костюма на Гилфорд в гардероба, сякаш да й натяква, че прибързва.
Каролайн знаеше, че има друга причина за неразбирателството между тях двете.
Увери се в това още преди да приключат със сутрешната работа. Алис отиде да обслужи подранил клиент и когато се върна, имаше физиономия на човек, който се готви да каже нещо неприятно. Тя присви очи и Каролайн се помъчи да не трепне под втренчения й поглед.
— Лошо е да скърбиш, когато не знаеш със сигурност дали мъжът ти е мъртъв — рече тя мрачно. — Но още по-лошо е, когато спреш да скърбиш за него.
„Тя знае“ — помисли си Каролайн.
Не че имаше някакво значение.
Същата вечер Джеръд и Алис отскочиха до „Корона и тръстика“ — местната кръчма. След като се увери, че са излезли, Каролайн облече набързо Лили и я отведе при госпожа Де Кьонинг, която вземаше един канадски долар за услугата да наглежда малкото момиче и да не казва на никого. Каролайн целуна дъщеря си, излезе навън и си закопча палтото, потрепервайки от студения вятър.
Звездите трептяха над скования от зимата град. Газови улични лампи озаряваха с бледа светлина снега по паважа. Каролайн наведе глава и пое право срещу вятъра. Беше завладяна от усещането, че върши нещо лошо, и знаеше кой й го е предал. Всъщност не вършеше нищо чак толкова грешно. И как иначе, след като Гилфорд беше мъртъв. Съпругът й не бе между живите. Тя нямаше съпруг.
Колин Уотсън я чакаше на ъгъла на „Търговска“ и „Темза“. Прегърна я набързо, сетне повика файтон. Усмихна й се, докато й помагаше да се качи — суховата усмивка, засенчена от гъстите му мустаци. Каролайн предположи, че се опитва да скрие присъщата му меланхолия. Ръцете му бяха големи и силни.
Къде ще я отведе тази нощ? Първо да пийнат нещо (но не в „Корона и тръстика“). Да поговорят. Ето това е. Той обичаше да говори. Напоследък обмисляше да напусне службата. Бяха му предложили чиновническа работа на пристанището. Беше се преместил от къщата на Джеръд още през септември и бе наел стая в „Империал“, където прекарваше самотни нощи.
Така беше по-лесно и за двама им — със стая изцяло на негово разположение.
Не можеше да остане при него през цялата нощ, колкото и да й се искаше. Джеръд и Алис не биваше да знаят какво прави. Или, дори да се досещат, не трябваше да са напълно сигурни.
Въпреки това ужасно й се искаше да е с него. Колин бе мил и нежен с нея по начин, по който Гилфорд не умееше. Гилфорд винаги смяташе, че непостоянното й настроение се дължи на някакви негови недостатъци. Той бе прекалено грижлив, но тя предпочиташе от време на време да си поплаче, без да поражда у него желанието да се извинява.
Високият и суров лейтенант Уотсън имаше свои настроения и оставяше Каролайн сама на страданието. Може би, мислеше си тя, това е начинът, по който един джентълмен трябва да се отнася с вдовица. Драстичните промени в света бяха породили и промени в отношенията между хората, но някои мъже все още знаеха какво е благородство. Някои все още питаха, преди да те докоснат. Колин бе благороден. От всичко в него най-много харесваше очите му. Гледаше я, сякаш прозираше в нея, сякаш разбираше всичко и й прощаваше. На Каролайн й се струваше, че няма грях на този свят, който тези очи не биха опростили.
Задържа се до късно и пи повече, отколкото трябваше. Любиха се страстно и отчаяно. После нейният лейтенант я качи в един файтон — около час по-късно, отколкото бе планирала, но въпреки това тя накара кочияша да я остави на една пряка преди „Търговска“. Не искаше да я виждат, че слиза от колата в този час на нощта. Кой знае защо й се струваше, че това би издало извършения грях. Тя прекоси забързано последната отсечка, стиснала зъби от студ, и взе Лили от госпожа Де Кьонинг, която й изврънка още един долар за закъснението.
Джеръд и Алис, разбира се, си бяха у дома. Каролайн се опита да се държи спокойно, докато се събличаше и успокояваше Лили. Джеръд затвори книгата и обяви с безизразен глас, че отива да си легне. Докато излизаше от стаята, се спъна. Той също беше пил доста.
Но дори Алис да бе пила, не й личеше.
— Момичето има нужда от сън — заяви тя. — Нали, Лили?
— Аз ще я сложа да си легне — рече Каролайн.
— Не ми изглежда да се нуждае от нечия помощ. Заспала е на крак, при това от час. Хайде, Лили, бягай в топлото легло! Ще се справиш сама, нали?
Лили се прозя и кимна, сетне излезе, оставяйки майка си без защита.
— Спа до късно тази сутрин — опита се да се извини Каролайн.
— Напоследък не спи добре. Страхува се за баща си.
— Аз също съм уморена — подхвърли Каролайн.
— Но не твърде уморена, за да изневеряваш?
Младата жена замръзна, надявайки се, че не я е чула добре.
— Да развратничиш с друг мъж — продължи Алис. — Или използваш друга дума за това, което правиш?
— Не е твоя работа.
— Може би трябва да си намериш друго място, където да спиш. Писах на Лиам в Бостън. Настоява да се прибереш при първа възможност. Опитах се да се извиня — от твое име.
— Нямаш право на това.
— Мисля, че имам пълното право.
— Гилфорд е мъртъв! — това беше единственият й контрадовод и тя съжали, че го е използвала в началото. Сякаш изгуби тежестта си, още щом го произнесе.
— Няма как да го знаеш със сигурност — възрази със зла усмивка Алис.
— Чувствам го със сърцето си. Липсва ми всеки ден.
— В такъв случай имаш странни представи за траурния период. — Този път Алис не направи опит да скрие гнева си. — Каролайн, кой ти каза, че си различна от другите? Сигурно Лиам, когато се е грижел за теб, бедното сираче, зад високите стени на неговата бостънска къща. Но всеки от нас загуби по някого… а някои изгубиха всички, които са обичали, синове, дъщери, братя и сестри. Някои от нас нямат деца, в които да намират утеха, нито гальовни компаньони в топли легла.
— Това не е честно!
— Не ние измисляме правилата, Каролайн. Само се опитваме да ги спазваме.
— Не искам да бъда вдовица до края на живота си!
— Сигурно си права. Но ако ти е останало поне малко благоприличие, ще помислиш повече, преди да си легнеш с мъж, който е помогнал да убият твоя съпруг.
— Не ти ли се струва, че тази история взе да ти омръзва?
Гласът сякаш се материализира от спарения въздух на кръчмата, мек, подкупващ и предразполагащ. Но не това бяха думите, които Вейл очакваше да чуе. Как ще е най-добре да отговори?
„Бъди лаконичен“, помисли си той.
— Я се разкарай.
До него изплува силует.
— Не е честно да ми отвръщаш така. Нали, Елиас? Хайде, не се сърди. Дойдох само да си побъбрим.
— Познаваме ли се? — изстена Вейл.
Мъжът беше висок. Държеше се учтиво, беше добре облечен, с красиви черти. Макар че не беше чак толкова хубав, за колкото вероятно се мислеше с тази сияеща усмивка. Вейл го прецени като двайсет-двайсет и няколко годишен — прекалено млад, за да се държи толкова уверено.
— Не, ти не ме познаваш. Тимъти Крейн.
Ръце като на пианист. Дълги костеливи пръсти. Вейл реши да го разкара.
— Изчезвай!
— Съжалявам, Елиас, но трябва да си поговоря с теб, независимо дали го искаш.
Дразнещ аристократичен акцент от Нова Англия.
— Кой си ти, някой от племенниците на Сандърс-Мос?
— Съжалявам. Никаква роднинска връзка с тях. Но аз знам ти кой си. — Крейн се наведе по-близо. Опасно близо. Дъхът му подразни дясното ухо на Вейл. — Ти си човекът, който говори с мъртвите.
— Аз съм човекът, който иска да си разкараш задника от тук.
— Човекът с бог вътре в него. Болезнен и настойчив бог. Ако е като моя.
Крейн бе наел карета, която го чакаше отвън на паважа. „Исусе Христе — помисли си Вейл. — Това пък какво е?“ Имаше объркващото усещане за събития, които се развиват вън от възможностите му за възприемане. Той измърмори адреса на къщата си и се облегна до ухиления си спътник.
Есента, която отмина, бе тиха и кротка, зимата също. Боговете следваха собствените си планове, макар че играта с Юджийн Рандал не беше приключила — последваха още два сеанса, без видим ефект, и краят поне засега не се виждаше. След това Вейл заживя с щастливата мисъл, че неговият бог може би го е забравил.
Но изглежда не беше така.
Бъбривият господин Крейн млъкна в присъствието на кочияша. Вейл се опита да прогони алкохолното опиянение — помръдна с рамене, намръщи се, — докато каретата препускаше по празните, осветени от газови фенери улици. Зимите във Вашингтон по правило бяха меки.
Най-сетне спряха пред къщата. Улицата беше смълчана, всички прозорци — тъмни. Крейн плати за превоза, свали два огромни куфара от задната част на каретата, внесе ги в антрето и ги заряза до поставката за чадъри.
— Май се готвиш да ми погостуваш?
— Боя се, че да, стари приятелю.
„Стари приятелю. Господ да ми е на помощ“ — въздъхна Вейл.
— За толкова ли много неща има да си говорим?
— И повече даже. Но това може да почака до утре. Елиас, съветвам те да се наспиш добре. Сега не си във форма. Ще обсъдим всичко, след като и двамата си отпочинем. Не се тревожи за мен! Ще се свия на диванчето. И без излишни формалности помежду ни.
— Знаеш ли, твърде съм уморен, за да те изхвърля още сега. Но утре да те няма…
— По-късно ще го обсъдим. Интересна идея.
Вейл вдигна безпомощно ръце и напусна стаята.
Най-сетне дойде и утрото. Крейн седеше на масата в кухнята. Беше се избръснал и изкъпал. Косата му бе сресана прилежно. Ризата му беше изгладена. Той си сипа чаша кафе.
Вейл почти усещаше как потта се процежда през порите му.
— Колко дълго възнамеряваш да останеш?
— Не зная.
— Седмица? Месец?
Свиване на рамене.
— Господин Крейн, изглежда не си давате сметка за това, но аз живея сам. Не искам никакви гости, дори при тези… хм… обстоятелства. И честно казано, никой не ме е молил да приемам когото и да е.
— Което не е в техния стил, нали?
Говореше за боговете, естествено.
— Искаш да кажеш, че нямам друг избор?
— Аз също. Препечена филийка, Елиас?
„Ето че сме двама“ — помисли си Вейл. Не бе го очаквал. Макар че, разбира се, изглеждаше напълно логично. Колцина ли още марионетки на боговете като тях се скитаха по улиците? Стотици? Хиляди?
Той скръсти ръце.
— Защо си тук?
— Вечният въпрос, нали? Не съм сигурен, че знам отговора. Поне засега. Вероятно от теб се очаква да ме запознаеш с обстановката.
— Като какъв? Мой любовник?
— Братовчед, племенник, незаконно отроче…
— И после?
— И после ще ни кажат какво да правим — когато му дойде времето. — Крейн остави на масата ножа за масло. — Елиас, повярвай ми, решението не е мое. Надявам се всичко това да е временно. Не се обиждай.
— Не се обиждам, но аз също се надявам.
— А междувременно, ще е добре да ми подсигуриш свястно легло. Освен ако не искаш багажът ми да остане в антрето. Тук ли развличаш клиентите си?
— Често. Какво по-точно знаеш за мен?
— Не много. Ти какво искаш да научиш за мен?
— Нищо.
— Аха.
Вейл предприе последен отчаян опит.
— Ако ти потърсим някой свестен хотел…
— Те не желаят това. — Отново онази усмивка. — За хубаво или за лошо, съдбите ни изглежда се преплетоха.
Най-странното бе, че Вейл скоро привикна с присъствието на Крейн, който се настани в стаичката на тавана — както човек привиква с хронично главоболие. Крейн беше внимателен натрапник, поддържаше чистота повече от самия Вейл и никога не го прекъсваше, когато имаше гости. Все пак настоя да го отведат в имението на Сандърс-Мос, където да го представят като „братовчед“ на Вейл, който се занимава с финанси. Оказа се, че има солидни познания за банковото дело и обстановката на Уолстрийт, така че поне не будеше подозрение. Кой знае, може наистина да идваше оттам. Не говореше много за миналото си, но намекна, че има семейни връзки.
Онази вечер разговорът на масата в имението се насочи към изчезналата експедиция на Финч и опасността от назряваща война. Вестникът на Хърст намекваше за война с Англия, в поредица от статии се твърдеше, че редакцията разполага с доказателства, че англичаните снабдяват партизаните с оръжие, което ги правеше поне косвено виновни за смъртта на американци. Тема, която не интересуваше Вейл, за разлика от неговия бог.
Докато бяха заедно в къщата, те се опитваха да се избягват. Ако пък разговаряха — обикновено след като Вейл си пийваше, — то бе за боговете.
— Той не само заплашва — обясни Вейл. Още една студена зимна нощ, затворен вътре в компанията на Крейн, докато хапещият вятър свистеше зад прозорците. Уиски от Тенеси. Timor mortibus conturbat me13. — Той ми обещава живот. Искам да кажа… вечен живот.
— Безсмъртие — кимна спокойно Крейн, докато белеше ябълка с ножа.
— И на теб ли?
— О, да. И на мен също.
— И вярваш ли?
Крейн го погледна с любопитство.
— Елиас, кога за последен път си се порязвал при бръснене?
— А? Не си спомням…
— Много отдавна?
— Много отдавна — потвърди Вейл. — Защо?
— Апендицит, грип, охтика? Счупени кости, зъбобол, враснал нокът?
— Не, но… защо питаш?
— Елиас, ти знаеш отговора. Просто нямаш смелост да се подложиш на изпитание. Някога не си ли се изкушавал, наведен над умивалника, с бръснач в ръка?
— Не разбирам за какво говориш.
Крейн положи длан върху масата, взе ножа и го заби в ръката си. Чу се хрущене от преминаването на острието през дребните кости. Вейл се отдръпна ужасен и замига изплашено.
Крейн трепна, но само за миг. После се усмихна. Той стисна дръжката, напъна мишци и извади острието от дървото и ръката си. Само една капка изтече от раната. Крейн я попи с кърпичка.
Кожата отдолу беше гладка, розова, ненакърнена.
— Божичко! — прошепна Вейл.
— Прощавай, че ти повредих масата. Но сега разбираш за какво говоря.
Из дневника на Гилфорд Лоу
Извинявай, ако почеркът ми е леко нечетлив. Огънят топли, но не осигурява достатъчно светлина. Каролайн, мисля за теб, докато пиша тези редове, и мислите ме успокояват. Надявам се ти също да си добре.
От известно време живеем на сравнително топло, като имам предвид доскорошните ни условия. Дори прекалено топло. Неестествено топло. Но нека да ти обясня.
Тази сутрин ние тримата потеглихме на замислената експедиция към центъра на града. Участваме моя милост, доктор Съливан и Том Комптън. Сигурно сме изглеждали доста комично (поне Дигс смяташе така) — омотани в кожи от мъхнати змии, бели като глухарчета, двама от нас накуцващи с различни крака, натоварили запаси за четири дена на гърба на недоволно сумтящата змия.
„Лов на бекаси“, така Дигс нарече малкото ни пътешествие.
Но ние не дадохме ухо на подигравките и съвсем скоро навлязохме сред руините, в потискащата тишина на града. Каролайн, не бих могъл да предам призрачната атмосфера на това изоставено място, с подредените от двете ни страни каменни постройки, смаляващи се в далечината. Снегът, докато си проправяхме път на югозапад, оставаше твърд и хрупкав под плазовете на импровизираната ни шейна. Но заради ниското слънцестоене през повечето време пътувахме в сянка, по един широк булевард, забулен в зимна меланхолия.
Том Комптън водеше змията за юздите. Траперът беше в твърде мрачно настроение, за да разговаря с нас, и затова останах отзад при доктор Съливан, надявайки се, че гласът му ще разсее унилото настроение, което навяваха сивите каменни стени. Но изглежда Съливан също бе завладян от потиснатост.
— Смятахме, че този град е построен от разумни същества — произнесе по някое време докторът. — Но сега започвам да си мисля, че може и да не е така.
Помолих го да ми обясни.
— Външният вид нерядко лъже. Виждал ли си някога африкански термитник? Сложна постройка, често по-висока от човешки ръст. Но единственият архитект е самата еволюция. Или помисли си за устройството на пчелния кошер.
— Искаш да кажеш, че това може да е бил кошер на насекоми?
— Искам да кажа, че макар тези сгради да изглеждат с изкуствен произход, еднаквите им размери и вероятно функции са аргумент срещу идеята, че са дело на разумно същество.
— Що за насекомо ще издяла гранитен блок с размерите на Вашингтонския монумент?
— Не бих могъл да си представя. И как иначе, след като не разполагаме с база за сравнение. Никой досега не е съобщавал за подобна находка. Който или каквото и да е построило този град, не е оставило потомци. Като странична брънка в еволюцията.
Всичко това съвпадаше с моите възгледи по въпроса. Въпреки цялата си странност Дарвиния притежаваше своя собствена красота — тези тъмнозелени поляни, езера с надвиснали дървета, спокойни реки. Но в тези руини нямаше никакъв чар. Часове наред крачехме по еднотипни градски улици, озарени от бледите лъчи на слънцето. Снегът пред нас беше девствен и недокоснат. Нито Съливан, нито аз го бяхме забелязали, преди Том Комптън да ни обърне внимание върху това. За последен път беше валяло преди четири или пет дена, ала нито едно животинче не бе оставило дири в него, в небето също не се виждаха птици и дори Ястребови пеперуди, които са доста разпространени по тези краища и цели ята от тях обитаваха покрайнините на града. (Лесна плячка, ако решиш да ги ловиш. Промъкваш се по тъмно с факла в ръка, светлината ги заслепява и човек може да повали шест или седем с пръчка, преди останалите да отлетят.) Но не и тук. Липсата на живот допринасяше за общата зловеща атмосфера. Каролайн, нервите на всички ни са опънати и ще ти призная, че когато следобедът отмина и сенките взеха да се удължават, бяхме толкова настръхнали, че щяхме да подскочим и при най-малкия шум.
Не че имаше шумове. Освен пукота на скрития лед и мекото свличане на разтопения от слънцето сняг. По здрач спряхме да устроим нашия лагер. За да добиеш представа за мащабите на това място, ще ти кажа, че дори след целодневен преход според Съливан все още не бяхме стигнали центъра на града. Носехме с нас съчки и подпалки, изсъхнали клони от дървета джамии, твърди, но кухи и не особено тежки, и с тяхна помощ запалихме огън в една сравнително запазена постройка. Не можехме да се надяваме да стоплим просторната й вътрешност, но поне бяхме на завет и се устроихме в едно ъгълче.
Във всеки случай тук е по-топло, отколкото в покрайнините. Съливан пръв забеляза, че камъкът е достатъчно затоплен, за да стопява снега, и според него това били първите признаци на задаващата се пролет или пък се дължало на извираща от недрата топлина. Том Комптън прекъсна мълчанието си, за да ни осведоми, че една ясна нощ, когато устроил лагер на хълма след изнурителен лов на мъхнати змии, забелязал призрачно синьо-зелено сияние да блика от центъра на града. Заприличало му на изригване на вулкан, но Съливан отрече подобна възможност. И наистина нямаше признаци наблизо да е имало изригване.
Трябва да добавя, че Том Комптън, човек по правило спокоен и уравновесен, изглеждаше най-нервен и неспокоен от трима ни. След като запалихме огъня, той седна до него, втренчи поглед и взе да си мърмори нещо под носа. По някое време, когато се наведох към него и го погледнах въпросително, го чух да казва:
— Това място съм го сънувал.
Не би си измислял и изведнъж ме полазиха ледени тръпки въпреки топлината на огъня. Защото, Каролайн, аз също бях сънувал града, още през есента, докато лежах в плен на бушуващата в жилите ми отрова и не можех да определя дали е ден, или е нощ… Аз също бях сънувал този град и не знаех какво означава това.
… и го сънувах отново тази нощ.
Но сега имам да ти разказвам други неща, Каролайн, а времето ми е ограничено. Припасите ни са на привършване и Съливан настоява да си пазим силите. Ето защо ще ти разкажа всичко накратко и със съвсем прости думи.
Този град не е само решетка от квадрати. Той има център, както подозираше Съливан. И в центъра не е разположена катедрала или пазар, а нещо различно и странно.
Тази сутрин доближихме сградата. Някога вероятно се е виждала от голямо разстояние, но ерозията бе направила своето. (Съмнявам се дори Финч да възрази, че тези руини са невероятно стари.) Днес откритото пространство около постройката е засипано със собствените й отломки. Огромни каменни блокове, едни изгладени, сякаш току-що са напуснали каменоломната, други нащърбени в грозновати форми, забавиха нашето движение. Принудихме се да изоставим шейната и да продължим през този своеобразен лабиринт, създаден по прищявка на случайността и времето, докато най-сетне доближихме централната сграда.
Извисена над това море от отломъци, тя представляваше черен базалтов купол, отворен в приблизително една четвърт от периферията си. Запазените участъци от стената бяха гладки, почти полирани, издялани с техника, която Съливън призна, че не е в състояние да определи.
Гъста постоянна мъгла забулваше върха на купола, заради което вероятно той не се забелязва откъм хълмовете. Разтопен сняг и лед, предположи Съливан, подгрявани от вътрешността. Дори въздухът над отломките бе осезаемо по-топъл, а вътре в купола не се виждаше никакъв сняг. Температурата бе над точката на замръзване на водата.
Ние тримата спряхме и се загледахме, смълчани и изумени, в тази странна картина. Аз тъгувах по изгубения си фотоапарат. Каква снимка щеше да излезе! „Изоставени алпийски руини на европейския континент“. Каролайн, подобна снимка щеше да ни храни цяла година.
Никой от нас не даде глас на мислите си. Може би бяха твърде фантастични. Моите поне бяха такива. Спомних си приключенските разкази на Е. Р. Бъроуз, с неговите вулканични пещери и хора чудовища, почитащи древни богове.
(Каролайн, зная че не одобряваш вкуса ми за четене, но на този континент измислиците на господин Бъроуз изглеждат далеч по-близки до реалността! Липсват само принцесата и меч, който да препаша.)
Върнахме се при шейната, нахранихме нашата мъхната змия, събрахме останалите припаси в раниците и поехме назад към лагера. Никога не бях виждал Съливан толкова развълнуван, едва го удържахме да не хукне наоколо. За временен бивак той склони да изберем едно място до покрайнините на купола, но беше очевидно разочарован, че не сме съгласни да продължим навътре — по-нататък също имаше доста разхвърляни каменни отломки и е доста обезпокояващо да се разположиш под един толкова голям навес от неподпрян с колони гранит.
Вътре бе доста тъмно, още повече след като слънцето се спусна бързо зад хоризонта — и ние се принудихме да стъкмим набързо огъня, преди светлината съвсем да изчезне.
Посрещнахме нощта със смесени чувства на вълнение и безпокойство, насядали около огъня като визиготи в римски храм. Не се виждаше нищо отвъд нашия осветен кръг от трепкаща светлина.
Не, последното не е съвсем вярно. Съливан насочи вниманието ни към друга, по-слаба светлина, идваща от някакъв източник в центъра на гигантската сграда. Надявам се да е естествен феномен, макар че усещането за чуждо присъствие е достатъчно силно, за да ме кара да настръхвам.
Светлината вече не стига за писане. Ако продължавам да се взирам, рискувам да ослепея. Ще продължа на сутринта.
Тук дневникът свършва.
— Гилфорд, ако обичаш, още малко въже.
Гласът на Съливан долетя от дълбините, сякаш подсилван от собственото си ехо. Гилфорд отпусна още няколко разтега от въжето.
Това въже бе едно от малкото полезни неща, спасени при последната лятна атака. Две макари конопено въже, които бяха спасили не един живот — освен това ги използваха за юзди на животните, да опъват палатките и за хиляди полезни неща. Но въжето тук бе само предпазна мярка.
В самия център на порутения купол откриха кръгъл отвор, с диаметър около петдесет метра и ръб, изсечен в спирала от каменни стъпала, широки по десет стъпки. Плитките стъпала бяха съвсем запазени, само ръбът им изглеждаше леко пригладен от вековете ерозия. През южния край на отвора се стичаше поток вода, изгубваше се надолу в мъглата и се поглъщаше от дълбините. Бледа светлина се процеждаше отгоре, хладно, трепкащо сияние извираше от кладенеца. „Сърцето на града“ — помисли си Гилфорд. Топло и все още тупкащо.
Съливан искаше да го изследва.
— Наклонът е почти полегат — рече той. — Стълбището е добре запазено и очевидно предназначението му е било точно такова. Едва ли тук ще сме в по-голяма опасност, отколкото навън, на студа.
Том Комптън поглади навлажнената си от мъглата брада.
— По-глупав си, отколкото те мислех — рече прямо той, — ако наистина смяташ да се спуснеш долу.
— А ти какво би предложил? — извърна се рязко към него Съливан. Гилфорд не го бе виждал толкова ядосан, лицето му беше пламнало. — Да се върнем при жалката си колибка и да се молим за по-топло време? Да поемем назад, щом пукне пролетта, с надеждата, че партизаните няма да ни видят сметката, преди да стигнем Бодензее или Рейнфелден? Проклет да си, Том, това е единственият ни шанс да научим нещо за това място!
— Каква полза от познанието — отвърна траперът, — ако го отнесеш със себе си в гроба?
Съливан му обърна презрително гръб.
— Ако е така, каква полза от приятелството, любовта, от самия живот? Кое от тях не би искал да отнесеш със себе си в гроба?
— Нищо не смятам да отнасям — рече Том. — Поне засега.
Той размота въжето, което държеше.
„Няма да е толкова зле на дневна светлина“ — помисли си Гилфорд. И наистина имаше малко светлина, проникваща откъм купола, бледа и мъждива. Те се завързаха един за друг. Стълбището не беше стръмно, но камъните бяха мокри и хлъзгави и нямаше начин да разберат къде е дъното, тъй като надолу мъглата се сгъстяваше. Под приземното ниво видимостта се ограничаваше едва до няколко метра. Хвърлиха камък, но дочуха само няколко глухи удара.
Съливан тръгна пръв, накуцвайки с ранения си крак. След него се спусна Гилфорд. Траперът остана последен. Стълбата се извиваше спираловидно надолу и бе достатъчно широка, за да не виждат бездната отстрани.
Нямаше как да разберат от какво е направен кладенецът, нито кой се е спускал в него преди неизмеримо много време. Не знаеха и колко ще трябва да слизат и дали на дъното ще се натъкнат на реки от лава или на озарен от собствена светлина подземен свят. Ацтеките не използваха ли подобни кладенци за човешки жертвоприношения? И наистина, каква полза може да има от една подобна заешка дупка?
След около стотина стъпки Съливан извика да спрат. Горният отвор на кладенеца вече не се виждаше, скрит от слоевете мъгла. Съливан бе изморен и задъхан, но очите му сияеха със странна, лъчиста светлина.
Гилфорд нямаше представа докъде може да са стигнали.
— Без да се обиждате, доктор Съливан, но какво очаквате да намерим тук?
— Отговорите на хиляди въпроси.
— Това е нещо като кладенец или резервоар — рече Гилфорд.
— Отвори си очите, за Бога! Това не е никакъв кладенец! Да не мислиш, че камъните сами са израснали в тази форма? Блоковете са издялани и подредени… Отворът е направен така, че да задържа водата навън! Това не е кладенец, господин Лоу.
— Тогава какво е?
— Каквото и да е неговото предназначение — практично или церемониално, — трябва да е било важно. Куполът е ориентир и предполагам, че това стълбище е предназначено за доста сериозно движение.
— Движение?
— Да, от строителите на този град.
— Но те са изчезнали отдавна — припомни Гилфорд.
— Надявай се — изръмжа траперът зад гърба му.
Ала спускането продължаваше без признаци за приближаващ край, все това монотонно спираловидно стълбище, скрито от синкава мъгла, докато накрая дори Съливан призна, че е изморен и не може да продължи.
— Трябват ни — рече задъхано той — още хора.
Гилфорд се зачуди какво ли имаше предвид. Кек? Робъртсън? Едноръкия Дигби?
Том вдигна глава към стълбите, по които се бяха спуснали, сега скрити от сивкава пелена.
— Не бива да се бавим повече. Скоро дневната светлина съвсем ще изчезне. — Той изгледа навъсено Съливан. — Поеми си дъх и…
— Не се безпокой за мен. Тръгваме назад! Този път в обратен ред. Аз ще съм последен.
Беше пребледнял и облян в пот.
Траперът повдигна рамене и се обърна. Гилфорд тръгна след него, но го спираше всеки път, когато въжето назад към Съливан се опъваше. Което ставаше доста често. Сега вече тежкото дишане на ботаника се чуваше от разстояние. Не след дълго той се закашля сподавено. Том погледна през рамо и забави темпа на изкачван.
Мъглата бе започнала да се сгъстява. Гилфорд вече не виждаше отсрещната стена, дори стъпалата под краката му се различаваха с мъка. Въжето наистина изпълняваше функцията си, тъй като широкият гръб на Том Комптън бе изчезнал.
Със скриването на видимите ориентири дойде дезориентацията. Гилфорд нямаше никаква представа колко път са изминали и колко още им остава. „Какво значение? — помисли си той. — Всяка стъпка ни доближава още малко до края.“ От известно време остра болка го пронизваше в ранения крак.
„Не биваше да слизаме толкова надолу“ — рече си той, но ентусиазмът на Съливан беше заразителен, завладя го усещането, че зад завесата на мъглата има нещо, което ще им помогне да разкрият всички тайни. В ноздрите го лъхаше миризма на влажен гранит и мъгла. И на още нещо. Странно, сладникаво.
— Гилфорд!
Гласът на Том. Гилфорд погледна нагоре изплашено.
— Внимавай къде вървиш! — скастри го траперът.
Намираше се на самия ръб на стълбището. Още една крачка и щеше да полети надолу.
— Не сваляй лявата си ръка от стената. Ти също, Съливан.
Най-сетне Съливан се появи и кимна мълчаливо. Беше като сянка, като полупрозрачен призрак.
Гилфорд си проправяше пипнешком път зад трапера, когато въжето на кръста му внезапно се изопна. Той извика на Том да спре.
— Доктор Съливан?
Никакъв отговор. Въжето остана изпънато. Когато погледна назад, видя само мъгла.
— Доктор Съливан, добре ли сте?
Отново тишина — и въже с тежест на котва.
Том Комптън се появи забързано от мъглата. Гилфорд отстъпи назад, следвайки въжето, като се взираше за някакви следи от Съливан.
Откри ботаника проснат по очи на самия ръб на стълбата — едната му ръка все още бе опряна в стената.
— О, божичко! — Том се подпря на колене. Той обърна Съливан по гръб и опипа пулса на китката.
— Жив е. И диша — заяви траперът. — Поне доколкото мога да установя.
— Какво е станало с него?
— Не знам. Кожата му е студена и невероятно бледа. Съливан! Събуди се, кучи сине! Чака ни още път.
Съливан не отговори. Главата му се люшна немощно на една страна. От едната му ноздра се стичаше кървава струйка. „Изглежда смален — помисли си Гилфорд. — Сякаш някой му е изпуснал въздуха.“
Том си смъкна раницата и я пъхна под главата на ботаника.
— Упорит негодник, така и не се съобрази с проклетата си възраст…
— Какво ще правим сега?
— Остави ме да помисля.
Въпреки всички опити Съливан не идваше в съзнание.
Том Комптън крачеше наоколо, потънал в мисли. После спря, метна раницата на гръб и се освободи от въжето.
— Няма да стане така. Ще се кача горе и ще донеса храна и завивки от шейната за двама ви. След това ти оставаш при него, а аз отивам за помощ.
— Том, той е съвсем мокър и ще замръзне.
— Ще замръзне още по-бързо на открито. Местенето може да го довърши. Дай ми един ден да стигна до лагера и още един да доведа Кек и Фар. Фар ще знае какво трябва да се прави. Ще оцелееш, не се безпокой. Виж, за Съливан не съм сигурен. — Той се намръщи. — Трябва да останеш при него, Гилфорд.
„Той може и да не се събуди — помисли си Гилфорд. — Може да умре. И тогава ще съм съвсем сам в тази забравена от Бога дупка в земята.“
— Ще остана.
Траперът кимна отсечено.
— Ако умре, чакай ме тук. Достатъчно близко сме до приземното ниво и ще знаеш кога е ден и кога нощ. Разбра ли ме? Опичай си акъла, докато ме няма.
Гилфорд кимна.
— Хубаво. — Том се наведе над неподвижното тяло на Съливан и отметна от лицето му падналия кичур с нежност, която Гилфорд не бе очаквал от него. — Дръж се, старче! Проклет изследовател.
Гилфорд взе одеялата, които Том донесе след час, направи легло и зави в него Съливан. Сравнена с условията навън, стената тук бе почти топла, но мъглата овлажняваше дрехите и охлаждаше тялото.
Том отново изчезна в мъглата и Гилфорд се почувства невероятно самотен. Компания сега му правеха само обърканите мисли и пресекливото, неравно дишане на Съливан. Той усети, че постепенно го завладява паника. Ужасно му се искаше да има нещо за четене, с което да се развлича. Ала единствената книга, оцеляла след атаката на партизаните, бе джобното издание на Новия завет на Дигби, а готвачът не желаеше да се разделя с него. Беше завладян от маниакалната мисъл, че книгата му е спасила живота и че е неговият щастлив амулет. Списанията бяха изчезнали при атаката.
Сякаш би могъл да чете в този млечнобял сумрак.
Разбра, че е настъпила нощта, когато светлината над него съвсем се стопи и влажният въздух придоби отровнозелен оттенък. От мъглата изплуваха миниатюрни прашинки и снежинки, като диатомеи в океанско течение. Той нагласи одеялото на доктор Съливан, чието дишане оставаше мъчително и неравно, и запали една от факлите, които му бе оставил Том Комптън. Без одеяло за себе си Гилфорд започна да трепери неудържимо. Стоеше прав, с почти безчувствени пръсти и се стараеше да се подпира на стената. Успя да затъкне факлата в една цепнатина и си стопли ръцете на пламъка. Натопено в лой от мъхната змия, дървото джамия може да гори шест до осем часа, макар и не много ярко.
Боеше се да заспи.
В тишината дочуваше и съвсем слаби шумове — някакво далечно боботене, освен ако това не беше пулсирането на кръвта му, усилвано в мрака. Припомни си един роман на Х. Дж. Уелс — „Машината на времето“, където под земята живееха същества, наричани морлоци, със светещи очи и ужасни закривени пръсти. Отвратителна мисъл. За да преминава по-бързо времето, започна да говори на Съливан. Ученият може би го чуваше, макар че очите му бяха затворени и от носа му продължаваше да тече кръв. Гилфорд я попиваше от време на време с пеша на ризата си. Започна да му разказва за Каролайн и Лили. За баща си, пребит до смърт на улицата по време на гладните бунтове в Бостън, когато се бе опитал да защити печатницата. Глупава храброст. Гилфорд съжаляваше, че няма дори капчица от нея.
Ужасно му се искаше Съливан да се събуди. Да си разказват различни истории. Да сподели с него идеята си за възникването на Дарвиния, да разбие на пух и прах чудодейните теории, да разсее суеверията с разум и логика. „Надявам се да е прав — мислеше си Гилфорд. — Иска ми се този континент да не е само сън, или нещо по-лошо — кошмар. И старите и мъртви неща да си останат стари и мъртви.“
Мечтаеше за топла храна и гореща баня. И легло, и Каролайн да е в него, примамливите очертания на тялото й под снежнобял чаршаф. Никак не му се нравеха тези шумове от дълбините и начинът, по който се надигаха и усилваха, като прииждаща вълна.
— Съливан, моля те, не умирай. Зная, че не би искал да си отидеш от този свят, преди да разбереш какво е станало. Но задачата не е толкова лесна, нали?
Съливан помръдна леко и пое дълбоко и конвулсивно въздух. Гилфорд се наведе и с изненада откри, че ботаникът е отворил очи.
— Ние не умираме — простена той.
Гилфорд едва се сдържа да не отскочи изплашено назад.
— Ей! — извика той. — Не мърдай, Съливан! Ще се оправиш, само се отпусни. Помощта идва.
— Той не ти ли каза? Гилфорд не каза ли на Гилфорд, че Гилфорд не умира?
— Не се опитвай да говориш.
„Мълчи — добави мислено Гилфорд. — Защото с тези приказки ме плашиш.“
Устните на Съливан се изкривиха в грозна усмивка.
— Виждал си ги в сънищата си…
— Моля ви, доктор Съливан…
— Зелени като окислена мед. Гръбнаците им са отпред… Те ядат сънища. Всичко изяждат!
Думите му наистина засегнаха някаква струна, но Гилфорд прогони пробудилите се спомени. Най-важното сега бе да не се поддава на паниката.
— Гилфорд! — Съливан внезапно протегна ръка и се вкопчи в него. — Това е едно от местата, където свършва светът!
— Не разбирам за какво говорите, доктор Съливан. Моля ви, опитайте се да поспите. Том ще се върне съвсем скоро.
— Ти умря във Франция. Сражавайки се с фрицовете.
— Доктор Съливан, плашите ме с тези приказки.
— Аз не мога да умра! — провикна се Съливан.
След това изстена и последният дъх напусна дробовете му.
След известно време Гилфорд склопи очите на умрелия.
Той поседя още няколко часа при доктор Съливан, напявайки си беззвучно, в очакване мракът да се разсее.
Малко преди зазоряване умората го надви и Гилфорд заспа.
Те искат да излязат!
Гилфорд усещаше гнева и отчаянието им. Трудно бе да се каже, че те съществуват — в нормалния смисъл на тази дума. Бяха впримчени между идеята и сътворението, незавършени, полуразумни, жадуващи за тяло. Материалният им облик наподобяваше бледи зеленикави фигури, по-едри от човек, покрити с плътна като броня обвивка, бодливи, с издължени муцуни, които се разтваряха в беззвучен гняв.
„Идват насам след поредната битка.“
Тази мисъл не беше негова. Гилфорд се обърна и изведнъж осъзна, че се намира в безтегловност. Спускаше се в нещо като кладенец, в който нямаше вода. Въздухът около него излъчваше лъчисто сияние. По някакъв необясним начин тази светлина бе въздух и скала едновременно.
Зад него се носеше вестоносецът. Мършав младеж с американска военна униформа. Светлината преминаваше през него. Това бе войникът от сънищата на Гилфорд — човек, който би могъл да е негов двойник.
„Кой си ти?“
„Ти самият“ — отвърна вестоносецът.
„Това е невъзможно.“
„Така изглежда. И все пак е факт.“
Дори гласът беше познат. Това бе гласът, с който Гилфорд разговаряше със себе си, вътрешният му глас.
„А тези какви са?“
Питаше за другите същества. „Демони?“
„Наричай ги така, ако желаеш. Наричай ги демони. Нямат друго желание, освен да се превъплътят. Във всичко, което съществува.“
Сега вече Гилфорд ги виждаше съвсем ясно. Имаха люспи и клещи, по няколко ръце и остри зъби.
„Животни ли са това?“
„Повече от животни. Но пак зависи от случая.“
„Ти ли ги окова там?“
„Да. В известен смисъл. Но оковите им не са всесилни.“
„Не разбирам какво означава това.“
„Виждаш ли как трептят на самата граница на превъплъщаването? Скоро отново ще придобият материален облик. Освен ако не ги оковем завинаги.“
„Да ги оковем?“ — Гилфорд усети, че го завладява страх. Всичко това надхвърляше възможностите му да възприема и обяснява околния свят. Но той усещаше огромен натиск отдолу, ужасяващо желание, укротявано и задържано в продължение на хилядолетия, очакващо да бликне на свобода.
„Ние ще ги оковем“ — заяви спокойно вестоносецът.
„Ние?“
„Ти и аз“.
Тези думи го накараха да трепне. Имаше чувството, че огромна тежест е легнала на плещите му.
„Нищо не разбирам!“
„Търпение, по-малки братко“ — успокои го вестоносецът, след което издигна и двамата през призрачната светлина и мъглата на полусъществуването, като ангел в разкъсана униформа, и докато летяха нагоре, плътта му се разтвори във въздуха.
Том Комптън се беше надвесил над него с факла в ръка.
„Трябва да стана“ — помисли си Гилфорд. Но не можеше. Тялото му се бе вкочанило от студа. Да можеше само да сложи ред в разбърканите си мисли. Имаше да казва нещо важно — нещо, което се отнасяше за доктор Съливан.
— Той умря — изрече Гилфорд. Тялото на Съливан лежеше върху одеялото до него. Лицето му беше съвсем бледо, като восъчно. — Съжалявам, Том.
— Зная — кимна Том. — Все пак е добре, че остана при него. Ще можеш ли да вървиш?
Гилфорд сви крака, но се оказа, че няма сили да се надигне.
— Облегни се на мен — посъветва го траперът.
Гилфорд отново усети, че го вдигат.
Най-трудно бе да си държи очите отворени. Тялото му крещеше за почивка.
— Ще запалим огън веднага щом излезем от тази дупка — успокояваше го траперът. — Хайде, мърдай с краката.
— Колко време е минало?
— Три дни.
— Три?
— Случи се нещастие.
— Кой е с теб?
Бяха стигнали горния край на кладенеца. Вътрешните стени на купола бяха осветени от призрачна светлина. Край един отломък ги очакваше нечия фигура, със забулено от качулка лице.
— Финч — рече Том. — Финч дойде с мен.
— Финч? Защо Финч? А къде са Кек и Робъртсън?
— Мъртви са, Гилфорд. Кек, Робъртсън, Дигс, Донър и Фар. Всички са мъртви. И ние ще идем при тях, ако не побързаме.
Гилфорд изстена и прикри очите си с ръка.
Пролетта дойде рано в Лондон. Разтопените блата на изток и запад от града изпускаха тежък мирис на влажна пръст, а на улица „Темза“, наскоро павирана от пристанището до Тауър Хил, търговията кипеше с пълна сила. На запад работата върху новата катедрала „Свети Павел“ бе възобновена.
Каролайн се дръпна от пътя на стадо овце, подкарани към кланицата, чувствайки се, сякаш споделя съдбата им. От няколко седмици отказваше да се среща с Колин Уотсън, отхвърляше поканите му и дори не четеше бележките. Не беше сигурна защо се съгласи да го направи сега — в едно кафене на улица „Кендълуик“, — освен заради настойчивото усещане, че му дължи нещо, поне обяснение, преди да потегли за Америка.
В края на краищата той беше войник. Изпълняваше заповеди. Не беше при Кичънър, дори не служеше в кралския флот. Най-обикновен човек.
Успя доста бързо да намери мястото. Кафенето бе облицовано с дърво. Стъклените му прозорци бяха замъглени, вътре огромен самовар изпускаше пара. Посетителите бяха грубовати хора, работници, предимно мъже. Тя плъзна поглед по масите, докато открие Колин, с вдигната яка и тревожно изражение на лицето.
— Е — рече той, когато го доближи. — Радвам се, че пак се срещаме.
Каролайн премълча и седна до масата. След това премина направо към въпроса.
— Искам да знаеш, че се прибирам у дома.
— Нали току-що дойде?
— Говоря за Бостън.
— Бостън! Затова ли не пожела да се срещнем досега?
— Не.
— Е, поне ще ми кажеш ли защо си тръгваш? — той сниши глас и я погледна внимателно. — Моля те, Каролайн. Зная, че сигурно съм те обидил с нещо. И ако очакваш от мен извинение, готов съм да ти го поднеса.
Оказа се по-трудно, отколкото очакваше. Изглеждаше искрено объркан и натъжен. Тя прехапа устни.
— Леля ти е узнала за нас, нали?
Каролайн кимна.
— Не че беше кой знае каква тайна.
— Ах! Подозирах нещо подобно. Съмнявах се, че Джеръд би повдигнал въпроса… но Алис. Сигурно е била много ядосана.
— Да. Но това няма значение.
— Тогава защо си тръгваш?
— Не желаят повече да остана при тях.
— Тогава остани при мен.
— Не мога!
— Каролайн, в това няма нищо греховно.
Божичко, още малко и ще й предложи да се оженят!
— Знаеш защо не мога. Колин, тя ми каза.
— Какво ти каза?
Двама моряци от съседната маса я гледаха и се подсмихваха. Тя сниши глас.
— Че си убил Гилфорд.
Лейтенантът се отдръпна с ококорени очи.
— Боже всемогъщи! Да съм го убил? — Той премигна. — Каролайн, това е абсурдно!
— Като си пращал оръжия през Ламанша. Оръжия за партизаните.
Той остави бавно чашата.
— Оръжия за… ах, разбирам.
— Значи е истина?
Той втренчи поглед в нея.
— Че съм убил Гилфорд? Разбира се, че не. За оръжията? — той се поколеба. — До известна степен. Но това не е тема, която можем да обсъждаме.
— Истина е!
— Възможно е. Но честно казано, не зная. Не съм командващ офицер. Правя каквото ми наредят и не задавам въпроси.
— И все пак си замесен с оръжията?
— Да, през Лондон преминаха няколко пратки.
Звучеше почти като признание. Каролайн не разбираше защо това не я ядосва. Може би гневът е като мъката? Нужно е време, за да се развихри. А дотогава чака в засада.
Колин изглеждаше замислен и угрижен.
— Каролайн, сигурно си чула някои неща от Джеръд… а той може и да знае повече от мен. Флотът наема от време на време складовете му, с негово съгласие. Навярно е извършвал и други услуги за Адмиралтейството. Той се има за голям патриот.
Алис и Джеръд спореха до късно през нощта и събуждаха Лили. За това ли са се карали? Джеръд бе признал, че част от оръжията за партизаните са минали през неговите складове.
Но дори ако тези пушки са отишли на другия бряг, няма как да знае със сигурност, че са навредили на Гилфорд.
— Честно казано, не разбирам защо някой би искал да попречи на експедицията на Финч. Партизаните действат по крайбрежието, нуждаят се от въглища и пари за муниции. Всеки би могъл да стреля по „Уестън“ — бандити, анархисти! Колкото до Гилфорд, кой знае какво може да го сполети в проклетия Рейнфелден? Този континент е неизследван пущинак, природата му е смъртно опасна.
Тя се изплаши от бързината, с която се сриваше защитата й. Всичко й изглеждаше толкова ясно, когато Алис й го обясни. Но този човек, каквото и да е сторил, беше искрен с нея.
Освен това й липсваше. Нямаше как да не го признае.
Морякът от съседната маса й се ухили.
Колин посегна и я улови за ръката.
— Ела да се разходим — предложи той. — Тук е много шумно.
Остави го да я отведе до края на павираната „Кендълуик“, позволи му да я успокои, да й внуши, че наистина е невинен.
Дърветата джамии бяха потъмнели през зимата, но яркото слънце от последните дни бе предизвикало поява на нови клони в короните им. Въздухът бе почти топъл.
Той е войник, рече си тя. Естествено е да върши каквото му наредят. Нима има друг избор?
При Джеръд не беше така. Джеръд е цивилен, никой не го задължава да сътрудничи на Амиралтейството. И Алис го знаеше. Сигурно това я е вбесявало! Огорчен, гневен глас на жена, спореща със съпруга си в мрака. Разбира се, че го е обвинявала, но не може да го напусне, оковани са с брачни вериги.
И затова бе прехвърлила омразата си върху Колин. Сляпа, объркана, неразумна омраза. Защото не е могла да си позволи лукса да мрази мъжа си.
— Нека пак се видим — помоли я Колин. — Поне още веднъж. Преди да отпътуваш.
Каролайн каза, че ще се опита.
— Тревожи ме мисълта, че ще прекосяваш океана. Моретата са толкова опасни. А и казват, че американският флот кръстосвал навсякъде.
— Това не ме интересува.
— А би трябвало.
По-късно през същата седмица госпожа Де Кьонинг й предаде бележка от Колин. Имало обща мобилизация, пишеше в нея, вероятно и той щял да отплава и искал да се видят по-скоро.
Война, помисли си с огорчение Каролайн. Всички говореха за война. Едва десет години бяха изминали, откакто устоите на света се разтърсиха, а сега човечеството смята да се бие за останките. Да се сражава за една пустош!
„Таймс“, вестник от шест страници, отпечатан на хартия от дърво джамия, бе посветил последните си няколко редакционни статии да порицава американците — задето се разпореждат на континента сякаш е техен протекторат, за „налагане на граници“ върху Британските острови, за арогантното и самодоволното им поведение. Американският акцент на Каролайн се посрещаше със смръщени лица и повдигнати вежди в магазините и по сергиите на пазара. Днес Лили я попита какво лошо има в това да си американец.
— Нищо лошо няма — отвърна Каролайн. — Това са само приказки. Хората са изплашени, но скоро пак ще се успокоят.
— А ние ще се возим на корабчето.
— Вероятно.
Беше спряла да се храни с Алис и Джеръд. Би си наела и стая в „Империал“, ако парите, които й пращаха от Америка, го позволяваха. Но дори храненето по кръчмите се бе превърнало в същинско изпитание с всички тези приказки за назряваща война. Леля й и чичо Джеръд се държаха хладно с нея, макар все още да проявяваха загриженост към Лили. След разговора с Колин Каролайн нямаше нищо против подобно отчуждение. От известно време изпитваше съжаление към Алис — нещастна женица, затворена в клетката на вината.
— Заспивай — рече тя на Лили и придърпа нагоре чаршафа. — Гледай да се наспиш. Скоро потегляме на път.
По един или друг начин.
Лили кимна сънено. Някъде от Коледа насам момиченцето бе престанало да пита за баща си. И без това не получаваше задоволителни отговори.
— И къде отиваме?
— Където и да е.
— На сигурно място?
— На сигурно.
Слънчево утро. На „Фенчърч“ полагаха паваж, над града се носеше миризма на катран, чуваше се тропот на конски копита и дрънкане на сбруя.
Колин я чакаше на улица „Темза“, близо до пристанището, обърнат с гръб към нея и зачетен във вестник. При вида му вълнението й нарасна. Не знаеше какво ще му каже. Нямаше никакъв план. Само объркани надежди и страхове.
Едва бе направила няколко крачки към него, когато сирените в центъра на града завиха.
Звукът я парализира, накара кожата й да настръхне.
Тълпата на кея също беше застинала. Колин вдигна глава от вестника и се озърна. Каролайн му помаха и той се затича към нея. Сирените продължаваха да свирят.
Тя се отпусна в прегръдките му.
— Какво става?
— Не зная.
— Дъщеря ми… — Нещо лошо се беше случило. Лили щеше да се изплаши.
— Ела с мен — той я дръпна за ръката. — Да намерим Лили. Трябва да побързаме.
От изток задуха вятър — носеше със себе си миризма на дим и на пролет. Реката беше спокойна и бяла като корабно платно. От юг, откъм блатистия бряг на Темза се показаха няколко канонерки.
Всичко е съвсем просто, обясни му Крейн. Ние сме частица от нещо, което става все по-силно. И притежаваме части от друго нещо, което става все по-слабо.
Може би беше така от гледна точка на Крейн. Напоследък нежеланият гост бе успял да си намери място сред вашингтонския елит — или полуелит, ако може така да се нарече вторият ешелон на аристокрацията и чиновниците. Само от няколко месеца в града той вече работеше за сенатор Класен, изпълнявайки неясна функция, и дори напоследък си бе взел собствен апартамент (за което благодарност на милостивите богове), регистрираше постоянно присъствие в салона на Сандърс-Мос и си позволяваше да унижава Елиас Вейл пред хората.
А през това време клиентите на Вейл намаляваха чувствително и вече не проявяваха първоначалния ентусиазъм, дори Юджийн Рандал се появяваше все по-рядко.
Рандал, разбира се, бе призован от комитета на Конгреса, занимаващ се с изчезналата експедиция на Финч. Дело, заради което бе преустановил контакта с мъртвата си жена. Мъртъвците, както се оказа в този случай, бяха търпеливи.
Вейл започваше да се пита дали боговете не си играят на любимци с тях двамата.
Търсеше разтуха навсякъде, където можеше да я намери. Един от новите му клиенти, гинеколог хирург от Мериленд, му даде кехлибарено шишенце с морфин и сребриста спринцовка с игла. Показа му как се намира вена и как се пробожда с иглата, процес, който го накара да си спомни ужилванията от пчели. Ужилване, което води до забрава. Скоро той се пристрасти към морфина.
И тази вечер, когато пристигна в имението Сандърс-Мос, комплектът бе във вътрешния му джоб. Нямаше намерение да го използва, но следобедът му поднесе серия от неприятности. Времето беше твърде влажно за зима и прекалено студено за пролет. Елинор го посрещна с объркано изражение, а след обяда един пийнал младши конгресмен взе да го заяжда за работата.
— Ще позволите ли няколко търговски съвета, господин Вейл? Говорите с мъртвите, а те нямат кой знае какви източници на информация. Всъщност, предполагам, че нямат и възможности за инвестиции, нали?
— В този щат, господин конгресмен, те нямат дори право на вот.
— Да не напипах болезнена точка, господин Вейл?
— Всъщност съм доктор Вейл.
— Доктор по какво, ако мога да ви попитам?
„Доктор по безсмъртие — помисли си Вейл. — За разлика от теб, загниващ къс месо.“
— Знаете ли, господин Вейл. Проявих известно любопитство по отношение на миналото ви. Поразрових се тук-там, особено след като Елинор ми каза колко й вземате, за да й гледате на ръка.
— Аз не гледам на ръка.
— Така е, но се оправяте добре с финансовата част.
— Мисля, че ме обиждате.
Конгресменът се засмя лъчезарно.
— Така ли, кой ви го каза, господин Вейл? Джон Уилкис Буут?
Дори Елинор се разсмя.
— Това не е тоалетната за гости! — Прислужницата Оливия почука раздразнено на вратата. — Трябва да излезете!
Вейл не й обърна внимание. Беше отворил комплекта със спринцовката на масичката. Той се подпря на стената. По стъклото отвън шибаше студен дъжд.
Беше си свалил сакото и бе навил ръкава на ризата. Той плесна няколко пъти сгъвката на лявата си ръка и вената се показа. „Майната им“ — повтаряше си Вейл.
Първата доза го отпусна почти мигновено, обви го в меко одеяло. Изведнъж тоалетната се изгуби в мъгла, сякаш някой бе дръпнал мътна завеса.
„Но аз съм безсмъртен“ — помисли си Вейл.
Спомни си как Крейн бе забил нож в ръката си. Оказа се, че Крейн има някакво перверзно желание да се самонаранява. Непрестанно се пробождаше с остри предмети, играеше си с ножове и забиваше в кожата си игли.
„Какво пък, аз също попривикнах с иглите“. Вейл предпочиташе морфина дори пред уискито от Кентъки. Забравата бе по-силна и по-дълбока. Веднага му се прииска още.
— Господин Вейл? Вътре ли сте?
— Върви си, Оливия. Благодаря ти.
Той посегна отново към спринцовката. „В края на краищата, аз съм безсмъртен. Не мога да умра.“
Този път кожата се възпротиви на иглата. Вейл натисна по-силно. Все едно, че пробиваше буца сирене. Най-сетне му се стори, че е намерил вената, но когато натисна буталото, кожата отдолу се оцвети във виолетово и се появи подутина.
— По дяволите! — изруга той.
— Трябва да излезете незабавно, иначе ще кажа на госпожа Сандър-Мос и тя ще нареди на някого да разбие вратата!
— Само още малко, Оливия, скъпа. Бъди добра и си върви.
— Това не е тоалетната за гости! Вътре сте вече от половин час!
Толкова много? Ако е така, най-добре да се концентрира върху непосредствената задача. Той напълни отново спринцовката.
Но този път иглата дори не можа да прониже кожата.
Да не би да се е затъпило острието? Не, изглеждаше напълно запазено.
Той натисна по-силно.
И трепна. Изведнъж бе почувствал болка. Меката кожа се сбърчи и почервеня. Но не се поддаде.
Опита с кожата на китката. Същото, все едно че се мъчи да я пробие с лъжица. Свали си панталоните и пробва от вътрешната страна на бедрото.
Безуспешно.
Накрая, завладян от внезапен гняв, той забоде спринцовката в шията си, там, където смяташе, че минава артерията.
Иглата се счупи. Спринцовката изпразни съдържанието си върху яката му.
— Мамка му! — изруга Вейл отново, ядосан до сълзи.
Вратата се разтвори с трясък. На прага стоеше Оливия, облещена в него, зад нея младшият конгресмен, ококорената Елинор и дори Тимъти Крейн, който се мръщеше презрително.
— Ха! — възкликна Оливия. — Това обяснява всичко!
— Да си биеш морфин в тоалетната за негри? Елиас, нямам думи за това.
— Млъквай! — тросна се уморено Вейл. Ефектът от първата доза бе отминал. Усещаше тялото си изсъхнало като пясък, но умът му работеше с подлудяваща яснота. Крейн го изведе от имението, след като Елинор му даде да разбере, че повече не е желан гост там и че ако се появи отново, ще извика полиция. Дори не си направи труда да се изкаже дипломатично.
— Те са великодушни работодатели — подхвърли Крейн.
— Кои?
— Боговете. Не ги е грижа какво правиш през свободното си време. Морфин, кокаин, жени, содомия, убийства, табла — за тях всичко е една стока. Но не може да се дрогираш точно когато имат нужда от теб, нито да се опитваш да си инжектираш смъртоносна доза, ако това бе намислил. Глупава идея, Елиас.
Колата сви зад ъгъла. Отвратителният ден преминаваше в отвратителна вечер.
— Защото става дума за работа, Елиас.
— Къде отиваме? — Не че го интересуваше особено, макар да усещаше присъствието на бога в него, присъствие, което караше кръвта му да пулсира и гърбът му да се изправя.
— Ще навестим Юджийн Рандал.
— Не ми е наредено.
— Аз ти нареждам сега.
Вейл огледа с празен поглед тапицерията на новия форд на Крейн.
— Какво има в чантата?
— Погледни сам.
В лекарската чанта той намери само три предмета: хирургически нож, шишенце метилов алкохол и кибрит.
Алкохол и кибрит — за стерилизиране на ножа? А ножът е за…
— О, не — изпъшка Вейл.
— Не се превземай, Елиас.
— Каквото и да си намислил… Рандал не е толкова важен.
— Въпросът е не какво аз съм намислил. Ние не вземаме решения. Добре го знаеш.
— И го приемаш така спокойно?
— Какво значение всъщност?
— Правил си го и преди, нали?
— Елиас, това е поверителна информация. Съжалявам, ако го възприемаш по този начин. Но наистина, за кого си мислиш, че работим? Не и за онзи Господ от неделното училище, всеизвестния пастир на нашите души. Крайно време е да разбереш, че този по-скоро е някой хищен бог.
— Наистина ли смяташ да убиеш Юджийн Рандал?
— Разбира се.
— Но защо?
— Не мен трябва да питаш, нали? Най-вероятно заради изявлението, което готви за комитета на Чандлър. Всичко, което трябва да направи, а аз знам, че неговата незабравима Луиза Елън му е казала да го стори, е да остави комитета да продължи с работата си. Има петима така наречени свидетели, които ще потвърдят, че са видели господа, говорещи с типичен английски акцент, да стрелят с оръдия и армейски пушки по „Уестън“. Ако беше кимал усмихнато, Рандал щеше да се спаси, както и да отърве „Смитсониан“ от сума ти неприятности, но той настояваше да се изясни въпросът…
— Защото смята, че хората на Финч може още да са живи.
— Да, и това е проблемът.
— Дори да е така — какво значение има в края на краищата? Ако богът иска война, изявлението на Рандал едва ли ще промени нещо. Най-вероятно вестниците дори няма да го публикуват.
— Но затова пък ще съобщят за убийството на Рандал. И ако сме внимателни, ще стоварят вината на британската агентура.
Вейл затвори очи. Интриги, които оплитат още по-сложни интриги, и така до безкрай. Съжали, че не може да си сложи малко морфин.
— Колко време ще ти е нужно?
— Няма да е много — отвърна Крейн.
Може би беше заради остатъците от морфин в кръвта му, но докато крачеха към музея, Вейл усети как богът се надига в него. Рандал беше сам в кабинета си, останал да работи до късно — може би боговете бяха устроили всичко така.
Този път неговият бог бе необичайно осезаем. Стори му се дори, че го вижда, когато поглежда наляво, а може би си въобразяваше. Сякаш крачеше до него. Тялото му не беше нито неприятно на вид, нито ефирно. Богът изглеждаше съвсем материален, макар и като нарисуван.
Имаше прекалено много ръце и крака, а устата му бе като зейнала паст, алена отвътре. През корема му преминаваше ивица от издатини, наподобяващи прешлени на гръбначен стълб. Цветът му бе като на зеленикав минерал. Крейн, който вървеше вдясно от него, не видя нищо.
Миризмата също бе съвсем осезаема — миришеше на щавена кожа, на счупено шише с лекарство в докторски кабинет.
Появата им изненада Юджийн. (Щеше да е още по-изненадан, ако можеше да види ужасното божество. Но очевидно не можеше!) Ученият вдигна уморено глава. Напоследък му се беше събрала доста работа.
— Елиас! — възкликна той. — А вие сте Тимъти Крейн, нали? Срещали сме се в салона на Елинор.
Нямаше време за приказки. Крейн отиде до прозореца зад Рандал и разтвори чантата. Извади ножа. Острието блесна на бледата светлина. Рандал продължаваше да гледа към Вейл.
— Елиас, какво означава това? Повярвай ми, нямам време за…
„За какво?“ — зачуди се Вейл, докато Крейн пристъпи бързо отзад и прекара ножа през гърлото на Рандал. От устата на учения се изтръгна болезнен стон, заглушен от бликналата кръв.
Крейн прибра окървавения инструмент в чантата и извади шишето с метилов алкохол.
— Аз пък си мислех, че ще искаш да стерилизираш ножа — подхвърли Вейл. Идиотска мисъл.
— Не ставай глупав, Елиас.
Крейн изпразни съдържанието на бутилката върху главата и раменете на Рандал, а остатъка изля на бюрото. Рандал се свлече от стола и запълзя по пода. С едната си ръка притискаше шията, между пръстите му продължаваше да шурти кръв.
След това дойде ред на кибрита.
Лявата ръка на Крейн бе обхваната от синкави пламъци, когато излезе от горящия кабинет на Рандал. Той я разглеждаше като омагьосан, въртеше я бавно пред очите си и следеше движенията на синкавия пламък. Кожата и ръкавът му изглеждаха непокътнати.
— Невероятно — възкликна.
Елиас Вейл потърси с периферното си зрение бога. Но него го нямаше. Останал бе само димът, трепкащият огън и миризмата на изгоряла плът.
Гилфорд бе яхнал една от мъхнатите змии, които Том Комптън водеше нагоре по склона. Изкачването не беше от лесните. Покритият със заледена коричка сняг хрущеше под лапите на животните, които хленчеха недоволно, но не се дърпаха. Може би знаят какво остана зад нас, помисли си Гилфорд. И бързат да напуснат изоставения град.
По тъмно, когато отново заваля, траперът спря край едно замръзнало езерце и запали огън. Гилфорд отиде да събере съчки в близката горичка, а Престън Финч се настани с мрачно изражение пред огъня. Мъхнатите змии се сгушиха една в друга, изпускайки облаци пара от ноздрите си.
За вечеря си опекоха току-що убита ястребова пеперуда и няколко ивици изсушено месо от мъхната змия, от запасите в раницата на Том Комптън. Траперът импровизира навес от клони на дъбо-бор и кожи. Освен кожите при последната атака бе успял да спаси един пистолет и три товарни животни. Това бе всичко, което им остана от експедицията на Финч.
Гилфорд яде без охота. Ужасно му се спеше — в съня забравяше глада и последните няколко тежки дни и нощи, сътресението от смъртта на Съливан, замръзването, от което пръстите на краката му бяха побелели. Но сега не беше време за сън. Първо трябваше да обсъдят положението.
Той попита трапера как са загинали другите.
— Когато се върнах, всичко беше приключило — заразказва Том. — Доколкото можах да преценя по оставените следи, нападателите са дошли от север. Десетина-петнайсет въоръжени мъже — или са видели огъня на Дигс, или са извадили късмет. Открили са стрелба от разстояние. Избили са всички освен Финч, който се беше скрил при животните. Не са взели нашите змии, от което съдя, че са имали свои. Затова пък бяха зарязали един от своите, прострелян в краката. Не можеше да ходи.
— Партизани? — попита Гилфорд.
Траперът поклати глава.
— Не и този, когото бяха изоставили.
— Говори ли с него?
— Разменихме няколко приказки. И без това нямаше къде да иде. Тежки рани и на двата крака. Малко след това, когато взе да нахалства, го запознах с моя нож.
— Божичко, Том!
— Ами да, кажи го на Дигс, Фар, Робъртсън и Донър. Тези типове не са хора.
Финч внезапно вдигна глава и го изгледа изплашено.
— Продължавай — подкани Гилфорд.
— По акцента си личеше, че този мръсник не е партизанин. Неведнъж съм пил с тях. Повечето са французи или италианци, обичат да се правят на патриоти и да размахват знамена, както и да пострелят по американските колонисти. Но най-известните от тях са пирати, въоръжени до зъби търговци, които се прехранват, като издебват по крайбрежието товарни кораби и ги обират, твърдейки, че вземат митническа такса. После профукват всичко в някой крайбрежен вертеп. А нагоре по Рейн единствените пирати са миньорите на свободна практика със собствени политически виждания. Този тип беше американец. Каза, че са го наели в Джеферсънвил и че групата им навлязла във вътрешността да преследва експедицията на Финч. Обещали им добри пари.
— Знаеше ли кой ще им плаща?
— Не, до сетния си дъх не каза. Нямах много възможности да го разпитвам. Трябваше да се погрижа за Финч и да се върна по-скоро при теб и Съливан. Мислех да го метна на една шейна и да го докарам при теб, но кучият син избяга.
— Избяга?
— Оставих го за малко, колкото да впрегна змията. Е, не съвсем сам, Финч беше с него, но се оказа, че това няма значение. Когато се върнах, беше изчезнал. Духнал.
— Одеве каза, че умрял. Че краката му били простреляни.
— Така беше, краката му бяха на кайма, костите му стърчаха навън. Но когато се върнах, го нямаше. Видях само стъпките. И като ти казвам, че избяга, имам предвид точно това — беше побягнал. Като заек, право към руините. Сигурно можех да го проследя, но си имах друга работа.
— Не мога да повярвам, че е истина — рече Гилфорд.
— Аз също, но стана точно така.
— И Финч е бил при него?
— Да — потвърди намръщено Том, — но не обели дума по въпроса.
Гилфорд се обърна към геолога. Изглеждаше като съкрушен човек, изгубил правото да води хората си заради отговорността за дадените жертви. Нямаше и следа от предишната му превзетост, нито от строгия поглед и гордата осанка.
— Доктор Финч?
Ученият го погледна разсеяно. Сетне отново се втренчи в пламъците.
— Доктор Финч, видяхте ли какво стана с мъжа, за когото говори Том?
Финч извърна глава на другата страна.
— Няма смисъл — рече Том. — Ням е като дънер.
— Доктор Финч, за нас е важно да разберем какво се е случило. Помогнете ни, за да ви върнем у дома.
— Беше чудо — произнесе пресипнало Престън Финч.
Траперът го изгледа учудено.
— Доктор Финч? — продължи да упорства Гилфорд. — Какво по-точно видяхте?
— Раните му заздравяха. Краищата им се събраха, костите се сраснаха. Той стана. Погледна ме. И се изсмя.
— Само това?
— Повече не видях.
— Дано ти е от полза — подхвърли презрително Том Комптън.
Траперът остана на пост. Гилфорд пропълзя под навеса, където вече се бе изтегнал Финч. Ботаникът миришеше на развалено месо, на кожа от мъхната змия и на отчаяние, но Гилфорд предполагаше, че и от него не се носят по-приятни ухания. Двамата се наместиха в тясното пространство, изпускайки пара в студения въздух.
Нещо не даваше покой на Финч. Той втренчи поглед в черната нощ.
— Не исках чудо — прошепна. — Разбирате ли, господин Лоу?
Гилфорд се бе вкочанил от студ. Беше му трудно да се съсредоточи.
— Не разбирам почти нищо от всичко случило се, доктор Финч.
— Нали за такъв ме смятахте, вие двамата със Съливан? Престън Финч, фанатикът, който търси доказателства за божествената намеса и който твърди, че е намерил късчета от Ноевия ковчег или от единствения истински кръст?
Гласът му бе съвсем слаб, като нощен ветрец.
— Съжалявам, ако сте останали с подобно впечатление.
— Не се обиждам. Може да е вярно. Наречете го високомерие. Греховна гордост. Но ако природата и божественото вече не са разделени, тогава сигурно се случват и черни чудеса. Онзи ужасен град. Човекът, чиито строшени кости заздравяха от само себе си.
„И тунелите в земята, моят двойник с армейска униформа, демоните, които търсят превъплъщение. Не и това. Нека да е само илюзия — помисли си Гилфорд. — От умора и недохранване, студ и страх.“
Финч се закашля и прикри устата си с ръка.
— Това е съвсем нов свят — рече той.
Нямаше какво да възрази.
— Трябва да поспим, доктор Финч.
— Тъмни сили и светлина. Те са на нашите рамене. — Той поклати тъжно глава. — Никога не съм го искал.
— Зная.
Пауза.
— Господин Лоу, съжалявам, че изгубихте фотографиите си.
— Благодаря ви, че го казвате.
Той затвори очи.
Всеки ден изминаваха известно разстояние.
Следваха животински пътеки, скалисти речни корита, оголени участъци между дърветата, места, където не оставяха следи. От време на време траперът заръчваше на Гилфорд да наглежда Финч и отиваше на лов, въоръжен само с ножа. Най-често се хранеха с месо от мъхната змия или яйца на ястребова пеперуда. От месеци не бяха хапвали никакви зеленчуци, освен редки, изровени от земята корени или твърдите дори след продължително варене тънки листенца на дърветата джамии. Зъбите на Гилфорд се разклатиха и зрението му не беше тъй остро, както преди. Финч, който бе изгубил очилата си при атаката, бе почти сляп.
Дните се нижеха един след друг. Пролетта не би трябвало да е далече, но небето оставаше мрачно, а вятърът студен и пронизващ. Постепенно Гилфорд привикна с болките в ставите и по цялото си тяло.
Чудеше се дали Бодензее още е замръзнало. И дали ще го види отново.
Държеше дневника в пазвата си и никога не се разделяше с него. Оставаха му само няколко празни страници, но той продължаваше да нанася кратки бележки за Каролайн.
Усещаше, че силите му отпадат. Болката в ранения крак се увеличаваше с всеки изминал ден и Финч се оплакваше от същото.
Температурите се покачваха три поредни дни, след тях дойде студен пролетен дъжд. Затоплянето ги зарадва, но не и калта и вятърът. Дори мъхнатите змии бяха станали раздразнителни и унили и ровеха под снега за изсъхнала трева. Едно от животните ослепя с едното си око, което се покри с мътнобяло перде.
От запад постоянно прииждаха бури. Том Комптън откри естествено убежище в едно свлачище, гранитен заслон, отворен от двете страни. Подът беше песъчлив, покрит с животински изпражнения. Гилфорд запречи и двата входа с прътове и кожи и завърза змиите отвън, за да служат за пазачи. Но дори малката пещера някога да е била обитавана, никой не прояви интерес към нея.
Несекващият проливен дъжд ги прикова в тясното, прихлупено пространство. За да се развлича, Гилфорд си тананикаше различни стари мелодии — „Златни обувчици“, „Марбъл холс“ и прочее. Монотонният напев без думи по-скоро наподобяваше някоя тъжна, ритуална туземна песен.
Дъждът продължаваше, понякога отслабваше, но не спираше. Гилфорд изкопа вадичка, за да задържа водата в ниската част на кухината. Наложи се да разпределят храната на дневни дажби. „С всеки ден тук — помисли си Гилфорд — силите ни ще намаляват все повече и Рейн ще се отдалечава.“ Предполагаше, че съществува нещо като математично уравнение, включващо болката и времето, чийто резултат не е в тяхна полза.
Все по-рядко му се присънваше армейският вестоносец, вместо това на няколко пъти видя в сънищата баща си, чието твърдоглавие и прекомерно чувство за ред го бе отвело рано в гроба.
„Че нима аз съм по-различен? В края на краищата какво ме доведе тук, в тази окаяна страна на края на света? Дано е същото, което ще ме върне обратно при Каролайн и Лили.“
„Не можеш да умреш“ — му бе казал Съливан. Може би е бил прав. Досега Гилфорд бе имал късмет. Но едва ли можеше и за в бъдеще да принуждава тялото си да понася подобни изпитания.
Той погледна в здрача към Том, свит в другия край, с опряна на коленете брадичка.
— Когато бяхме в града — попита Гилфорд, — случваше ли ти се да сънуваш?
— Не ти трябва да знаеш — отвърна с леден тон траперът.
— Може пък да ми трябва.
— Сънищата са боклук, Гилфорд.
— И така да е.
— Добре де, веднъж сънувах нещо. Сънувах, че съм загинал, лежа на разкаляно бойно поле. Че съм войник — той се поколеба. — Сънувах, че съм собственият си призрак, ако виждаш в това някаква логика.
„Виждам, колкото и да е странно“ — помисли си Гилфорд.
Е, не точно логика, но… мили Боже, какво?
Той потрепери и извърна глава.
— Трябва да си набавим храна — продължи Том. — Утре ще изляза на лов, ако времето позволява. — Той погледна към заспалия Престън Финч, неподвижен като труп, с кожа, опъната върху черепа. — Ако не уловя нищо, ще се наложи да убием една от змиите.
— Не бива да оставаме без тях.
— И с две змии ще стигнем Рейн.
За пръв път гласът му не прозвуча уверено.
Следващата сутрин бе ясна, но студена.
— Запали огъня — нареди траперът на Гилфорд. — Не позволявай да угасне. Ако не се върна до три дена, поеми на север. Ти реши как ще постъпиш с Финч.
Гилфорд го изпрати с поглед, докато се изгуби в мъждивата утринна светлина, крачейки уморено. Мъхнатите змии извърнаха големите си черни очи след него и захленчиха.
— Никога не съм го искал — рече Финч.
Огънят почти бе угаснал. Гилфорд клечеше до него и хвърляше от време на време по някоя съчка. От влажното дърво се вдигаше пара.
— За какво говорите, доктор Финч?
Финч се надигна бавно и пристъпи към входа на кухината. Гилфорд не го изпускаше от поглед. Предната нощ Финч бе бълнувал насън.
Но сега бившият водач на експедицията стоеше неподвижно като скала. Той си разкопча дюкяна и се облекчи, без да излиза навън. Докато се прибираше, заговори отново.
— Никога не съм го искал, господин Лоу. Исках разумен свят, разбирате ли?
Всъщност, напоследък не беше никак лесно да го разбере. Финч беше изгубил два от предните си зъби и фъфлеше. Гилфорд кимна замислено и продължи да подклажда огъня.
— Не се дръжте покровителствено с мен. Изслушайте ме. Във всичко това има определена логика, господин Лоу: говоря за преобразяването на Европа, събитие с мащабите на Библейския Потоп, Вавилон, разрушаването на Содом и Гомор, и ако това не е постъпка на един ревнив, но разбираем Бог, тогава остава да е само ужас и хаос.
— Може би ни изглежда така, защото сме твърде невежи — изтъкна Гилфорд. — Може би ние сме като маймуна, която се вглежда в огледало. Вижда отражението си, но си мисли, че то е зад огледалото. Разбирате ли, доктор Финч?
— Не видяхте как зараснаха раните на онзи човек.
— Доктор Съливан, „чудо“ е дума, която използваме, за да прикрием невежеството си.
— Само една от думите. Има и други.
— Например?
— Призраци. Демони.
— Суеверия — поклати глава Гилфорд.
— Суеверия — повтори безизразно Финч — са онези чудеса, които не одобряваме.
Нямам много хартия за писане, нито мастило. Ще бъда кратък. (Каролайн, нека първо ти кажа, че ужасно много ми липсваш и че вече почти изгубих надежда да те видя и да те прегърна — теб и Лили.)
Том Комптън тръгна преди четири дни. Един ден повече, отколкото ми определи. Време е и аз да ида да потърся помощ, но без него едва ли ще се справя. Почти изгубих надежда да зърна брадясалата му физиономия.
Каролайн, доктор Финч е мъртъв. Когато се събудих тази сутрин, го нямаше в кухината. Излязох навън и го видях да виси обесен на клона на едно дърво джамия.
Снощният дъжд бе замръзнал по тялото му и то блестеше като коледна играчки. Ще се опитам да го сваля, когато събера сили, и да го погреба под каменна могила.
Бедният доктор Финч. Беше уморен и болен и предполагам, че не е искал повече да обитава един свят, който според него е свърталище на призраци и демони. Кой знае, може постъпката му да се окаже мъдра.
Но аз ще продължа. Обичам ви — теб и Лили.
Облицованото с плюш фоайе на хотел „Империал“ беше празно. Посетителите бяха излезли отвън на улицата да гледат артилерийския обстрел. Каролайн прекоси помещението и се изкачи по стълбите, следвана от Колин и Лили.
Колин отключи вратата на своята стая. Лили незабавно изтича до прозореца, за да гледа битката зад стената на складовете. Момичето с радост бе напуснало госпожа Де Кьониг — то също искаше да види какво ще се случи.
— Фойерверки — подвикна развълнувано.
— Не точно, миличка. Това е нещо лошо.
— И шумно — допълни Лили.
— Много шумно.
„Дали сме в безопасност тук?“ — зачуди се Каролайн. Може би трябваше да идат другаде.
Стените се разтърсиха от поредния артилерийски залп. Американски оръдия, помисли си Каролайн. Какво означаваше това? Дали двете с Лили сега не бяха врагове на територията на воюваща страна. Изведнъж в складовете избухна пожар и тя дръпна дъщеря си от прозореца. Чу се силен трясък, нещо изригна — може би мунициите в склада на Джеръд. От изток духаше умерен, но постоянен вятър и нещо вече гореше в далечния край на улица „Кендълуик“.
Лейтенантът се покашля. Тя се обърна и видя, че е останал на прага на отворената врата.
— Трябва да се явя в частта си — рече той.
Ударът беше неочакван. Мисълта, че ще остане сама, я ужаси.
— Колин, недей, не ни оставяй тук!
— Каролайн, дългът…
— Дългът да върви по дяволите! Няма да остана сама тук. Нито ще изоставя Лили. Тя има нужда от човек, на когото да разчита. — „И аз също“ — добави мислено Каролайн.
Колин я гледаше с безпомощен и нещастен вид.
— Каролайн, за Бога, та ние сме във война!
— И какво ще направиш? Ще спечелиш войната с голи ръце?
— Аз съм войник — опита да се защити той.
— От колко време — от десет години? Божичко, не ти ли омръзна? Не мислиш ли, че е време да се откажеш?
Той не отговори. Каролайн му обърна гръб и застана до дъщеря си. Димът от горящите складове се стелеше над реката, но тя виждаше ясно флотилията от американски кораби и няколкото потопени британски канонерки.
Оръдията най-сетне бяха замлъкнали. От улицата долитаха изплашени викове. Вятърът разнасяше дим с горчив привкус.
Настъпи тягостна тишина. Колин пръв я наруши:
— Мога да поискам да ме освободят. Но не и по време на война. Наистина съм си го мислел…
— Не ми обяснявай — прекъсна го Каролайн.
— Не бих искал никоя от вас да пострада. — Той се поколеба. — Може би моментът не е подходящ, но ще ти призная, че те обичам. И ужасно държа на Лили.
Каролайн застина.
„Не точно сега — помисли си тя. — И ако не го казва като извинение, за да се измъкне.“
— Опитай се да ме разбереш — помоли я той.
— Разбирам те. А ти?
Никакъв отговор. Само звукът от затваряща се врата.
„Проклет да е — въздъхна беззвучно тя. — Може би повече няма да го видя.“
Но когато се обърна, той все още беше в стаята.
Основните цели при нападението бяха арсеналът и няколко британски военни кораба на пристанището — всичките разрушени през първия час от канонадата. Арсеналът и складовете горяха през цялата нощ. Британските кораби потънаха в Темза.
Повредите по самото пристанище не бяха сериозни и дори пожарите можеха да бъдат потушени, ако не бяха избухващите в складовете снаряди.
Първата цивилна жертва беше един пекар на име Саймън Емануел, пристигнал съвсем скоро от Сидни. Клиентите бяха напуснали хлебарницата му още в началото на атаката. Той самият бе при пещта, с намерението да изнесе чувалите със зърно, когато един снаряд проби покрива, избухна в краката му и го уби на място. Последвалият пожар погълна магазинчето и се разпространи бързо към съседните къщи.
Неколцината доброволци, които опитаха да потушат пожара, въоръжени с кофи с вода, бяха прогонени от взрива на наскоро поставения бойлер. Двама градски служители и една бременна жена загинаха при експлозията.
Вятърът от изток обгърна града в дим.
Каролайн, Колин и Лили прекараха следващия ден в хотелската стая, макар да знаеха, че няма да могат да останат още дълго време. Повечето магазини на улица „Търговска“ бяха затворени и някои от тях вече обрани. Колин се върна с комат хляб и буркан сладко от меласа. Кухнята на „Империал“ също бе пострадала от обстрела, но хотелът предлагаше безплатно вода в столовата.
През цялата сутрин Каролайн гледаше горящия град.
Пожарът на пристанището бе овладян, но на изток огънят продължаваше да бушува и заплашваше да обгърне целия град. Пламъците прескачаха с лекота от една къща на друга, пришпорвани от менящия посоката си вятър. Миришеше на сажди и на нещо още по-лошо.
Колин застла масичката с носната си кърпа и постави отгоре хляба и буркана със сладко. Каролайн си отчупи едно парче, но го остави настрана.
— Къде ще идем сега? — попита тя.
— На запад от града — отвърна Колин. — Там има цял палатков лагер. Ще вземем само одеяла.
— А после?
— Ами… зависи. Донякъде от войната, донякъде и от нас. Известно време ще трябва да се крия от военната полиция. Поне докато си купим билети.
— Билети закъде?
— Закъдето и да е.
— Не и за континента!
— Разбира се, че не…
— Нито за Америка.
— Не? Мислех, че искаш да идеш в Бостън.
Тя си представи как запознава Колин с Лиам Пиърс. Лиам не обичаше Гилфорд, но въпреки това щяха да последват въпроси, възражения. В най-добрия случай щеше да се върне към стария си живот, с всички негови тегоби. Не, само не в Бостън.
— В такъв случай — заяви твърдо Колин — предлагам да идем в Австралия. — Каролайн предполагаше, че идеята му е хрумнала по-рано. — Имам братовчед в Пърт. Той ще ни помогне да се настаним.
— В Австралия при кенгурата — подхвърли Лили.
Лейтенантът й намигна.
— Има ги колкото искаш, малката ми. Направо гъмжи от тях.
— Австралия? — попита Каролайн. — Какво ще правим там?
— Ще живеем — отвърна простичко Колин.
На следващия ден един портиер почука на вратата и им съобщи, че трябва да напуснат незабавно хотела, тъй като не могат да им гарантират безопасността.
— Толкова скоро? — възмути се Каролайн. Колин и портиерът премълчаха. Вероятно беше истина и трябваше да си вървят. Заради пушеците от пожарищата беше трудно да се диша през цялата нощ. Дробовете я боляха, а Лили кашляше почти непрестанно.
— Всички сгради на изток от улица „Темза“ трябва да бъдат опразнени — настояваше портиерът. — Заповед на кмета.
Странно, колко дълго гореше дори малък град като Лондон.
Тя си събра багажа и помогна на Лили да прибере нейния. Колин нямаше багаж, никакви вещи, на които да държи, но сгъна хотелските завивки и направи от тях вързоп.
— Управата едва ли ще възрази — подхвърли той. — Като се имат предвид обстоятелствата.
Искаше да каже, че до сутринта хотелът ще се превърне в купчина пепел.
Каролайн нагласи прическата си пред огледалото. Среса се бавно, сетне улови дъщеря си за ръката.
— Е, добре — рече. — Да вървим.
Колин се дегизира за прекосяването на града до палатковия лагер в западната част. Навлече огромен дъждобран и шапка с широка периферия, и двете закупени на кожодерски цени от улична сергия. Армията и флотът бяха пратили свои хора да помагат за евакуацията. Войниците кръстосваха сред тълпата и раздаваха храна и лекарства. Колин се страхуваше да не го разпознаят.
Каролайн знаеше, че се бои да не го обвинят в дезертьорство. Всъщност той беше точно такъв, макар според твърденията му да изпълнявал съвсем дребна служба.
— Бях нещо като писар — обясни той. — Едва ли ще усетят липсата ми.
Към третия ден от пребиваването им в лагера храната започна да става все по-оскъдна, но в замяна на това плъзнаха оптимистични слухове: по Темза идвал параход на Червения кръст, а американците претърпели поражение в морето. Каролайн приемаше тези слухове с безразличие. И преди бе чувала всякакви неща. Достатъчно бе, че пожарите бяха угаснали с помощта на пролетните дъждове. Хората говореха за възстановяване на изгорелите сгради, но на Каролайн това й се струваше странно — да възстановяваш един веднъж вече възстановяван изчезнал свят, каква глупост.
Тя прекара цял следобед да обикаля из лагера и да търси леля си и чичо Джеръд. Съжаляваше, че не се бе сприятелила с повече хора в Лондон, а бе живяла изолирано. Жадуваше да зърне познато лице, но единствената позната, която срещна, бе госпожа Де Кьониг, жената, която бе наглеждала Лили. Седеше сама, увита в одеяло, с мрачно изражение и с разчорлена мокра коса. Каролайн едва я позна.
Когато я попита за Алис и Джеръд, възрастната женица поклати тъжно глава.
— Забавиха се прекалено дълго. Огънят изгълта улица „Търговска“ сякаш беше живо същество.
— Мъртви ли са? — изстена Каролайн.
— Съжалявам.
— Сигурна ли сте?
— Видях го с очите си. — Жената премигна със зачервени очи. — Съжалявам, госпожо.
„Винаги ни отнемат по нещо — помисли си Каролайн, докато крачеше из калта. — Винаги губим някого.“
Сега поне можеше да плаче на воля под проливния дъжд. Но трябваше да приключи със сълзите, преди да я види Лили.
Над Вашингтонския монумент избухнаха фойерверки в чест на победата в Атлантика. Разноцветни светлини се отразиха в езерото. Нощта миришеше на барут, тълпата бе шумна и радостна.
— Ще трябва да напуснеш града — каза Крейн, като се усмихваше загадъчно, пъхнал ръце в джобовете. — Но предполагам, че го знаеш.
Кога за последен път Вейл бе присъствал на публично тържество? Няколко анемични чествания на Четвърти юли след онова странно лято на 1912-а. Но победата в Атлантика бе отекнала из цялата страна като камбанен звън. В тази суматоха посред нощ нямаше опасност да ги познаят. Можеха да говорят спокойно.
— Поне да си събера багажа — примоли се той.
Крейн, за разлика от боговете, бе склонен на компромиси. Но не и този път.
— Няма време, Елиас. А и хора като нас не се нуждаят от много вещи. Ние сме нещо като монаси.
Празненството щеше да продължи до сутринта. Малка и победоносна война: Теди Рузвелт би я одобрил. Британците се предадоха след нанесените тежки поражения на атлантическия им флот и дарвинианските колонии, тъй като се страхуваха от атака срещу седалището на правителството на Кичънър в Канада. Условията на примирието не бяха тежки: оръжейно ембарго, официално потвърждение на доктрината „Уилсън“. Конфликтът продължи само една седмица. Не е кой знае колко за война, мислеше си Вейл, „продължаване на дипломацията с други средства“ и предупреждение към японците да сдържат интересите си на запад.
Разбира се, войната бе послужила и на боговете. Вейл предположи, че никога няма да разбере истинските им намерения. Може би целта бе да нарасне всеобщото недоверие и омраза, да се създадат условия за ново насилие. Но боговете по правило криеха мислите си.
Имаше кратко съобщение в „Пост“: във връзка със смъртта на директора на Смитсониановия институт Юджийн Рандал са проведени разпити на британски националисти и симпатизанти. Името на Вейл не се споменаваше.
— Трябва да ми благодариш — подхвърли той на Крейн, — че поех всичко върху себе си.
— Доста интересен израз. Само че не е съвсем верен. Ти си твърде полезен. Мисли за това по този начин: дойде време да се освободиш от своята сегашна самоличност. Полицията ще намери обгорения ти труп в останките на къщата. Случаят е приключен.
— И чий ще е този труп?
— Има ли значение?
Предполагаше, че няма. Поредната невинна жертва в неспирната космическа еволюция.
— Вземи това — Крейн му подаде плик, в който имаше билет за влак и пачка стодоларови банкноти. Билетът бе за Ню Орлиънс. Със същия успех можеха да го пратят и на Марс.
— Влакът ти потегля в полунощ.
— Ами ти?
— Мен ме пазят, Елиас. — Той се усмихна. — Не ме мисли. Може би ще се срещнем отново след някое и друго десетилетие.
„Господ да ни е на помощ!“
— Питал ли си се някога има ли край всичко това?
— О, да — кимна Крейн. — И мисля, че ще го видим. Нали, Елиас?
Фойерверките достигнаха кулминацията си. Звезди избухваха под грохота на оръдията — сини, виолетови, бели. Хубаво предзнаменование за новата администрация на Хардинг. Крейн ще се развихри, помисли си Вейл, в този модерен Вашингтон. Крейн ще се издигне като ракета.
„А аз ще потъна в забрава и може би така е по-добре.“
Ню Орлиънс беше прекалено топъл, почти задушен — пролетта тук беше тропическа. Странен град, отбеляза мислено Вейл, с твърде малко американски черти. Изглеждаше сякаш го бяха докарали в пакет от някоя френска карибска колония, с кованото желязо по терасите, шумотевицата по улиците и мекия жаргон.
Нае апартамент под фалшиво име в сравнително централна част на града. Плати наема с част от парите, оставени му от Крейн, и тръгна да си търси подходящ офис на втория етаж, където да продължи със спиритическите си сеанси. Чувстваше се странно свободен — сякаш бе оставил своя бог във Вашингтон. Но знаеше, че не е така.
Страстта към морфина не беше физическа и вероятно вървеше с целия комплект на безсмъртието, но той си спомняше с нега за времето, когато можеше да си набавя любимата отрова. Същата вечер, докато крачеше по улицата, го нападнаха двама непознати. Яки мъжаги с лица, скрити под козирките. Завлякоха го в една малка уличка зад ателие за татуировки.
В началото Вейл реши, че искат да го оберат. Това бе единственото разумно обяснение. Единият държеше строшена бутилка, вторият — железен прът. Не поискаха нищо, нито взеха нещо от него. Работиха единствено върху лицето му.
Безсмъртната му кожа бе насечена и смазана, безсмъртният му череп — строшен на няколко места. Той преглътна няколко безсмъртни зъба.
И естествено не умря.
Целият увит в бинт и упоен, Вейл слушаше как докторът коментира неговия случай с една сестра: „Истинско чудо е, че този тип оцеля. Но един Господ знае, че никой няма да го познае след това.“
„Не е чудо — помисли си Вейл. — Не е дори случайност.“ Богът, който бе затворил кожата за морфиновата спринцовка във Вашингтон, можеше със същата лекота да го опази от ударите. Направиха го, защото той сам никога не би се съгласил.
„Никой няма да го познае.“
Възстанови се бързо.
Нов град, ново име, ново лице. Научи се да избягва огледалата. Грозотата не беше пречка за неговата работа.
Гилфорд излезе на Бодензее на мястото, където в езерото се вливаше полузамръзнал поток. Той пое по брега, яхнал мъхнатата змия, която бе кръстил Евангелина. Нямаше никаква причина да се спре точно на това име, не знаеше дори дали животното е от женски пол. През изминалата седмица Евангелина бе успяла да си набави повече храна от него и шестте й крака покриваха дневното разстояние по-бързо и по-сигурно от неговите изтънели като клечки нозе.
Бледо слънце бе благословило с появата си този ден. Гилфорд се бе завързал с въже за гърба на животното, в случай че изгуби съзнание, и имаше моменти, в които се унасяше в сън и главата му клюмаше. Но слънчевите лъчи означаваха, че може да свали няколко кожи от гърба си, и беше истинско облекчение да усеща хладния въздух върху тялото си.
Евангелина притежаваше известен интелект, в границите, с които можеше да се похвали видът й. Тя избягваше костниците с насекоми, дори когато Гилфорд не я напътстваше по една или друга причина. Винаги откриваше потоците с прясна вода. Освен това, колкото и да бе изненадващо, хранеше нещо като уважение към своя стопанин — може би и това бе обяснимо, след като бе убил един от другарите й, за да го сготви и изяде.
Гилфорд не сваляше уморен поглед от хоризонта. Беше привикнал с усещането, че е съвсем сам в тази безкрайна пустош от сенчести гори и дълбоки клисури. Нямаше нищо против да е сам. Лошите неща се случваха, когато наоколо се появяваха хора.
Евангелина го отведе при каменния заслон, където трябваше да са скрити лодките на експедицията. Тя вървя часове наред по каменистия бряг, водена от острия си нюх, и когато накрая спря, захленчи, за да привлече вниманието му.
Гилфорд позна скалите, брега и хълмовете наоколо, които тъкмо бяха започнали да позеленяват.
Това беше мястото. Но брезентът го нямаше, също и лодките.
Гилфорд се свлече от гърба на животното и се огледа за някакъв признак — дребен предмет, улика. Намери обгорял къс дърво и ръждясал пирон. Нищо повече.
Вятърът вдигаше малки вълни край брега.
Той въздъхна.
— Това е краят на пътя, Евангелина. Поне засега.
— Щеше да бъде, ако не си намериш малко свястна храна.
Той се обърна.
Еразъм.
— Том предполагаше, че рано или късно ще се покажеш тук — рече търговецът на животни.
Еразъм го нахрани с истинска храна, даде му топло одеяло и му обеща да отведе него и Евангелина в своето ранчо отвъд Рейнфелден, само на няколко дни път надолу по течението, откъдето Гилфорд можеше да се качи на кораб за устието.
— Говорил си с Том Комптън? Той жив ли е?
— Отби се в кошарата ми на път за Джейвил. Каза ми да се озъртам за теб. Натъкнал се на бандити малко след като ви изоставил с Финч. Били твърде много, за да се бие с тях. Ето защо тръгнал на север и оставял следи, за да ги подмами настрани от Бодензее. И за да ви спаси с Финч.
— Не и Финч — промърмори Гилфорд.
Прекосиха Рейнската клисура по една пътека, утъпкана от Еразъм. Търговецът спря при плитък вир с прясна вода, постоплена от слънчевите лъчи. Гилфорд се изми, за пръв път от много седмици насам. Когато приключи, целият трепереше от студ и слабост. Дългата коса бе залепнала на очите му, брадата му се бе сплъстила на гърдите.
Еразъм опъна палатка и разпали огън, докато Гилфорд се подсушаваше.
Разделиха си консерва с боб, Еразъм направи кафе в малко обгоряло джезве. Кафето беше гъсто като сироп и горчиво като глина.
Търговецът на животни имаше свои въпроси.
— Том ми разказа за града — поде той — и за това, което ви се е случило там.
— Толкова ли добре се познавате?
— Познаваме се, макар да ти се вижда странно. Сигурно защото и двамата сме били в Другия свят.
Гилфорд го погледна стреснато. Еразъм запази невъзмутим вид.
— По дяволите! — заговори той. — Щях да продам на Том онези двайсет глави, ако ги беше поискал. Да, двамата имаме някои общи спомени. Но Финч се намеси и ме ядоса… макар че не бива да се говори лошо за мъртвите.
Еразъм извади от джоба на седлото си лула, натъпка я и я запали. Замириса на тютюн, не на речна тръстика. Миризмата пробуди у Гилфорд различни спомени — за книги с кожена подвързия и меки, тапицирани мебели. Спомени за цивилизация…
— И двамата загинахме в Световната война — продължи Еразъм. — Говоря за Другия свят. И двамата разговаряме с нашите призраци.
Гилфорд потрепери. Не искаше да чува нищо по този въпрос. Беше лудост, като всичко останало.
— В онзи свят — говореше Еразъм — бях дребен търговец на картофи от Уисконсин, трето поколение немски преселници. Баща ми работеше в консервната фабрика и аз щях да правя същото, ако не се бях озовал в Джеферсънвил. Говоря за онзи свят, в които кайзерът се счепка с британците, французите и руснаците. Доста американци бяха призовани в армията и прехвърлени в Европа през 1917-а и 1918-а, за да участват във войната, и мнозина от тях загинаха. — Той се закашля и изплю кафеникава храчка в огъня. — В Другия свят аз съм призрак, а в този съм от плът и кръв. Следиш ли мисълта ми?
Гилфорд не отговори.
— Но двата свята вече не са окончателно разделени. Това е и една от причините за Преобразяването на Европа, да не говорим за така наречения град, в който сте попаднали през зимата. Двата свята сега са свързани, защото се появи нещо, което иска да ги унищожи. Може би не точно да ги унищожи, а да ги изяде — всичко е толкова сложно. Някои от нас умряха в Другия свят и продължиха да живеят тук и това ни прави особени. Чака ни сериозна работа, Гилфорд Лоу, много сериозна. Не искам да си помислиш, че зная подробностите, а ги крия от теб. Но това е дълга и тежка задача, чието бреме ще легне на нашите плещи.
Гилфорд продължаваше да мълчи, дори не мислеше.
— Двата свята непрестанно се сближават. Том не го е знаел, когато я влязъл в града — макар че може да се е досещал вече, — но бе убеден в това, след като го напусна. Сигурен е и сега. Мисли, че ти също си наясно.
— Хората вярват в какво ли не — подхвърли Гилфорд.
— И отказват да вярват във всякакви неща.
— Не разбирам какво означава това.
— Мисля, че разбираш. Ти си един от нас, Гилфорд Лоу. Само че не искаш да го признаеш. Имаш жена и дъщеря и отказваш да участваш в предстоящия Армагедон. Не мога да те виня за това. Но битката ще е и заради тях — за твоите деца и внуците ти.
— Не вярвам в призраци — отсече Гилфорд.
— Лошо, защото призраците вярват в теб. И някои от тях биха искали да те видят мъртъв. Има добри призраци и лоши призраци.
„Няма да му се вържа на глупавите приказки“ — помисли си Гилфорд. Макар че някои от тези неща му бяха познати от сънищата. В кладенеца, в центъра на града от руини. Но това не доказваше нищо.
(Как би могъл Еразъм да знае за вестоносеца? И загадъчните последни думи на Съливан: „Ти умря във Франция. Сражавайки се с фрицовете…“ Не, по-добре сега да не мисли за тези неща. Да не приема нищо. Да се прибере у дома при Каролайн.)
— Градът… — прошепна той.
— Градът е техен. Те не искат никой да го намери. Готови са на всичко, за да го скрият. Ще зашият онази долина, сякаш е скъсан чувал. Могат да го направят. Да изолират част от света за човешките очи. И ако някой успее след това да го намери, той със сигурност не е обикновен човек.
— Еразъм, аз съм най-обикновен човек.
— Ще ми се да беше така, както обичаше да казва майка ми. Както и да е. — Търговецът поклати тъжно глава. — Иди да поспиш, Гилфорд Лоу. Все още ни чака доста път.
Еразъм не повдигна отново този въпрос, а и Гилфорд отказа да мисли за него. Имаше други, по-неотложни проблеми.
Здравето му бързо се подобряваше. Докато пристигнат товарните гемии от Джеферсънвил, той вече можеше да изминава значително разстояние, без да накуцва. Благодари на Еразъм за помощта и предложи да му праща редовно новите издания на „Аргос“.
— Чудесна идея. Тази книга на Финч не става за четене. А може ли и „Нешънъл джеографик“?
— Разбира се.
— „Сайънс енд инвеншън“?
— Еразъм, ти ми спаси живота край Бодензее. Всичко, каквото пожелаеш.
— Е, да не ставам алчен. Може би ти също ми спаси живота. Всъщност, невинаги ние решаваме дали някой ще живее, или ще умре.
Еразъм бе натоварил стоката си в две плоскодънни гемии, управлявани от един предприемач от Джеферсънвил. С едната от тях Гилфорд щеше да се спусне до града.
— За Евангелина… — рече на прощаване Гилфорд.
— Не се безпокой за нея. Може да се върне в гората, ако желае. Даде ли някой име на животното, знам, че вече не става въпрос за здрав разум.
— Благодаря ти.
— Пак ще се срещнем — кимна Еразъм. — Помисли върху това, което ти казах, Гилфорд Лоу.
— Обещавам.
Но не сега.
Капитанът на гемията му каза, че нещо ставало в Англия. Битка в морето, новините били съвсем оскъдни, „макар че дочух, че ги прегазили“.
Гемиите ускориха ход, когато Рейн се разшири в низината. Времето бързо се стопляше и мочурищата сияеха в изумруденозелено под яркосиньото небе.
Гилфорд се вслуша в съвета на Еразъм и пристигна в Джеферсънвил анонимно. Градът се бе разраснал от последния път, когато беше тук — имаше повече рибарски колиби край брега и няколко високи солидни постройки зад пристанището. Повече закотвени в залива лодки, но никакво военно присъствие — флотската база беше на петдесетина мили в южна посока. Никакви търговски и пътнически кораби за Лондон — поне официално.
Той потърси Том Комптън, но къщурката на трапера беше празна.
В Джеферсънвил имаше офис на „Уестърн юниън“ и Гилфорд изтегли без никакви проблеми пари от сметката си в Бостън. Той попита чиновника дали може да прехвърли малко пари в Лондон.
— Доколкото чух — отвърна мъжът, — там няма кой да ги получи.
Гилфорд научи за артилерийския обстрел на града от пиян американски моряк в един вертеп на пристанището, където очакваше да се срещне с мъж, обещал да го прехвърли през Ламанша.
Гилфорд носеше син кафтан и нахлупена над очите шапка. Кръчмата беше претъпкана и изпълнена с цигарен дим. Седна на едно столче в ъгъла, но и оттам чуваше добре разговорите наоколо. Заслуша се едва когато един дебел моряк от съседната маса спомена нещо за Лондон. Думите, които отекнаха в съзнанието му, бяха „пожарища“ и „пълно опустошение“.
Той се доближи до масата, където морякът разговаряше с един негър.
— Извинете — намеси се Гилфорд, — не исках да ви подслушвам, но случайно не споменахте ли Лондон? Интересува ме какво става там — оставих жена и дете в града.
— Аз също съм оставил няколко копелдаци по разни пристанища — похвали се морякът, но усмивката му се стопи, като видя измъченото изражение на Гилфорд. — Не исках да те обиждам, приятелче… казах само каквото съм чул.
— Бил ли си там?
— Не и след пукотевицата. Говорих с един от моряците на боен кораб. Поразвърза си езика едва след като пийна и разказът му едва ли е само чистата истина.
— Този човек още ли е в Джеферсънвил?
— Трябваше да отплава вчера.
— Какво ти каза за Лондон?
— Че е бомбардиран. Изгорял до основи. Но нали знаеш колко са лесни на приказки хората? Божичко, погледни се бе, човече, целият трепериш. Я си пийни едно, аз черпя.
— Благодаря — отвърна Гилфорд. — Не ми се пие.
Нае един лоцман от градчето на име Ханс Кьон, който притежаваше рибарски траулер и редовно плаваше до Дувър.
Корабът напусна Джеферсънвил по тъмно, при тихо море и безлунно небе. На два пъти Кьон сменя курса, за да избягва флотските патрули, бледи силуети на виолетовия хоризонт. Обясни на Гилфорд, че е невъзможно да се проникне нагоре по Темза.
— Реката е блокирана. Единственият път до града е по суша от Дувър. Повече не мога да направя за теб.
Гилфорд слезе на брега при Кент, където имаше неголямо пристанище. Миришеше на сол и развалена риба. В небето крякаха чайки.
Най-сетне на английска земя. Краят на пътуването, или по-скоро началото на края. Усещаше тежестта на изминатите досега мили. Мислите му бяха насочени изцяло към жена му и малката му дъщеричка.
Пътят от Дувър до Лондон всъщност представляваше тясна пътека, изсечена в гората, кална и на места достатъчно широка, за да се разминат двама души на коне.
Дувър беше малък, но процъфтяващ пристанищен град, заобиколен от хълмове, обрасли със синкав звездовиден киселец и разлистена мъхеста тръстика, която местните наричаха шаяк. Градчето не беше пострадало от войната и Гилфорд нае без затруднение едно кротко и послушно ездитно конче, с което да стигне до Лондон. Не беше кой знае колко опитен ездач, но въпреки това конят се оказа по-удобен за пътуване от Евангелина.
В началото бе съвсем сам на пътя, но след като прехвърли хълмовете, започна да среща бежанци.
Отпърво бяха само парцаливи пътници, натоварили на коне и носилки покъщнината си. Те се отдръпваха изплашени от американския му акцент. Малко преди здрач се натъкна на група от около четирийсет души, разположили се на лагер на един хълм — цял подвижен град.
Каролайн и Лили бяха непрестанно в мислите му. Той разпита бежанците, но изглежда никой не ги бе виждал. Раздели с някои от тях храната си, обясни им кой е, защо пътува към Лондон и попита какво се е случило там.
Отговорите бяха лаконични и жестоки.
Градът е разрушен от артилерийски обстрел. Изгорял до основи.
Колко са загиналите?
Много — никой не ги е броил.
Докато приближаваше към града, Гилфорд постепенно бе завладян от натрапчивото усещане, че го следят.
Едно лице, което бе виждал — познато лице, изплуващо отново и отново сред тълпата от бежанци, надзърташе откъм гората. Лице на млад и угрижен мъж. Мъжът бе облечен в нещо като военна униформа, но без отличителни знаци. Приличаше на вестоносеца от сънищата на Гилфорд. Но това беше невъзможно.
Гилфорд се опита да го доближи. На два пъти, на пусти отсечки от пътя, той спираше и му подвикваше. Но не получаваше отговор и това го караше да се чувства глупаво.
Може би нямаше никой. Измама за окото, игра на уморения му ум.
Все пак той продължи да се озърта.
Първото, което видя от Лондон, бе обгореният купол на новата катедрала „Свети Павел“, стърчащ сред мъгла и разруха.
Прехвърли Темза с наскоро пригодената фериботна система от въжета и сал. Валеше почти непрестанно и реката бе неспокойна.
На запад от града имаше голям бежански лагер с множество палатки, редица от открити клозети и знамена на Червения кръст.
Гилфорд надзърна в една от големите палатки, където сестра с касинка сгъваше одеяла.
— Извинете — повика я той.
Няколко лица се извърнаха към него при звука на американския акцент. Сестрата го погледна и кимна.
— Търся един човек. Има ли някакъв начин да го открия… разполагате ли със списък?
Тя поклати глава.
— Съжалявам. Опитвахме се да съставим такъв, но загиналите и избягалите са твърде много. От Дувър ли идвате?
— Да, по пътеката.
— В такъв случай сте видели колко много са бежанците. Но бихте могли да поразпитате при палатката за раздаване на храна. Всички се събират там. Тя е в западния край. — Сестрата посочи с глава. — Нататък.
Той погледна през полето от човешко нещастие и се намръщи.
Гилфорд крачеше към продоволствената палатка, когато отново зърна призрака, който преминаваше като сянка през калта, въжетата и димящите огньове.
— Господин Лоу? Господин Гилфорд Лоу?
В началото си помисли, че го вика призракът. Но когато се обърна, видя, че му маха жена, облечена в дрипи. Необходими му бяха няколко секунди, за да я познае: госпожа Де Кьониг, вдовицата, която живееше в съседство с Джеръд Пиърс.
— Господин Лоу, вие ли сте наистина?
— Да, госпожа Де Кьониг, аз съм.
— Божичко, мислехме, че сте мъртъв! Смятахме, че сте загинал на континента!
— Дойдох да търся Каролайн и Лили.
— О — въздъхна жената и беззъбата й усмивка се стопи. — Естествено, че идвате за тях. Ето какво ще ви кажа. Нека да пийнем по нещо и да поговорим за това.
Мила Каролайн,
Вероятно никога няма да прочетеш това писмо. Пиша го с надежда, но тя е съвсем слаба.
Както разбираш, аз оцелях през зимата в Дарвиния. (От експедицията на Финч единствените останали живи сме аз и Том Комптън — ако той е още жив.) Надявам се да не бъдеш шокирана от вестта за моето оцеляване. Зная, че си ме мислела за умрял на континента, и това обяснява поведението ти през есента на 1920-а.
Може би смяташ, че те презирам и ти пиша, за да дам воля на обидата и гнева си. Да, изпитвам и гняв. Искаше ми се да ме беше почакала. Но сега не мога да те обвинявам в нищо. Аз бях в една чужда страна, а ти остана в Лондон и си ме смятала за мъртъв. Да речем, че си действала според обстоятелствата.
Не бях сигурен дали трябва да ти пиша това писмо. Шансът да го получиш и прочетеш е толкова малък. Но не мога да се разделя с привичката да споделям с теб мислите си. А и между нас има някои нерешени въпроси.
Искам да те помоля за една услуга.
Тъй като прилагам писмата и бележките, които съм писал на континента, нека първо довърша историята си. Каролайн, случи се нещо изключително и трябва да го опиша, дори никога да не стане твое достояние. (И може би така ще е по-добре.)
Дойдох да те търся в разрушения Лондон. Малко след като пристигнах, срещнах госпожа Де Кьониг, нашата съседка от улица „Търговска“, която ми каза, че си отпътувала с бежански кораб за Австралия. Заминала си с Лили и с онзи мъж (няма да го нарека „дезертьор“, макар че, доколкото разбрах, е точно такъв), онзи Колин Уотсън.
Няма да се спирам на моите чувства. Достатъчно е да кажа, че през следващите няколко дена бях много объркан. Продадох коня и пропих получените пари в една от малкото оцелели кръчми на Хайстрийт.
Каролайн, дори забравата е скъпо занимание в Лондон. Но може би това важи навсякъде и винаги.
По някое време се свестих замръзнал в една канавка. Дрехите и одеялото ми бяха подгизнали. Зазоряваше се и слънцето вече осветяваше хоризонта на изток. Намирах се в покрайнините на бежанския лагер. Няколко огъня още димяха на бледата светлина. Чувствах се безкрайно самотен и изоставен…
Но не бях сам. Когато се обърнах, видях…
… самия себе си.
Зная, че може да ти прозвучи странно. И беше така — странно и объркващо. Ние никога не виждаме лицата си, Каролайн — дори в огледалото. Мисля, че от съвсем малки се учим да позираме пред огледалото, да се показваме в най-добрата си светлина. Съвсем различно е да видиш лицето и тялото си в непосредствена близост.
Известно време се блещех в него. Разбрах веднага, че това е човекът, който ме следва от Дувър насам.
Вече можех да си обясня защо не го бях познал по-рано. Той несъмнено приличаше на мен, но не беше мое точно копие. Нека ти го опиша: млад мъж, облечен в захабена, дрипава военна униформа. Нямаше шапка, а обувките му бяха изкаляни. Беше по-едър от мен и вървеше без да накуцва. Очите му бяха проницателни и ме наблюдаваха внимателно. Той се усмихна, без капчица заплашителност. Не носеше оръжие.
Изглеждаше съвсем безобиден.
Но не беше човек.
Във всеки случай не беше живо човешко същество. Първо, защото не присъстваше пълноценно в този свят. Образът му избледняваше и просветляваше периодично, както звездите премигват в някоя ветровита нощ.
— Кой си ти? — попитах го шепнешком.
— Сложен въпрос — отвърна той с твърд, звучен глас. — Но мисля, че вече знаеш отговора.
От влажната почва се вдигаха изпарения, които ни обгръщаха като мъгла. Сякаш стена ни отделяше от околния свят.
— Приличаш на мен — произнесох бавно. — И на призрак. Не зная кой си.
— Гилфорд, да повървим заедно — предложи той. — По-добре мисля, когато ходя.
И така, ние продължихме да крачим из стелещата се мъгла. Предполагам, че в началото съм бил изплашен. Но поведението му постепенно ме успокои. Изражението на лицето му казваше: „Абсурдно е, че се срещаме по този начин.“
Сякаш призраците трябва да се извиняват за своите зловещи номера — белите чаршафи, подрънкващи вериги.
Може да ти се стори, че съм приел това посещение съвсем спокойно. Истината е, че постепенно страхът ми бе заменен от изненада. Предполагам, че нарочно бе избрал този момент, за да ме навести — когато съм все още слаб и уязвим.
А може би той бе само халюцинация, предизвикана от умората, алкохола и мъката ми. Мисли си каквото искаш, Каролайн.
Вървяхме в бледата утринна светлина. Изглеждаше ми щастлив и малко по-материален, отколкото в началото на разговора. Гласът му си бе истински човешки глас, издаваше напълно човешки звуци — дишане, покашляне. Говореше, без да се преструва, на съвсем правилен английски, който звучеше познато, сякаш бе ехо на мислите ми. Но не се колебаеше, нито спираше да търси думи.
И ето какво ми каза:
Каза ми, че името му е Гилфорд Лоу и че се е родил и израсъл в Бостън.
Че е живял обикновен живот до деветнадесетата си година, когато постъпил в армията и го прехвърлили през океана, за да участва в една чужда война… Европейска война, Световна война.
Попита ме бих ли могъл да си представя история, в която Европа никога не е претърпявала промени и враждата между различните кралства, и деспотизмът са достигнали своя предел и са прераснали в глобален конфликт.
Подробностите не бяха от значение. Същината е, че този призрак на име Гилфорд Лоу се озовал във Франция, изправен срещу германската армия в една кървава окопна война, превръщана в кошмар от газовите атаки и въздушните нападения.
И този Гилфорд Лоу — вестоносецът, както бях привикнал да го наричам — загинал в тази война.
Толкова по-голяма била изненадата му, след като склопил очи за последен път на Земята, а се оказало, че това съвсем не бил краят на живота му.
И тук, Каролайн, историята става още по-чудновата и налудничава.
Бяхме седнали на един дънер в хладната утрин и аз все още не можех да привикна с призрачното присъствие до мен. Тъмната му коса се рошеше при всеки полъх на вятъра, той дишаше като всяко живо същество, дървото поскърцваше под тежестта му.
Ако това, което моят двойник ми съобщи, е вярно, значи Скиапарели и неговите съратници астрономи са били прави: има живот сред звездите и на планетите, живот като нашия и същевременно съвсем различен от нашия, в някои случаи различен до неузнаваемост.
Вселената, обясни ми вестоносецът, е невероятно стара. Достатъчно стара, за да създаде условия за възникването на технологично развити цивилизации много преди човечеството да е навлязло в каменната ера. Човешката раса се е родила в една галактика, гъмжаща от разум. Далеч преди нашето слънце да се оформи от първичния космически прах, вече е имало чудеса в тази толкова голяма и сложна вселена, и те приличали по-скоро на вълшебства, отколкото на наука, велики чудеса, грандиозни строежи и планове, отнемащи хилядолетия.
Той ми описа галактиката — нашия куп от няколко милиарда звезди, като живо същество, „пробуждащо се към самоосъзнаване“. Комуникационни линии свързват звездите — нито телеграфни, нито радиовръзка, а нещо, което използва невидимата същност (нарече я „изотропна енергия“, но предположих, че става въпрос за ефир) на самия космос, и тези плътно изплетени комуникационни мрежи били толкова усложнени, че притежавали собствен разум! Звездите, заяви той, не само можели да мислят, но и притежавали своя памет.
Престън Финч обичаше да цитира архиепископ Бъркли, според когото ние всички сме мисли в главата на Господ. Ами ако това се окаже вярно?
Този Гилфорд Лоу притежавал материално тяло до деня, в който умрял, след което се превърнал в мисъл… зародишен разум, нарече го той, в ума на местния Бог, на еволюиращото галактическо съзнание.
В началото усещането не било от приятните. Човешкият ум си остава човешки ум, дори когато бъде прехвърлен в нещо неизмеримо по-голямо. Когато се пробудил след тежкото нараняване от шрапнел, той си помислил, че лежи във френска полева болница, и се наложило да го посетят неколцина, за които знаел със сигурност, че са мъртви, за да се убеди, че е загинал! Неговото „виртуално“ тяло (както го нарече) наподобявало истинското до такава степен, че не можел да открие разлика, макар че, както му обяснили, то лесно можело да се променя. Промяната е същината на живота, а същината на вечния живот е вечната промяна. Имало много да учи, да изучава нови светове, нови форми на живот, в които да се превръща, а органичното тяло е ограничено от физическите нужди и способността на ума да улавя и запазва спомени. Сега обаче тези прегради били вдигнати.
Промяната била неизбежна в процеса на изучаване на Разума, в който се намирал, в процеса на приобщаване към огромната му мъдрост. Целта била не да изостави човешката си същност, а да продължава да гради върху нея и да я разширява.
И с това, накратко, се занимавал в продължение на милиони векове, докато така нареченото същество „Гилфорд Лоу“ станало частица от нещо по-голямо и сложно.
През онази сутрин разговарях както с Гилфорд Лоу, така и с по-голямото същество — милиарди и милиарди същества, свързани едни с други и едновременно съхранили своята индивидуалност.
Можеш да си представиш объркването ми. Но при тези обстоятелства всякакви обяснения са приемливи.
Би могла, разбира се, да видиш в това писмо бръщолевенията на един преживял много изпитания, нещастен човек.
Да, изпитанията бяха тежки, много неща пробуждат в душата ми мъка.
Не очаквам от теб да ми повярваш. Всичко, за което моля, е да проявиш търпение. И малко добра воля, Каролайн.
Попитах моя събеседник как е възможно да се случва всичко това. В края на краищата нали аз бях Гилфорд Лоу, не бях загинал във война с немците и това бе ясно като бял ден.
— Дълга история — отвърна той.
Отвъдният живот, обясни ми вестоносецът, не е бил това, което очаквал. Във всеки случай в него нямало нищо свръхестествено — той бил дело на човешки ръце (или по-скоро на разумни създания), един истински рай, изкуствен като Бруклинския мост и въпреки своята необятност строго ограничен. Възкръсналите души от милиони планети се свързвали помежду си във физични структури, наричани „ноосфери“, машини с размерите на астероиди, които прекосявали галактиката в безкрайни изследователски пътешествия. Но в този рай, побърза да уточни той, имало не само проблеми, но и врагове.
Попитах го какви врагове биха могли да имат боговете. „Два вида“ — отвърна ми той.
Единият бил Времето. Разумът надмогнал смъртта, поне в пределите на галактиката. Далеч преди появата на човечеството всяко разумно същество, което умирало, се озовавало в реалното царство на ноосферите, или в рая, ако ти е по-лесно да го наричаш по този начин. (Включително всички хора — от неандерталеца до президента Тафт и след това. Някои обаче, уточни той, се нуждаели от известно „морално пробуждане“, преди да могат да привикнат с живота в отвъдното. Предполагам, че не сме най-мерзките създания в тази галактика, но със сигурност не сме и ангели.)
Но самият Разум бил смъртен, както и Млечния път, а също и вселената! Тук той подхвърли няколко фрази, като „разпадане на материята“ и „топлинна смърт“, които не ми бяха много ясни. Казано опростено, самата материя евентуално ще умре. Впрягайки усилията на всички разумни същества, с които разполагат, ноосферите измислили начин да продължат съществуването си отвъд този момент. И се заели да изграждат „архив“, събиращ цялата история на разумните същества, който може да бъде използван не само от ноосферите, а и от сходни колективни същества, обитаващи други, отстоящи на огромни разстояния галактики.
И така, единият враг бил Времето и макар все още да не знаели как да го победят, поне не очаквали от него да бъде агресивен.
Другият враг се наричал „псиживот“, от гръцката буква пси за „псевдо“.
Псиживотът представлявал крайният резултат на опитите да се имитира еволюция в машините.
Машините, каза той, можели да се сдобият със съзнание само в определени граници. (Мисля, че той използваше тези думи — „съзнание“ и „машини“, в техническия им смисъл, но не настоях да получа пояснения). Както органичните, така и механичните съзнания на машините си служели с нещо, което той нарече „квантова неопределеност“, докато псиживотът представлявал по-скоро математичен вариант.
Псиживотът възпроизвеждал „системни паразити“, или както той каза и повтори нееднократно — „безумни алгол-ритми, хищни към сложните системи, които искат да завладеят и разкъсат в края на краищата“.
Тези алгол-ритми не изпитвали омраза към разумните същества повече, отколкото някоя пчела би ненавиждала тарантулата, в която снася яйцата си. Псиживотът обитавал разумните „системи“ и се хранел със съществата в тях. Той използвал средствата за комуникация и мислите за възпроизводство на собствени копия, които на свой ред се възпроизвеждали, и така до безкрайност.
Освен това, макар по своята същност да не бил разумен и да бил лишен от индивидуалност, псиживотът можел да имитира тези качества — тоест да се държи като колективен разум от типа на някой добре организиран мравуняк, уповавайки се на слепите си инстинкти. Представи си, ако можеш, огромен разум, напълно лишен от способността да разбира.
Псиживотът възниквал в различни моменти и на различни места из галактиката. Неведнъж заплашвал Разума и бил побеждаван от него, макар и не до степен на пълно изтребване. Смятало се, че архивът е непроницаем за псиживот, че разпадът на конвенционалната материя би означавал край и за тези вирулентни алгол-ритми.
Но тук допуснали грешка.
Архивът бил заразен с псиживот.
Архивът.
Каролайн, как според теб би изглеждала цялостната история на света от гледна точка на Бога?
Не говоря за нечия интерпретация на миналото, колкото и да е внимателна и обективна. Нито пък за самото минало, към което не можеш да се обърнеш за справки.
Не, една подобна история ще прилича по-скоро на телескоп, в който миналото е съвсем достъпно за наблюдение и изучаване, разтворено като книга, написана на всички езици и диалекти, достоверен прототип, с премахнати бели петна и празнини с цел опростяване и лесен за възприемане от Разума по начин, който не би навредил, нито би променил нещо в тази книга.
Архивът е статична картина, защото историята не се променя, но е пронизван на известни интервали от нещо, което моят събеседник нарече „Хигсови полета“ — сравни ги с фонографска игла, следваща браздата на записа. Записът не се променя, но от фиксирания предмет се изтръгва динамично събитие — музиката.
В един нормален свят, разбира се, музиката ще бъде една и съща всеки път, когато се пуска плочата. Но какво ще стане, ако поставиш във фонографа симфония на Моцарт, а по средата тя се превърне в „Die Zauberflote“14?
Колкото и да бях объркан, вече разбирах накъде води всичко това.
Световната война на моя събеседник беше симфонията на Моцарт. Преобразяването на Европа беше Die Zauberflote.
— Искаш да кажеш, че ние сме вътре в архива? — попитах го.
Той кимна спокойно.
Потреперих.
— Означава ли това… да не се опитваш да ми кажеш, че в известен смисъл аз съм нещо като историческа книга — или страница, или поне абзац?
— Такова е предназначението ти — рече той.
Всичко това бе твърде много, за да мога да го възприема, дори в състоянието, в което се намирах. Каролайн, не бих се учудил, ако ме сметнеш за луд, когато прочетеш тези редове.
Може и да си права. Аз самият бих предпочел обяснението да е толкова просто.
Но се питам дали това писмо е адресирано до теб… говоря за онази Каролайн, която е в Австралия, а не за другата… тази, чийто образ носех в себе си, докато се скитах из горите, жената, която ме подкрепяше в моите начинания.
Може би тя не е изчезнала съвсем, Каролайн. Може би тя чете сега над рамото ти.
Представяш ли си невероятната картина, която разкри пред мен този призрак?
Той изказа предположение — съвсем недвусмислено, посред бял ден, — че светът около мен, светът, който обитаваме аз и ти, не е нищо повече от детайлно изпипана илюзия, поставена в една машина малко преди свършека на света.
Всичко това вече надхвърляше възможностите ми за възприемане въпреки опита ми с господата Бъроуз, Верн и Уелс.
— Не мога да ти го обясня по-просто — рече той. — Нито да поискам от теб да направиш нещо повече от приемането и на тази възможност.
Нещата стоят така, Каролайн. Ако наистина сме „исторически книги“, всяко действие, всяко събитие е предопределено, постоянно повторение на нещо, което сме правили и преди — макар че, разбира се, няма никакъв начин да го знаем.
Но псиживотът инжектира „хаос“ (негов израз) в системата — нещо като еквивалент на това, което теолозите наричат „свободна воля“!
Което означава, продължи моят събеседник, че ти и аз, и всички останали разумни същества, „моделирани“ в архива, сме станали независими, непредсказуеми морални общности — че живеем истински живот, нов живот. С други думи, нашествието на псиживота ни е освободило от машиноподобното съществуване… въпреки че самият псиживот възнамерява да ни държи като заложници, докато накрая ни унищожи.
(Изкушавам се да мисля за този псиживот като за Въстанали ангели. Те връщат моралния ни облик, като същевременно довеждат злото в този свят — трябва да воюваме с тях до смърт, въпреки че са наши освободители!)
Поговорихме още известно време, докато утрото постепенно преминаваше в слънчев ден. От ярката светлина тялото на вестоносеца отново взе да става прозрачно. Той хвърляше сянка, но не беше плътна като моята.
Накрая му зададох най-важния въпрос: защо е дошъл тук и какво иска от мен?
Отговорът му бе обстоен и обезпокоителен.
Молеше ме за помощ. Аз му отказах.
Нерядко, когато спореше с Престън Финч, доктор Съливан прибягваше до цитати от Бъркли. Запомнил съм едни негови думи: „Нещата и действията са такива, каквито са, и същото може да се каже за последствията от тях. Защо тогава толкова много искаме да бъдем мамени?“
Понякога наистина го искаме, Каролайн. Понякога искаме да ни мамят.
Може би ще се изненадаш да научиш, че се връщам на континента, вероятно в някое от средиземноморските селища: Файетвил или Оро Делта. Там климатът е топъл. Очакват ме нови възможности.
Но както вече писах, искам от теб една услуга.
Каролайн, животът ти в Австралия е само твой. Зная, че носеше бремето на нещастие, което аз не можех да вдигна от плещите ти. Може би с течение на времето ще намериш начин сама да се отървеш от него. Надявам се. Няма да подлагам на съмнение твоето решение, нито ще дойда да се видя с Лили, ако ти не ми разрешиш.
Но моля те — и това е, което всъщност искам, — моля те, не позволявай на Лили да мисли, че съм мъртъв.
Пращам това писмо по господин Барне, който ще пътува с един кораб на Червения кръст за Сидни, но ми обеща да го препрати до някой роднина на лейтенант Колин Уотсън. Инструктирах го да не разкрива по никакъв начин местонахождението на лейтенанта. Господин Барне ми изглежда човек, заслужаващ доверие и дискретен.
Освен това прилагам моите бележки от зимата на континента. Мисли за тях като за писма, които не съм ти пратил. Може би когато Лили порасте, ще поиска да ги прочете.
Зная, че не бях съпругът, за когото си мечтала. Искрено се надявам да запазиш хубав спомен за мен.
Не вярвам да се срещнем отново.
Но моля те, разкажи за мен на Лили. Може би ние всички сме призраци в машината. Едно обяснение, което би заинтригувало доктор Съливан, ако можеше да го чуе. На няма значение какви сме — важното е, че ни има. Лили е моя дъщеря. Обичам я. И тази любов е съвсем истинска. Моля те, предай й. Кажи й колко много я обичам и ще я обичам винаги.
Винаги.
Винаги.
Зародишното същество Гилфорд Лоу се спусна в архива върху ядро от твърда материя не по-голямо от песъчинка.
Несекващ дъжд от подобни песъчинки се сипеше постоянно над архива. Това бяха зародишни същества от всички светове, от всички видове, чиято история бе заплашена от нашествието на псиживота. По своята същност всяка такава песъчинка представляваше оръжие, замаскирано, за да не бъде разпознато, и настроено да взаимодейства с херметичната субструктура на архива по такъв начин, че да отклонява вниманието на противника.
Вътре в архива едновременно бушуваха множество битки. Полуразумни Тюрингови пакети се скитаха свободно, търсейки алгоритъмните следи на псиживота, за да прекъснат неговото възпроизвеждане. На свой ред неприятелските гнезда мутираха или се дегизираха, за да скрият репродуктивните си кодове. Хищни информационни пакети процъфтяваха, но после умираха, когато нашествениците прехващаха и отмъкваха техните вериги. Войната се превърна в екология.
Ролята на Гилфорд бе малко по-различна. Автономните му системи се свързаха с функциониращата архитектура на архива и го доставиха на копието, обитаващо древната Земя. Той не можеше да се появи като призрачно създание — или поне не можеше да продължи да функционира в подобен вид, — но можеше да общува директно с копието Гилфорд Лоу.
Това, което щеше да се случи тук, не беше от съществено значение. Псиживотът бе променил радикално онтосферата на сърцевината на архива. Белези от битките се виждаха навсякъде.
Европейският континент бе променен само за миг, натоварен с фалшива история. Псиживотът се опита да създаде еволюционна верига, която би му позволила да проникне в онтосферата с помощта на полуразумни насекомоподобни създания.
Опитът бе срещнал яростна съпротива. Целта на псиживота бе да промени Земята напълно. Засега промяната засягаше само част от планетата, но от гледна точка на живота на Земята тя изглеждаше постоянна. Прекъснати нишки на съществуване — като тази на Гилфорд — се бяха свили, образувайки нови, автономни, изцяло разумни същества. Много от тях поддържаха постоянната връзка между подлежащите структури на архива и неговата същинска онтология. С други думи, те бяха пътища, по които призраци като този на Гилфорд или паразитните творения на псиживота можеха да проникват и да изменят хода на историята.
Зародишното съзнание, носещо името Гилфорд Лоу, изпитваше гняв заради нанесените щети. Гняв и страх: страх, че новите зародишни умове, създадени при нашествието на псиживота, може би няма да бъдат спасени и ще бъдат обречени на изчезване.
Същества, които не бяха нищо повече от възстановка на миналото, сега се бяха превърнали в заложници — уязвими, вероятно обречени, ако нахлуването на псиживота в онтосферата продължи, без да среща съпротива.
Като зародишен разум, изолиран от своята ноосфера, Гилфорд не би могъл да е в течение на повече от малка част от войната. Предназначението му не беше такова. Беше дошъл, заедно с други, единствено за да участва в битката за Земята.
Защото той познаваше добре Земята.
В Европа псионите поне засега бяха ограничени около точката на пробив — кладенец, както изглеждаше в реалния свят, свързващ скритите структури на архива с онтологичната Земя. Псионите използваха насекомоподобни същества за свои превъплъщения, влагаха своите мотиви и цели в тези чудовища, направляваха ги да построят гигантски каменен град, който да защитава точката на проникване.
Градът бе паднал при една от първите битки. Проходът бе затворен.
Засега.
С поредното преминаване на Хигсовото поле през града бе възникнала нова диаспора на псиживот. Още един Армагедон. Още една битка.
Всичко това Гилфорд Лоу възприемаше буквално — кладенеца, своето ново превъплъщение, континента, наречен Дарвиния, дори променения марсиански пейзаж, където други зародишни умове се бореха да си осигурят автономно съществуване. Кризи от миналото и кризи от бъдещето.
Той не можеше да се намесва — не и пряко. Не би могъл да плени и управлява някое същество, така както правеха псионите. Той уважаваше моралната независимост на зародишните същества. Ето защо се опитваше да поддържа постоянна връзка със своето превъплъщение. Да му обясни всичко с максимално опростени понятия… да се превърне в простосмъртното същество, което някога е бил.
Чувстваше се странно да преоткрива забравената си същност, хаотичния вързоп от страхове, надежди и желания, представляващ ембриона на неговия разум. Понякога си мислеше: „Някога аз съм бил такъв. Някога съм съществувал в този вид, гол, сам и беззащитен, без контакт с други като мен. Прашинка в морето от нежива материя.“
Съжалението го задушаваше.
Той се появи пред своето превъплъщение като призрак — единственият възможен начин да се материализира в онтосферата на архива. Задава се голяма битка, съобщи на своето превъплъщение. И ти имаш важна роля в нея. Нуждая се от помощта ти.
Превъплъщението изслуша внимателно обясненията му. Думите бяха груби, примитивни, едва отговарящи на действителността.
И след това му отказа.
— Не ме интересува какво ще кажеш — заяви с решителен глас Гилфорд. — Не зная кой си и дали казваш истината. Това, за което ми говориш, ми прилича на средновековна история — призраци, чудовища и демони, в такива неща са вярвали преди векове.
Младият разум беше изпълнен с горчивина. Наскоро бе преживял раздялата с жена си. Беше станал свидетел на неща, които не бе в състояние да разбере. Бе гледал как измират другарите му.
Възрастният Гилфорд го разбираше.
Помнеше битките при Белууд и Бурше. Помнеше окървавените житни поля. Помнеше Том Комптън, покосен от картечен огън. Помнеше страданието.
Съществуването е усещане (лат.) — Б.пр.
Страхът от смъртта не ми дава покой (лат.). — Б.пр.
„Вълшебната флейта“ — опера от Моцарт. — Б.пр.