„Лицемерци, вида на небето умеете да разпознавате, а личбите на времената не можете ли?“
Мъжете от екипажите на оцелелите параходи бяха измислили свои легенди. Смахнати разкази, безочливо неверни, и Гилфорд Лоу бе чул повечето от тях по времето, когато „Оденсе“ прекоси петнайсетия меридиан.
Подпийнал палубен стюард му разказа за мястото, където се срещали двата океана: старият Атлантик на Америките и новият Атлантик на Дарвиния. Границата, твърдеше стюардът, била видима като щормова линия и дваж по-опасна. Едното море било по-гъсто от другото, сякаш е от нефт, и морските създания, опитващи се да я пресекат, неминуемо измирали. С течение на времето тази зона се изпълнила с труповете на познати и непознати същества: делфини, акули, гърбати и сини китове, ъглолети, морски цилиндри, мехурчести риби, риби-знамена. Те се поклащали сред вълните с ококорени млечнобели очички, коремче до коремче и опашка до опашка. Студената вода ги съхранявала в почти непроменен вид — мълчаливо предупреждение към преминаващите кораби, дръзнали да си проправят път през мъртвешките им вонящи редици.
Гилфорд знаеше отлично, че тази история е измислица, страшна приказка за сплашване на лековерните. Но подобно на всяка приказка, човек лесно можеше й да повярва при подходящи обстоятелства. Той се наведе над потъмнелия парапет на „Оденсе“ малко преди залез, насред Атлантика. Вятърът вдигаше пяна от развълнуваното море, но на запад облаците се разтваряха и слънцето протягаше издължени пръсти към водата. Някъде отвъд източния хоризонт се спотайваха заплахите и обещанията на този нов свят, преобразената Европа, чудния континент, който вестниците все още наричаха Дарвиния. Нямаше мехурчести риби край килватера и водата вероятно бе същата, каквато мие всички земни брегове, но Гилфорд усещаше, че е прекосил истинска граница и че сега неговият център на тежестта се е преместил от познатото към непознатото.
Той се отдалечи, ръцете му бяха замръзнали от допира с перилата. Беше на двайсет и две години и до миналия петък не бе излизал в открито море. Прекалено висок и мършав, за да стане добър моряк, Гилфорд ненавиждаше лъкатушенето из тесните лабиринти на „Оденсе“, изпълнявал редовни пътнически рейсове за една холандска компания в годините преди Чудото. Прекарваше повечето време в каютата с Каролайн и Лили, а когато времето не беше твърде неприятно, излизаше на палубата. Петнайсетият меридиан бе западният край на големия кръг, изрисуван върху глобуса, и отвъд тази точка той се надяваше да види някакви представители на дарвинианския морски живот. Не хиляди измрели ъглолети, „усукани като косите на удавница“, а може би риби-цистерни, изплували, за да напълнят белодробните си торбички. Нямаше търпение час по-скоро да зърне някакъв признак за приближаващия се нов континент, макар да знаеше, че желанието му е наивно, което го караше да го прикрива от останалите членове на експедицията.
На долната палуба беше тясно и спарено. Гилфорд и семейството му разполагаха с миниатюрна каюта в средата на кораба, Каролайн рядко я напускаше. Хвана я морска болест още първия ден, когато излизаха от Бостънския залив. Сега вече беше малко по-добре, поне така твърдеше, но Гилфорд долавяше, че е нещастна. Това пътуване не й се нравеше, въпреки че се бе съгласила да тръгне почти доброволно.
И все пак, всеки път, когато влизаше в каютата, имаше чувството, че отново се влюбва в нея. Каролайн седеше с изправен Гръб на ръба на койката и си решеше косата със седефения гребен, плъзгайки го надолу покрай изящната извивка на шията. Големите й очи бяха притворени. Приличаше на принцеса в опиумен унес: вглъбена, замечтана, малко тъжна. Но всъщност, помисли си Гилфорд, е невероятно красива. Не за първи път изпита желанието да я снима. Беше й направил фотографски портрет малко преди да се оженят, но резултатът не му хареса. Сухата хартиена плоскост бе заличила всеки намек за изразителност, косата й не бе тъй лъскава сред оскъдните черно-бели оттенъци.
Той седна до нея и сдържа желанието си да докосне с ръка голото й рамо над камизолата. От известно време тя не понасяше допира му.
— Миришеш на море — чу гласа й.
— Къде е Лили?
— Отвръща на зова на природата.
Той се наведе да я целуне. Тя го погледна, после му предложи бузата си. Кожата й беше студена.
— Време е да се обличаме за вечеря — рече Каролайн.
Мрак обгръщаше кораба. Разпръснатите електрически лампи населяваха тесните коридори с издължени сенки. Гилфорд отведе Каролайн и Лили в мъждивото помещение, изпълняващо ролята на столова, където се присъединиха към малобройната група учени от експедицията, насядали около масата на корабния лекар, пълничкия любител на чашката Дейн.
Естествоизпитателите обсъждаха таксономията. Докторът говореше за сирена.
— Но ако създадем изцяло нова класификация…
— Което се налага от обстоятелствата!
— … съществува риск да предположим наследствена връзка, обща характеристика на вече описани видове…
— Ами йедскарското сирене! В онези времена на масата имахме йедскарско сирене. Портокали, шунка, наденички, ръжен хляб и червен хайвер. Всяко от тях истинска frokost4. Не тези жалки заместители. Ах! — Докторът забеляза Гилфорд. — А, нашият фотограф. И неговото мило семейство. Прекрасната дама! И малката госпожица.
Вечерящите се раздвижиха, за да направят място. Гилфорд се беше сприятелил с почти всички естествоизпитатели, най-вече с един ботаник на име Съливан. Макар да се радваше на радушен прием на масата, Каролайн почти не продумваше. Малката Лили бе спечелила сърцата на всички. Тя бе едва четиригодишна и учените нямаха нищо против нейната любознателност… вероятно с изключение на Престън Финч, главния естествоизпитател на експедицията, който, изглежда, не беше привикнал да общува с деца. Финч седеше в далечния край на масата, монополизирал вниманието на един геолог от Харвард. Лили се настани до майка си и се зае да разгъва методично салфетката. Раменете й едва достигаха горния ръб на масата.
Докторът разцъфна в усмивка — леко пиянска, помисли си Гилфорд.
— Малката Лилиан май е прегладняла. Лили, искаш ли свинско задушено? Да? Не е нещо особено, но става за ядене. А ябълков сок?
Лили кимна, като се опита да прикрие притеснението си.
— Добре. Добре. Лили, вече пресякохме наполовина голямото море. Намираме се на средата на пътя до земята на име Европа. Радваш ли се?
— Да — отвърна Лили. — Но ние отиваме само до Англия. Тате ще ходи в Европа.
Лили, както повечето хора, се бе научила да отделя Англия от Европа. Макар че Англия бе също толкова променена от Чудото, колкото Германия или Франция, тъкмо англичаните с особена настойчивост се бяха заели със своите бивши териториални владения, бяха построили наново Лондон и крайбрежните пристанищни селища и поддържаха, доколкото им бе по силите, военен флот.
Престън Финч явно бе дочул разговора им, защото се намръщи в другия край на масата и поглади тънките си мустаци.
— Господин Лоу, дъщеря ви прави невярно разграничение.
Разговорите на масата на „Оденсе“ по правило бяха разгорещени. Част от проблема се коренеше у самия Финч, автор на „Привидност и действителност“, библията на Нойския натурализъм5 още преди Чудото от 1912-а. Финч беше висок, прошарен, лишен от чувство за хумор и надут от собствената си известност. Препоръките му бяха безупречни, беше прекарал две години по поречието на Колорадо и Роуг, събирайки сведения за глобалния потоп, и беше главна движеща сила в Нойското възраждане от първата година след Чудото. Всички останали в една или друга степен притежаваха гузните маниери на поправили се грешници, с изключение на ботаника доктор Съливан, който беше по-възрастен от Финч и си позволяваше от време на време да го дразни със случайни цитати от Уолъс6 и Дарвин. Но реформираните еволюционисти с по-малък стаж трябваше да внимават какво говорят.
Гилфорд предпочиташе да запазва мълчание. От фотографа на експедицията не се очакваше да изразява научни становища и може би така беше по-добре.
Корабният лекар изгледа намръщено Финч и насочи вниманието си към единствената дама.
— Уреден ли е престоят ви в Лондон, госпожо Лоу?
— Двете с Лили ще отседнем при близки — отвърна Каролайн.
— Ах, така значи! Някой английски братовчед? Войник, трапер или дюкянджия? Това са трите професии в съвременен Лондон.
— Познахте. Семейството държи продоволствен магазин.
— Вие сте храбра жена. Животът на границата…
— Ще бъда там само временно, докторе.
— Докато мъжете ловят снарки! — Неколцина естествоизпитатели го изгледаха безизразно. — Това е Луис Карол! Толкова ли сте неграмотни всички?
Мълчание. Пръв заговори Финчли:
— Докторе, европейските писатели не са на особена почит в Америка.
— Разбира се. Извинете ме. Човек забравя. Ако има късмет. — Лекарят втренчи поглед в Каролайн. — Някога Лондон беше най-хубавият сред големите градове на света. Известно ли ви е, госпожо Лоу? А не това жалко, селско градче, което е сега. С колиби, нужници на двора и кал. Съжалявам, че не мога да ви покажа Копенхаген. Какъв град беше! Цивилизован град.
Гилфорд и преди бе срещал хора като доктора. Имаше поне по един във всеки крайбрежен бостънски бар. Останали без родина европейци, вдигащи мрачни тостове за Лондон, Париж, Прага и Берлин, търсещи сънародници, с които да организират клуб, да говорят на своя умрял или отмиращ език.
Каролайн се хранеше мълчаливо и дори Лили притихна, сякаш всички около масата изведнъж бяха споходени от мисълта, че са прекосили невидимата граница по средата и че пред тях има само загадки, а спокойните местенца като Вашингтон и Ню Йорк са останали някъде в миналото. Само Финч изглеждаше невъзмутим, докато изтъкваше предимствата на кремъклийките пред пушките с насмолен фитил.
За първи път Гилфорд се бе срещнал с Престън Финч в канцеларията на бостънското издателство „Атикус и Пиърс“. Запозна ги Лиам Пиърс. Гилфорд бе прекарал последната година на запад заедно с Уолкът, официалния фотограф на експедициите по река Галатин и в каньона Дийп крийк. Финч организираше експедиция за изучаване и картографиране вътрешността на Южна Европа и вече си бе осигурил финансовата поддръжка на Смитсониановия институт. В експедицията имаше вакантно място за опитен фотограф. Гилфорд се кандидатира и Пиърс предложи да го запознае с Финч, макар че не беше изключено жестът му да се дължи на факта, че бе чичо на Каролайн. Всъщност Гилфорд подозираше, че Пиърс иска да го махне от града по съвсем друга причина. Преуспелият издател и неговият доведен племенник не се погаждаха особено, макар че и двамата обичаха Каролайн. Въпреки това Гилфорд му беше благодарен за възможността да пътува с Финч към новия свят. Заплащането също беше добро, според сегашните стандарти. Работата можеше да му осигури нелоша репутация. Пък и той бе силно привлечен от континента. Беше чел не само докладите от експедицията на Донеган (по крайбрежието на Пиренеите, от Бордо до Перпинян, 1918), но и (тайно) всички дарвиниански разкази в „Аргоси“ и „Ол стори уикли“, особено тези, писани от Едгар Райе Бъроуз.
Това, което Пиърс не бе предвидил, бе своенравието на Каролайн. Тя отказа категорично да остане за втори път сама с Лили у дома, дори само за един сезон, въпреки доброто заплащане и предложението да наеме гувернантка, която да й помага. Гилфорд също не искаше да я оставя, но тази експедиция бе повратният момент в неговата кариера, може би тя щеше да определи дали ги очаква сигурно бъдеще или бедност.
Този път обаче Каролайн не пожела да прояви разбиране. Дори заплаши (макар той да не възприе думите й сериозно), че ще го напусне. Гилфорд отвръщаше на всичките й възражения със спокойни и търпеливи доводи, но тя продължаваше да упорства.
В края на краищата стигнаха до компромис, според който Пиърс щеше да заплати пътуването й до Лондон, където тя щеше да се настани при роднини, докато Гилфорд продължи към континента. Родителите й били на посещение в Лондон по време на Чудото и тя заяви, че искала да види мястото, където се починали.
Разбира се, никой не казваше, че хората са „умрели“ по време на Чудото: те бяха „отведени“ или „отпътували“, сякаш бяха отишли на онзи свят между две вдишвания. Всъщност, мислеше си Гилфорд, кой би могъл да знае със сигурност какво точно ги е сполетяло? Може би наистина се е случило нещо подобно? Истината бе, че няколко милиона души просто бяха изчезнали от лицето на Земята, заедно със своите домове, градове, животинските и растителните видове, и Каролайн не можеше да прости на Чудото, смяташе го за зловещо и омразно явление.
Гилфорд се чувстваше малко странно, тъй като бе единственият човек на борда на „Оденсе“, придружен от жена и дете, но никой не си позволи каквато и да било враждебна забележка, а и Лили бе спечелила сърцата на мнозина. С течение на времето той реши, че съдбата отново е била благосклонна към него.
След вечеря компанията се разотиде: корабният лекар при своята неизменна манерка с канадско пшенично, учените да поиграят карти на захабените маси в пушалнята, а Гилфорд се прибра в каютата да прочете на Лили поредната глава от една чудесна американска приказка — „Магьосникът от Оз“. Книгите за Оз се ползваха с голяма популярност, откакто читателите поизгубиха интереса си към приказките на братя Грим и Андерсен, сякаш се чувстваха покварени от спомените за стара Европа. Лили, тази невинна душица, не разбираше нищо от предразсъдъци и политика. Тя обожаваше Дороти. Гилфорд също се беше привързал към приключенията на това канзаско момиченце.
Най-сетне Лили отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Докато я гледаше как спи, Гилфорд почувства странна неувереност. Помисли си колко бързо може да се обърка и промени нечий живот. Как се бе озовал на този параход, на път за Европа? Дали бе постъпил правилно?
Разбира се, вече нямаше връщане назад.
Той придърпа нагоре одеялцето, изключи лампата и се шмугна в леглото до Каролайн. Жена му вече спеше с гръб към него и тялото й излъчваше приятна и примамлива топлина. Той се сгуши до нея и остави равномерния бумтеж на машините да го приспи.
Събуди се малко след изгрев-слънце, стана, облече се и се измъкна от каютата, без да ги буди.
Въздухът на откритата палуба беше студен, утринното небе — синьо като порцелан. Само няколко раздърпани облачета очертаваха източния хоризонт. Гилфорд извърна лице към вятъра, зареял мисли, и малко след това към него се присъедини един от младшите офицери. Морякът не се представи, само му се усмихна, двама случайни другари, бодърстващи в ранни зори.
Известно време се любуваха на небето. После офицерът го погледна и рече:
— Наближаваме. Можете да го подушите във вятъра.
Гилфорд се понамръщи, очаквайки да чуе поредната небивалица.
— Кое да подуша?
Офицерът беше американец, говореше със забавен мисисипски акцент.
— Малко на канела. Малко на хвойна. И малко на нещо, което досега не сте помирисвали. Прашни ухания от места, където все още не е стъпвал човешки крак. Ще го усетите по-добре, ако затворите очи.
Гилфорд зажумя. Усещаше хладния вятър, който проникваше през ноздрите му. Истинско чудо щеше да е, ако може да подуши нещо през този вятър. И все пак…
Карамфил, зачуди се той. Кардамон? Тамян?
— Какво е това?
— Новият свят, приятелю. Всяко дърво, всяка река, всяка планина, всяка долина. Целият континент прекосява океана върху този вятър. Подушихте ли го?
Гилфорд едва забележимо кимна.
Елинор Сандърс-Мос бе точно такава, каквато си я представяше Елиас Вейл — приятно закръглена южняшка аристократка, прехвърлила най-хубавите си години, с изпънат гръб, високо вдигната брадичка, стичащи се едри капки дъжд от копринения чадър и достойнство, тържествуващо над руините на повехналата младост. До тротоара зад нея бе спряла малка елегантна двуколка, очевидно госпожа Сандърс-Мос не бе запозната с възраждането на автомобила. Годините си бяха казали своето. Имаше бръчки и на лицето й се четеше съмнение.
— Елиас Вейл? — попита тя.
Той се усмихна, усетил сдържаността й, готов да спечели симпатията й. Всяко забавяне беше от полза. Биваше го в тези неща.
— Госпожо Сандърс-Мос — произнесе с приятен глас. — Моля, заповядайте.
Тя прекрачи прага, сгъна чадъра и го пусна безцеремонно в елегантния калъф от слонски крак до вратата. Вейл предпочиташе да държи осветлението приглушено. В мрачни дни като този очите привикваха бавно. Беше малко рисковано за придвижване из помещенията, но създаваше атмосфера — в края на краищата той търгуваше с невидими неща.
А атмосферата вече оказваше своето въздействие върху госпожа Сандърс-Мос. Вейл се опита да си представи картината през нейните очи — поизбелялото великолепие на наетата къща на недотам престижния бряг на Потомак. Бюфет, инкрустиран с викториански бронз, статуетки на гръцки боксьори, Ромул и Рем, смучещи цицките на вълчицата. Японски графики, забулени от сенките. И самият Вейл, преждевременно побелял (още едно предимство), солиден, с кадифено сако, дружелюбно лице, увенчано с проницателни, интелигенти очи. Зелени. Беше се родил с късмет — косата и очите му придаваха приятен изглед.
Той я поведе мълчаливо през стаята. Госпожа Сандърс-Мос го последва и заговори:
— Имахме уговорка…
— Да, зная.
— Госпожа Фоулър ви препоръча…
— Известно ми е. Моля, заповядайте в кабинета ми.
Той отново й се усмихна. Тези жени винаги очакваха нещо необичайно, неземно… някакво стаено чудовище, но тяхно чудовище, опитомено, макар и не напълно. Той преведе госпожа Сандърс-Мос през плюшените завеси в по-малка стая, отрупана с книги. Книгите бяха стари, дебели, на пръв поглед впечатляващи, докато не си дадеш труда да прочетеш дребните, позлатени надписи: всъщност бяха сборници с псалми от миналия век, които Вейл бе закупил на килограм при една разпродажба. Натъпкани с чудотворни познания, си мислеха посетителите.
Той настани госпожа Сандърс-Мос в креслото и седна срещу нея, от другата страна на полираната масичка. Не биваше да й показва по никакъв начин, че изпитва известна нервност. Госпожа Сандърс-Мос не беше обикновен клиент. Тя беше плячката, която той дебнеше вече повече от година. Имаше разностранни връзки, разполагаше с просторен салон в имението си във Вирджиния, където често гостуваше интелектуалният елит на града — и техните съпруги.
Беше много важно да й направи нужното впечатление.
Тя отпусна ръце в скута и втренчи поглед в него.
— Господин Вейл, госпожа Фоулър ви препоръча много горещо.
— Доктор Вейл — поправи я той.
— Доктор Вейл. — Имаше обезпокоен вид. — Не съм лековерна жена и по правило не се съветвам със спиритуалисти. Но госпожа Фоулър е била искрено впечатлена от вашите предсказания.
— Аз не предсказвам, госпожо Сандърс-Мос. Тук няма да видите чаени листа. Няма да ви гледам на ръка. Не вярвам на кристални топки и карти таро.
— Аз не…
— Не сте ме обидили.
— Та казах, че госпожа Фоулър е с много високо мнение за вас.
— Спомням си дамата.
— Това, което сте й разкрили за нейния съпруг…
— Радвам се, че е останала доволна. А вие защо сте тук?
Тя стисна юмручета. Сигурно едва се сдържаше да не побегне.
— Изгубих нещо — прошепна.
Той чакаше.
— Кичур коса.
— Чия коса?
Самообладанието й се пропука.
— На дъщеря ми. На моята първа дъщеря. Емили. Почина преди две години. От дифтерит. Беше чудесно малко момиченце. Докато беше болна, отрязах кичур от косата й и го поставих при нейните неща. Дрънкалка. Бяла рокличка…
— Всичко ли е изчезнало?
— Да! Но кичурът е… най-голямата ми загуба. Само той ми остана от нея.
— И бихте искали да ви помогна да намерите тези неща?
— Ако не ви се струва прекалено глупаво.
— Не е никак глупаво — отвърна той с омекнал глас.
Тя го погледна с облекчение, беше се разкрила пред него и той не я бе оскърбил, дори напротив, прояви разбиране. Ето това е, рече си доволно Вейл, толкова е малко, а стига. Интересно, дали лекарите, които лекуват венерически болести, се чувстват по същия начин.
— Можете ли да ми помогнете?
— Честно казано, не зная. Но ще опитам. Преди това обаче трябва да ми помогнете вие. Бихте ли хванали ръката ми?
Госпожа Сандърс-Мос се пресегна нерешително през масата. Ръката й беше дребна и хладна и той я стисна със своята силна и твърда десница.
Очите им се срещнаха.
— Постарайте се да не се плашите от това, което ще видите или чуете.
— Говорещи фунии? Такива неща ли?
— Нищо толкова банално. Не сте на панаир.
— Нямах това предвид…
— Не се притеснявайте. И помнете, че трябва да проявявате търпение. Често е необходимо време, за да се свържем с отвъдния свят.
— Не бързам за никъде, господин Вейл.
И тъй, встъплението беше приключило и дойде време да се съсредоточи и да почака бога да се надигне от вътрешните му недра, от областта, която индусите наричаха „долните чакри“. Не обичаше този момент. Болезнено, унизително преживяване.
Всяко нещо си има цена, помисли си Вейл.
Богът — само той можеше да го чува (освен когато го оставяше да говори през собствената му уста), а отекнеше ли гласът му, изгубваше връзка с останалия свят. Чу го за пръв път през август 1914.
Преди Чудото Вейл едва свързваше двата края с един странстващ цирк. С двамата си партньори обикаляше вътрешността на страната в компанията на мумифициран труп, който бяха купили на черно от една морга в Рейсин, за да го представят за тленните останки на Джон Уилкис Буут7. Представлението вървеше най-добре в затънтените градчета, където рядко пристигаха циркове, далече от железопътните линии, из Кентъки, страната на памука. Вейл вършеше почти всичко — от опъването на шатрата до развличането на тълпата. Имаше дар слово. Но печалбата на село бе нищожна, малцината с подрънкващи дребни монети в джоба с мъка се разделяха с тях, за да позяпат един мумифициран покойник. Гражданската война бе тема, вълнувала сърцата на друго поколение. Сегашното си имаше свои герои. Когато навлязоха сред царевичните полета на Айова, партньорите му го зарязаха.
В горещия август на същата година Вейл отново бе останал сам, прехранваше се с продажба на библии и кръстосваше страната с конски вагони. На два пъти го нападаха крадци. Успя да ги прогони и да спаси библиите, но изгуби запаса си от бели якички и частично зрението на едното око, където зеленото на ириса помътня едва забележимо, но окончателно (което също щеше да му свърши работа).
В този ден бе извървял доста. Горещ ден в долината на Охайо. Беше влажно, небето беше бяло като нажежено желязо, време, крайно неподходящо за каквато и да било търговия. В хотел „Олимпия“ (не помнеше градчето, забрави му името, но беше там, където реката извиваше на запад като сънлива змия) сервитьорката се кълнеше, че дочула гръмотевица. Вейл даде последните си пари за сандвич с пуешко и тръгна да търси място за нощувка.
След залез-слънце откри изоставена тухларна в края на града. В огромното помещение миришеше на застояло и мухъл и на машинно масло. Полуразрушените пещи стърчаха в мрака като забравени идоли. Той си направи легло на едно високо скеле, където смяташе, че ще е в безопасност, от захвърлен на бунището дюшек. Но сънят не идваше. През избитите прозорци полъхваше нощен ветрец, но въздухът оставаше горещ и труден за дишане. По някое време през нощта заваля. От покрива се стичаха ручейчета, които оформяха локви на глинения под.
Гласът — всъщност все още не гласът, а неговият предвестник, тътнеща гръмотевица — го споходи без предупреждение след полунощ.
В първия миг буквално го прикова към земята. Наистина не можеше да помръдне. Сякаш го притискаше някаква огромна тежест, която пулсираше, проникваше в него и го караше да потръпва конвулсивно. Хрумна му, че може да го е ударила мълния. Помисли си, че ще умре.
И тогава заговори гласът, но не с думи, а със значения: съответстващите им думи, когато се опитваше да ги намери, бяха само лишени от смисъл понятия. „Той знае името ми — помисли си Вейл. — И не само името ми, но познава моята съкровена същност.“
Електрическата сила го накара да повдигне клепачи. Неохотно, изплашено, той погледна изправения пред него бог. Божеството приличаше на чудовище. Беше грозно и древно, с фосфоресциращо в зелено бръмбаровидно тяло, през което дъждът валеше свободно. От него се носеше нетърпима смрад, която малко напомняше на разредител за боя и креозот.
Как би могъл да предаде накратко всичко онова, което бе научил през тази нощ? Човешкият език не бе достатъчно богат за да го опише.
Но ако все пак го принудят, щеше да каже:
Узнах, че имам цел в живота.
Узнах, че имам своя съдба.
Узнах, че съм бил избран.
Узнах, че има много богове и те знаят името ми.
Узнах, че под нашия свят има друг.
Узнах, че разполагам с приятели сред могъщите.
Узнах, че трябва да бъда търпелив.
Узнах, че ще бъда възнаграден за търпението.
И освен това научих — което е най-важно, — че може би няма да умра.
— Имате прислужница — проговори Вейл. — Негърка.
Госпожа Сандърс-Мос го гледаше с широко отворени очи, като ученичка, която учителят е повикал на дъската.
— Да. Оливия… така се казва.
Думите не бяха негови. Беше се предал на онова, другото присъствие. Усещаше устните си сякаш гумени, като че ли нещо чуждо и отвратително, някакъв червей бе пропълзял в устата му.
— Тя е при вас… от доста време — тази Оливия.
— Да, от много време.
— Била е с вас, когато се е родила дъщеря ви.
— Да.
— И се е грижела за момичето.
— Да.
— Плакала е, когато малката е починала.
— Всички плакахме. Цялата къща.
— Но Оливия таи в себе си по-дълбоки чувства.
— Така ли?
— Тя е знаела за кутията. За кичура с коса, за роклята…
— Предполагам. Но…
— Държали сте ги под леглото.
— Да!
— Оливия почиства там прахта. Знаела е какво държите в кутията. Разбрала е, защото там прахта е по-малко. Тя внимава къде има прах.
— Това е възможно, но…
— Не сте отваряли тази кутия от много време. Повече от година.
Госпожа Сандърс-Мос сведе очи.
— Но аз мислех за нея. Не съм я забравила.
— За Оливия кутията е била безценна реликва. Почитала я е. Отваряла я, когато не сте в къщата. Но внимавала да не вдигне прах. Смятала я за нещо свое.
— Оливия…
— Тя мисли, че не скърбите достатъчно за дъщеря си.
— Това не е истина!
— Но го вярва искрено.
— Оливия е взела кутията?
— Това не е кражба, поне според нея.
— Моля ви, доктор Вейл, къде е тя? На сигурно място?
— Съвсем сигурно.
— Къде?
— В спалнята на прислужниците, на дъното на нейния гардероб. — За един кратък миг Вейл я видя в мисления си взор, дървена кутия, като малък ковчег, загърната в стари чаршафи. Лъхна го миризма на камфор, прах и стаена мъка.
— Аз й вярвах!
— Тя също е обичала вашето малко момиченце, госпожо Сандърс-Мос. — Вейл си пое бавно дъх и започна да идва на себе си, почувства как богът го напуска и се прибира в своя скрит свят. Облекчението беше почти осезаемо. — Върнете си каквото ви принадлежи. Но моля ви, не бъдете твърде сурова с Оливия.
На лицето на госпожа Сандърс-Мос се четеше смесица от благодарност и страхопочитание.
Благодарността й бе прочувствена и многословна. Той отказа да приеме пари. В поведението й се криеха много повече обещания. Но, разбира се, само времето щеше да покаже.
След като тя най-сетне си взе чадъра и излезе, Вейл отвори бутилка бренди и се качи в стаята на втория етаж, където дъждът шибаше по замръзналия прозорец, газовите фенери бяха усилени докрай и единствената книга бе захабено и парцаливо развлекателно романче „Под фустата на неговата любовница“.
На външен вид почти нищо в него не се променяше, когато идваше божеството. Но вътрешно се чувстваше изтощен, почти наранен. Усещаше притъпена болка, която достигаше до всяка точка на тялото му. Алкохолът помагаше, но щеше да мине поне едно денонощие, преди да се възстанови напълно.
Ако има късмет, брендито ще прогони сънищата, които го спохождаха след всеки сеанс. В тези сънища той неизменно се озоваваше сред непозната и студена пустош, огромна и лишена от хоризонт сива пустиня, и когато веднъж по погрешка или подтикван от любопитство, той вдигна един камък от земята, отдолу се показа дупка, през която нахлуха безброй насекоми от непознат и ужасен вид, многокраки, въоръжени с клещи, отровни, пълзящи нагоре по ръката му и проникващи в черепа му.
Вейл не беше религиозен човек. Никога не бе вярвал в духове, призоваване на мъртъвци, астрология или Възкресението на Христос. Не беше сигурен, че вярва в някои от тези неща и сега — сякаш вярата му се бе съсредоточила в един-единствен бог, този, който го изпълваше с такава отвратителна и неустоима близост.
Имаше опит от множество различни случаи, но точно този с госпожа Сандърс-Мос представляваше за него загадка, същото можеше да се каже и за черната слугиня Оливия, и за memento mori в кутията за обувки. Думите бяха изпаднали от устата му без негово участие — като тупкащи от дървото презрели плодове.
Не се съмняваше, че ще му послужат добре. Въпросът бе дали ще послужат и на някой друг?
Щеше да е далеч по-спокоен, ако се бе разминал с някой дребен мошенически номер.
Той си сипа още една чаша и се успокои с думите: „Не можеш да постигнеш безсмъртие, ако играеш само във фарсове.“
Измина една седмица. Той започна да се безпокои.
И тогава със следобедната поща пристигна бележка:
„Доктор Вейл,
Възстанових изгубените си съкровища. Имате безмерната ми благодарност.
Следващия четвъртък в шест вечерта ще каня гости за вечеря и разговори. Ако случайно сте свободен, смятайте се за добре дошъл.
Отдолу се беше подписала с „Елинор“.
„Оденсе“ пусна котва до временното пристанище в блатистата делта на Темза, лабиринт от въглищарски шлепове, танкери, товарни съдове и платноходи, събрани от всички краища на империята. Заедно със семейството си и членовете на експедицията Гилфорд Лоу се прехвърли на един ферибот, където бяха разтоварени и всички припаси, уреди, компаси и снаряжение, след което съдът пое нагоре към Лондон. Гилфорд лично надзираваше разтоварването на фотографската си екипировка — грижливо опакованите лещи, фотоапарата и триножника.
Фериботът беше неотоплен и шумен параход, който за щастие поне разполагаше с големи прозорци. Каролайн и Лили се настаниха на една от твърдите дървени пейки, а Гилфорд се отдаде на изучаване на крайбрежието.
Това беше първата му среща с новия свят. Устието на Темза и районът на Лондон бяха единствените заселени части на континента — изучени, рисувани и снимани, но все още диви. Далечният бряг беше скрит от непозната растителност, кухи дървета флейти и тръстики, забулени от спускащия се мрак. Един странен и непознат свят, който разпалваше любопитството му като раздухван въглен. След всичко, което бе чел и си бе представял, тук най-сетне виждаше с очите си недвусмислена и същевременно невероятен факт, това не беше илюстрация в книга, а жива мозайка от светлини, сенки и вятър. Реката бе позеленяла от лъжливи лотоси, цели колонии от мъхести възглавници, които се носеха по течението: доста опасно за навигация, както му бяха казали, особено през лятото, когато откъм Котулдс се спускали гъсти, разцъфнали колонии и се увивали около витлата на параходите. Той зърна Джон Съливан зад остъклената стена на палубата за разходки. Съливан бе посещавал Европа през 1918-а и бе събрал голяма колекция от животински и растителни образци по поречието на Рейн, но това изглежда не бе задоволило любопитството му, защото и сега ботаникът се вглеждаше съсредоточено към брега и явно нямаше да приеме предложението за разговор.
Скоро обаче на брега се появиха и първите свидетелства за човешка дейност — грубо сковани колиби, изоставени ферми, димяща помийна яма, и после покрайнините на Лондон и самото пристанище, към което дори Каролайн прояви вял интерес.
Градът представляваше безредна купчина от постройки на северния бряг на реката. Беше построен върху изтръгнато от дивата пустош парче земя, с невероятните усилия на войници и доброволци, призовани от лорд Кичънър от колониите, и това със сигурност не беше Лондон на Кристофър Рен8, приличаше по-скоро на опушено погранично селище, състоящо се от дъскорезници, хотели, докове и складове. Той разпозна силуета на единствения известен паметник в града, колона от южноафрикански мрамор, изсечена в чест на загиналите през 1912. Чудото не се бе оказало милостиво към човешките създания. То бе заменило скалите с други скали, растенията с непознати растения, животните с причудливи и донякъде сходни твари, но от изчезналата човешка популация нямаше и следа.
По-високи от мемориала бяха само масивните железни кранове на пристанището. Зад тях се виждаше недовършеното скеле на новата катедрала „Свети Павел“, издигаща се на това, което преди бяха наричали Ладгейн Хил. Нямаше мостове през Темза, макар дърветата наоколо да бяха достатъчни за построяването им, засега прехвърлянето през реката се осъществяваше с фериботи.
Лили го дръпна за ръкава.
— Татко — повика го тя тихо. — Виж, чудовище.
— Къде, Лили?
— Ето там. Погледни!
С ококорени очички дъщеря му сочеше през десния борд.
Гилфорд усети, че пулсът му се учестява, но все пак запази самообладание дотолкова, че да й каже името на „чудовището“ — наричаха го наносна змия, а понякога речна змия. На палубата се възцари тишина и Каролайн го улови за другата ръка. Змията повдигна глава достатъчно, за да надзърне през борда с елегантно движение, въпреки че главата й бе колкото детски ковчег, прикрепена за дълга петнайсет метра шия. Гилфорд знаеше, че съществото е безвредно — то се хранеше с растенията, най-вече с лотоси, но въпреки това размерите му плашеха.
Долната му част бе закотвена някъде в тинята на дъното. От туловището му се подаваха къси крачета, с които се удържаше срещу напора на течението. Змията изглежда бе възбудена от раздвижването на хора в реката и по брега. Тя завъртя срещулежащите си очи едно по едно към крановете и кея и разтвори уста. След това обаче вниманието й бе привлечено от гроздове плаващи надолу лотоси, тя се гмурна към тях и изчезна под водата.
Каролайн зарови глава в рамото на Гилфорд.
— Господ да ни е на помощ — прошепна тя. — Озовахме се в ада.
Лили поиска да разбере дали това е истина. Гилфорд я увери, че не е, че това е само Лондон, новият Лондон в Новия свят — макар че не беше никак трудно да се помисли и обратното, особено с мъждивия залез, дрънченето откъм пристанището и огромното речно чудовище.
Пристанищните хамали се заеха с разтоварването на ферибота. Финч, Съливан и останалите членове на експедицията се отправиха към „Империал“, най-големия лондонски хотел. Гилфорд погледна с известна нега към високата сграда със стъклени прозорци и балкони от ковано желязо, след което изведе Каролайн и Лили от пристанището. Тримата наеха такси, всъщност най-обикновена каруца с платнен покрив и ресори, и се отправиха към дома на чичото на Каролайн, Джеръд Пиърс. Багажът щеше да ги последва на сутринта.
Един фенерджия крачеше по улицата сред шумното множество. Не бе останало много от аристократичната атмосфера на предишния Лондон, помисли си Гилфорд, щом тази тълпа от моряци и вресливи жени бяха сегашните му обитатели. Лондон очевидно се беше превърнал в погранично градче и населението му се състоеше предимно от членове на кралския флот. Със сигурност не достигаха въглища и петрол, но затова пък изглежда питиепродавниците процъфтяваха.
Лили отпусна главица в скута на Гилфорд и затвори очи. Каролайн беше будна и се озърташе. Тя се пресегна и стисна ръката на съпруга си.
— Лиам каза, че са добри хорица, но аз никога не съм се срещала с тях.
— Те са твои роднини, Каролайн. Сигурен съм, че ще се чувстваш добре при тях.
Дюкянът на Пиърс се издигаше на един ярко осветен ъгъл на търговска улица, но като всичко останало в града изглеждаше паянтов и построен с подръчни материали. Джеръд, чичото на Каролайн, ги очакваше на вратата. Той сграбчи племенницата си в мечешка прегръдка, потупа Гилфорд енергично по рамото и вдигна Лили във въздуха, за да я огледа, сякаш беше отдавна чакан чувал с брашно. След това ги покани вътре, нагоре по витата стълба към стаите на втория етаж над дюкяна, където живееше семейството му. Апартаментът беше тесен, оскъдно мебелиран, но печката бумтеше, излъчвайки уютна топлина, и жената на Джеръд, Алис, ги посрещна с нова порция прегръдки. Гилфорд се усмихваше и остави на Каролайн да води разговора. Още се чувстваше странно на сушата. Джеръд пъхна един кух дънер в печката и Гилфорд не пропусна да забележи, че в Дарвиния дори миризмата на горящо дърво беше различна — димът бе сладникав и лют като индийски коноп или розово масло.
Семейство Пиърс беше доста разпръснато, когато дойде Чудото. Каролайн живееше в Бостън с брата на Джеръд, Лиам, родителите й тогава бяха пристигнали в Англия, за да постоят при умиращия дядо на Каролайн. Джеръд и Алис пък бяха в Кейптаун, където останаха до размириците от 1916-а, през август същата година те отплаваха за Лондон, подкрепени финансово с щедър заем от Лиам и с планове да се заемат с търговия на продоволствени стоки и сечива. И двамата братя бяха сурови мъжаги, с яки, набити тела. Гилфорд ги хареса още при първата среща.
Лили си легна първа в една стаичка, която по-скоро би могла да изпълнява ролята на килер, а Гилфорд и Каролайн отидоха в хола. Там за тях беше оправено просторно легло, невероятно удобно. Гилфорд осъзнаваше, че това е последното свястно легло, в което ще спи за доста дълъг период от време, и възнамеряваше да му се наслади, но заспа веднага щом положи глава на възглавницата и после, изведнъж, вече беше сутрин.
В Лондон експедицията на Финч трябваше да изчака втория кораб с припаси и оборудване от Ню Йорк, който в добавка щеше да достави пет плоскодънни лодки, дълги по пет-шест метра всяка, оборудвани с извънбордови двигатели. Гилфорд прекара два дена на митницата, където извърши щателна инвентаризация, докато Престън Финч издирваше заместители на повредените и изгубени вещи — въжета и рибарски принадлежности, насмолен брезент, преса за хербарии.
Свободното си време Гилфорд посвещаваше изцяло на семейството. Той помагаше в дюкяна и гледаше как Лили поглъща с охота закуската от пържени яйца, обяда от наденички и вечерята от бисквити. Възхищаваше се на „Имперския доброволчески сертификат“, подписан лично от лорд Кичънър, и окачен на почетно място на една от стените. Всеки завърнал се в родината си англичанин получаваше такъв, но Джеръд приемаше доброволческата си работа сериозно и говореше без насмешка и скептичност за повторното изграждане на кралството.
Всичко това беше интересно, но Гилфорд жадуваше да опознае дивия нов свят, все още недокоснат от човешка ръка. Той каза на Джеръд, че би искал да направи обиколка край града.
— Страхувам се, че няма много за гледане. Разходката до „Свети Павел“ в слънчев ден е приятно забавление, както и по улица „Темза“ до пристаните. На изток пътищата са кални и почти непроходими. Избягвай разчистените места.
— Калта не ми пречи — заяви Гилфорд. — Предполагам, че ще имам възможност да й се наситя през следващите месеци.
— Сигурно си прав — кимна замислено Джеръд.
Гилфорд прекоси пазара и се отдалечи от шумното пристанище. Денят бе ярък и слънчев, въздухът — освежаващо студен. Имаше доста коне и впрягове, но съвсем малко автомобили и строежът на пътищата бе съвсем в начален стадий. Канализацията на новите квартали все още се състоеше от открити канавки и някои от жителите бяха завързали кърпи на лицата си, за да се спасят от смрадта — смесица от човешки и животински изпражнения, пушек от изгорели въглища и вонята, идеща от фабриката за дървесна каша от другата страна на реката.
Но градчето бе едновременно живописно и шумно, и нерядко минувачите поздравяваха Гилфорд добросърдечно. За обяд той се отби в една кръчмичка на „Ладгейт“ и излезе ободрен на озарената от светлина улица. Отвъд новата катедрала „Свети Павел“ градът се снишаваше до дървени колиби, прясно разчистени нивя и тук-там петна от дива гора. Пътят се превърна в кална пътека, която се виеше сред дървета джимии с огромни, разперени, зелени корони и въздухът изведнъж стана по-свеж.
Общоприетото обяснение за Чудото бе, че е точно това: акт на божествена намеса с колосални мащаби. Престън Финч вярваше в него, а той не беше идиот. Пък и как можеш да спориш, когато не разполагаш с никакви доказателства? Беше се случило нещо, в разрез с всичко, прието за закон на природата — нещо, преобразило до неузнаваемост част от земната повърхност, при това само за една нощ. Нещо, което можеше да се сравнява само с библейски събития. След метаморфозата на Европа кой би могъл да се отнася скептично към Потопа например, особено след като учени естествоизпитатели от ранга на Финч бяха готови да предоставят доказателства от сериозни геологични проучвания. Човек предполага, Господ разполага, пътищата Му са неведоми, но последствията от Неговите дела — недвусмислени.
Но докато разглеждаше тези причудливи растения, Гилфорд постепенно се изпълваше с увереността, че те притежават свое собствено минало.
Нямаше съмнение, че през 1912-а Европа бе претърпяла огромни промени, също както и че тези дървета се бяха появили за една-единствена нощ, с осем години по-млади, отколкото бяха сега. Но в никакъв случай не изглеждаше, че са били сътворени тогава. Те разпръскваха семена, или по-точно спори, germinae, според новата таксономия, което говореше за унаследяване, история, потомство, може би дори еволюция. Отсечеш ли едно от тези дървета, ще откриеш годишни кръгове, чийто брой далеч надхвърля осем. Годишните пръстени бяха дебели и тънки, в зависимост от сезонните температури и количеството слънчева светлина, в зависимост от сезоните, каквито са били преди тези растения да се появят на Земята.
Въпросът бе откъде са се взели?
Той спря край пътя, където шубрак от жлебови цветя достигаше почти до раменете му. В една от венчелистните купи пълзеше бръмбар игла, заобикаляйки щръкналите синкави шипчета. При всяко движение на насекомото във въздуха се отделяше облаче от миниатюрни спори. Да наречеш това „свръхестествено“, помисли си Гилфорд, щеше да е въпиещо противоречие с цялата идея за природата.
От друга страна, нима съществуваха граници за божествената намеса? Не би трябвало да има такива. Ако на Създателя на вселената му хрумне да подхвърли на своите питомци фалшивото усещане за история, ще го направи без никакво усилие и със сигурност човешката логика ще бъде последната Му грижа. Кой може да каже дали Господ Бог не е създал света вчера, сглобявайки го от звезден прах и поръсвайки го с илюзията за продължително човешко съществуване. Дали Цезар и Клеопатра наистина са живели? А и какво се е случило с хората, изчезнали в нощта на Преобразяването? Ако Чудото бе погълнало цялата Земя, а не само един континент, къде сега щяха да са Гилфорд Уол, Уодроу Уилсън, Едисон и Маркони, Рим, Гърция, Ерусалим и неандерталците? Къде щяха да са Адам и Ева?
С такива мисли лесно се стига до лудницата, поклати глава Гилфорд. Не съществува абсолютно разбиране за всичко… освен може би в Божия ум.
И ако е така, дали не е по-добре да се откажем от търсенето на истината? Познанията ни ще са преходни и променливи, а науката лишена от смисъл. Но той не искаше да повярва в това.
От тези мисли го изтръгна миризмата на пушек. Той продължи нагоре по пътеката до един полегат хълм, разчистен от дърветата и обрасъл с изсъхнал храсталак, който в момента гореше. Мъже с почернели дрехи стояха в единия край на храсталака и подклаждаха огъня.
Един от тях му помаха и се провикна дрезгаво:
— Тъкмо разпалваме огъня. Дръпнете се назад или по-добре се върнете обратно. Някои от тях могат да свърнат насам.
— Някои от кои? — попита Гилфорд.
Въпросът му предизвика масов изблик на веселие и смях у мъжете, половината от които носеха пръти с обгорени краища.
— Американец ли сте? — попита мъжът с дрезгавия глас, който изглежда бе местното началство.
Гилфорд кимна.
— Нов ли сте тук?
— Съвсем новичък. От какво трябва да се пазя?
— От дънерояди, за Бога! Погледнете се, дори нямате свестни обувки! Никога не навлизайте в разчистени места без ботуши. Не е страшно, докато сечем дърветата и ги поваляме, но запалим ли шубраците, те направо пощуряват. Минете зад нас, докато приключим работа.
Гилфорд се отдръпна зад шумната тълпа, докато работниците бавно се движеха в полукръг през разчистеното поле. Слънцето напичаше приятно, от време на време вятърът сменяше посоката си и пращаше към тях задушливи облаци. Гилфорд тъкмо се питаше дали ще трябва да прекара тук целия следобед, когато един от работниците извика:
— Пази се!
Останалите се приведоха, вдигнали прътите над главите си.
— Земята е пълна с всякакви гадинки! — обясняваше началникът. — Старайте се да не им се озовете на пътя.
Отвъд линията от работници, в овъглената почва нещо помръдна. Дънероядите, ако Гилфорд помнеше добре, бяха насекоми с размер на едър бръмбар, обитаващи коренищата на големите дървета. Не бяха агресивни, но хапеха отровно, когато се чувстваха застрашени.
Поне половин дузина от тях сега пълзяха из димящите останки на храсталаците. Гръбчетата им лъщяха зловещо на слънцето. Имаше и други, по-дребни насекоми, които щъкаха във всички посоки.
Мъжете започнаха да удрят с пръти земята. Стараеха се да ги стоварват едновременно и крещяха оглушително сред облаците прах и пепел. Началникът постави ръка на рамото на Гилфорд.
— Тук сте в безопасност. Няма да ни нападнат, защото сега най-важната им грижа е да изнесат яйцата си от огъня.
Работниците, обути във високи ботуши, продължаваха да налагат земята, сякаш я наказваха за нещо. Пълзящите гадинки събраха редици, обърнаха гръб на хората и бавно се отдалечиха към гората. Приличаха на оттичаща се от дъното на езеро вода.
— Тези рояци са обречени. Ще бъдат лесна плячка на змии, бронемишки, ястреби скитници, всичко, което издържа на отровното им ухапване. Ще подклаждаме огъня още ден-два. Върнете се след седмица и няма да познаете това място.
Работата продължи, докато и последната гадинка напусна района. Мъжете се облегнаха изтощени на прътите си и въздъхнаха облекчено. Насекомите бяха оставили своята миризма във въздуха, смесица от мухъл и амоняк. Гилфорд обърса лице с опакото на ръката си и едва сега осъзна, че е изцапан със сажди.
— Следващия път, когато излизате от града, гледайте да се облечете както подобава — посъветва го мъжът. — Това не е Ню Йорк.
Гилфорд му отвърна с вяла усмивка.
— Започвам да си давам сметка.
— Колко време ще останете тук?
— Няколко месеца. Тук и на континента.
— На континента! Там няма нищо, освен пустош и луди американци, ако простите прямотата ми.
— Отивам там с научна експедиция.
— Е, надявам се, че не смятате да щъкате из тамошните гори с чепици. Животинките ще ви видят сметката и ще ви изгризат за нула време.
— Ще внимавам къде стъпвам — обеща Гилфорд.
Изпита облекчение, когато най-сетне се прибра в дома на Пиърсови, изми се и прекара вечерта на трепкащата светлина на газениците. След обилната вечеря Каролайн и Алис се затвориха в кухнята, Лили бе пратена да си легне, а Джеръд свали от лавицата подвързан с кожа атлас на Европа от 1910-а, старата Европа на сюзерени и нации. Колко безсмислено е сега всичко това, рече си Гилфорд, само десет години по-късно тези очертания на граници бяха като драскулки на побъркано божество. Войните, които са се водили за тези линии. Купища безполезни спомени.
— Промените не са чак толкова дълбоки, колкото смяташ — увери го Джеръд. — Старите представи не умират лесно. Нали си чувал за партизаните?
Партизаните бяха банда националисти — сурови мъже, върнали се в колониите, за да защитават територии, които смятаха, че все още им принадлежат — Германия, Испания, Франция. Повечето от тях се бяха изгубили из дарвинианската пустош, подивели от примитивния живот. Други се прехранваха с набези срещу заселниците, които смятаха за нашественици. Партизаните представляваха известна заплаха, към тях принадлежаха и крайбрежните пирати, атакуващи корабите с продоволствие. Но дори те не смееха да проникват във вътрешността на континента и Гилфорд побърза да изтъкне този факт.
— Не е съвсем сигурно — възрази Джеръд. — Чувал съм, че някои от тях са добре въоръжени и екипирани. Разправят, че нападали даже миньорите в Саар. Не обичат американците.
Гилфорд не се плашеше от подобни слухове. Експедицията на Донеган бе срещнала само неколцина измършавели партизани, живеещи като диваци в Аквитанските низини. Експедицията на Финч щеше да слезе на континента при устието на Рейн, територия, окупирана от Америка, и щеше да поеме нагоре по реката, докъдето е плавателна, отвъд Рейнфелден и Бодензее, ако е възможно. От там щяха да свърнат към Алпите и да потърсят път на юг през проходите, използвани от древните римляни.
— Амбициозен план — поклати глава Джеръд.
— Подготвени сме достатъчно добре, за да го осъществим.
— Едва ли можете да предвидите всички опасности.
— В това е проблемът. Хората са пресичали Алпите от древни времена. През лятото не е никак трудно. Но не и тези Алпи. Кой знае какви промени са настъпили там? Всъщност тъкмо това възнамеряваме да разберем.
— Само петнайсетина мъже — изсумтя Джеръд.
— Ще поемем с параход нагоре по Рейн. После ще се прехвърлим на плоскодънни лодки.
— Ще ви трябва човек, който познава континента. Колкото и малко да знае.
— В Джеферсънсвил на Рейн има опитни трапери и водачи. Хора, които са там от първите години след Чудото.
— Каролайн ми каза, че си фотограф.
— Да, сър.
— За първи път ли тръгваш на експедиция?
— За първи път отивам на континента, но бях с Уолкот на река Галатин миналата година. Имам известен опит.
— Лиам ли ти помогна да те вземат на тази служба?
— Да.
— Сигурно си мисли, че е постъпил правилно. Но той е чак от другата страна на океана. Зад стената на своето богатство. Сигурно си няма и представа в какво положение те поставя. Този континент се управлява от човешките страсти. Да, зная за доктрината „Уйлсън“: Европа е дива земя, отворена за повторно заселване, и прочее, и това е благородна идея, по свой начин — макар да се радвам, че Англия положи усилия да бъде изключение. Но ще трябва да се потопят няколко немски и френски бойни кораба, преди тези хора да се усмирят. И дори тогава… — той чукна с лулата по масата. — Тръгваш на рисковано пътешествие. Не съм сигурен, дали Лиам си дава сметка за това.
— Не ме е страх от континента.
— Каролайн има нужда от теб. Лили също. Не е страхливец този, който пази семейството си. — Той се наведе по-близо. — Можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Ще пиша на Лиам и ще му обясня всичко. Помисли върху това, Гилфорд. — Той сниши глас. — Не бих искал племенницата ми да бъде вдовица.
В този момент Каролайн се появи на вратата на кухнята. Тя погледна уморено Гилфорд, отметна красивата си коса и се зае да усилва пламъчетата на газениците, докато стаята се озари от ярко сияние, сякаш беше ден.
Продължителният престой в имението Сандърс-Мос бе почти равносилен на хирургично отстраняване на тестисите. Сред жените той беше кротък домашен любимец, сред мъжете — евнух.
Нищо, което да не бе очаквал предварително, мислеше си Елиас Вейл. Влезе в къщата като евнух, защото не му бяха предложени други възможности. Но с течение на времето нещата щяха да се променят. И тогава дори можеше да завладее двореца, ако това му доставяше удоволствие. Харемът щеше да му принадлежи, принцесите щяха да се надпреварват да печелят благоразположението му.
Тази вечер беше поредното малко празненство по случай, който вече бе забравил: рожден ден или годишнина. Нямаше значение, след като не очакваха от него да вдигне тост. По-важното бе, че госпожа Сандърс-Мос отново разчиташе на помощта му, като играе една от любимите й роли, че очакваше да се държи ексцентрично, да забавлява, без да преминава границата на добрия тон. С други думи, да не пие прекомерно, да не флиртува с дамите и да не се държи с властимащите като с равни.
По време на вечеря той седна там, където му бяха посочили, развличайки с разкази за призоваване на духове и поява на призраци дъщерята на един конгресмен и младши чиновник от Смитсониановия институт, но без да изпада в твърде големи и страшни подробности. Спиритуализмът беше ерес в тези нови и неблагоприятни времена, но той бе американска ерес, далеч по-приемлива от католицизма например, с неговите меси и изчезнали европейски свещенослужители. А след като изпълни ролята си на любопитна добавка към интериора, той само се усмихваше и слушаше разговорите, които течаха край него като река, заобикаляща щръкнал насред коритото камък.
Най-трудното, естествено, бе да се държи подобаващо на целия този лукс и блясък. Не че не познаваше лукса, беше израсъл в добро семейство в Нова Англия, което бе напуснал в бунтовните си младежки години. Можеше да различи вилица за вечеря от вилица за десерт. Но оттогава беше спал под твърде много студени мостове, а имението Сандърс-Мос бе величина, далеч по-грандиозна от всичко, което помнеше. Електрически светлини и прислуга, говеждо, нарязано като лист хартия, овнешко, полято със сос от джоджен.
Днес масата обслужваше Оливия, красива и мълчалива негърка, която винаги носеше шапчицата си малко накриво. Вейл бе настоял пред госпожа Сандърс-Мос да не я наказват, след като кутията бе намерена, с което се надяваше да постигне две цели — да докаже своята добронамереност и да си осигури помощта на прислужницата, която винаги можеше да му е от полза. Но въпреки това Оливия продължаваше да го избягва, изглежда го мислеше за зъл дух. Което не беше далеч от истината, помисли си Вейл, само че вселената бе ориентирана по оси и координатни системи, които бедната Оливия никога нямаше да прозре.
Междувременно Оливия поднесе десерта. Разговорът на масата се насочи към експедицията на Финч, която бе стигнала Англия и се готвеше да прекоси Ламанша. Дъщерята на конгресмена намираше начинанието за храбро и интересно. Младшият чиновник в отдела за мекотели, или каквото изучаваха там, заяви, че експедицията може да се окаже в по-голяма безопасност на континента, отколкото в Англия.
Дъщерята на конгресмена не се съгласи.
— Ако трябва да се боят от нещо, то е същинската Европа. — Тя сбърчи лекичко вежди. — Нали знаете какво казват? Там всичко, което мърда, е грозно и в голямата си част, смъртоносно.
— Не чак толкова смъртоносно, колкото са хората — възрази чиновникът, който се опитваше да изглежда зрял и патил. Вероятно си въобразяваше, че така ще й се стори по-възрастен.
— Ричард, думите ти са възмутителни!
— Нито толкова грозно.
— Тези хора са храбреци.
— Така е, но на тяхно място щях да се страхувам повече от партизаните. И дори от англичаните.
— Още не се е стигнало дотам.
— Още не. Но англичаните не са ни приятели. Известно ли ти е, че Кичънър снабдява с провизии партизаните?
— Това е само слух, не бива да го казваш като факт.
— Те заплашват нашата европейска политика.
— Говорехме за експедицията на Финч, не за англичаните.
— Престън Финч има опит в изучаването на реки, и макар че да не искам да съм лош пророк, предричам повече жертви от куршуми, отколкото от удавяне в бързеи. Или от чудовища.
— Не казвай „чудовища“, Ричард.
— От Божии твари.
— Само мисълта за това ме кара да треперя. В края на краищата партизаните също са хора.
— Мило момиче сте. Но предполагам, че доктор Вейл щеше да остане без работа, ако жените не бяха склонни към романтика. Така ли е?
Вейл го възнагради с най-добрата си неискрена усмивка.
— Жените по-добре надзъртат в необятното. Или по-малко се страхуват от него.
— Ето! — дъщерята на конгресмена разцъфна от щастие. — Те са необятни, Ричард.
Вейл съжали, че не можеше да й покаже истинското лице на необятното. „Ще изгори красивите й очички — помисли си той. — Ще смъкне кожата от лицето й.“
След вечеря мъжете се оттеглиха в библиотеката на чаша бренди, а Вейл остана с жените. Разговорите се завъртяха около пратени на военни служба племенници, от които нямало писма, и отсъстващи по работа съпрузи. Вейл усещаше известен резонанс във всички долавяни сигнали, но не можеше да определи крайното им значение. Война? Война с Англия? Война с Япония? Не беше изключено, още повече че след смъртта на Уилсън във Вашингтон царяха други, зли и враждебни намерения.
Когато искаха от него съвет, Вейл се стараеше да се ограничава с всекидневни проблеми. Изгубени котки, непослушни деца, ужасът на жълтата треска, полиомиелитът, грипът. Предсказанията му бяха благоприятни и без намек за свръхестественото. Интимните въпроси трябваше да се решават насаме и в интерес на истината, клиентелата му се бе увеличила след онази среща с Елинор. Съвсем скоро щеше да се превърне в нещо като Главен изповедник на цяла армия застаряващи богати наследници. Дори си бе направил картотека.
Вечерта продължи в същата ленива атмосфера, без обещания да поднесе неочаквани случки, нито добавъчни сведения за неговия дневник. И все пак мястото му беше тук. Не само за да увеличи приходите си, което със сигурност бе приятен страничен ефект. Той следваше по-дълбок инстинкт, вероятно не съвсем негов. Неговият бог искаше да е тук.
„А човек трябва да прави това, което иска от него бог — помисли си Вейл, — да му се подчинява. Това повече от всичко друго.“
Тъкмо се готвеше да си върви, когато Елинор побутна към него един очевидно пийнал мъж.
— Доктор Вейл? Това е професор Рандал. Познавате се, нали?
Вейл подаде ръка на белокосия господин. Кой ли беше този, къде ли беше мястото му в колекцията й от академици и чиновници? Рандал… хм, другото име не помнеше, на служба в Националния исторически музей, уредник по… дали не беше палеонтология? Тази безсмислена наука.
— Бихте ли го придружили до колата? — попита Елинор. — Юджийн, върви с доктор Вейл. Една разходка ще ти проясни главата.
Навън миришеше на цъфнали цветя, поне докато професорът бе от подветрената му страна. Вейл разгледа внимателно спътника си. Белези за прогресиращо застаряване, артритни ръце и пергаментова кожа, зад която се криеше изгорялата му душа. Ако палеонтолозите изобщо имаха души.
— Финч е безумец — изфъфли Рандал, продължавайки някакъв прекъснат разговор. — Ако смята, че наистина може да докаже…
— Сър, тази вечер няма нищо за доказване.
Рандал разтърси глава и вероятно за пръв път забеляза Вейл.
— Вие? Ах! Гадателят, нали?
— В известен смисъл.
— Виждате бъдещето, така ли?
— През стъкло — отвърна Вейл. — Помътняло.
— Бъдещето на този свят?
— Горе-долу.
— Говорехме за Европа — продължи Рандал. — Европа, този покварен Содом, който най-сетне бе изгорен. И сега изтръгваме семената на европеизма навсякъде, където ги откриваме. Всичко това е огромно лицемерие, разбира се. Политическа игра. Искате ли да видите Европа? — Той махна с ръка назад към голямата бяла сграда. — Ето я! Версайският двор. Съвсем като него е.
Звездите грееха ярко в тъмното небе. Напоследък Вейл бе започнал да съзира някакви скрити признаци сред звездите, сякаш там се спотайваха хищни създания. И не само там, но и под краката му.
— Хора като Финч твърдят, че всичко е дело на Създателя — продължаваше Рандал. — Хубави думи, защо да не повярваш в тях? Но няма отпечатъци, нито вкаменелости. Всичко е измито, сигурно от Потопа.
Несъмнено Рандал не биваше да говори по този начин. След Чудото всеобщото мнение бе завило в друга посока и мъже като него сами по себе си бяха вкаменелости — космати мамути, уловени в примката на ледената епоха. Разбира се, Рандал, като колекционер на кости, не можеше да знае, че Вейл е колекционер на неблагоразумни изказвания.
Кой ли би платил, за да узнае какво мисли Рандал за Престън Финч? В каква валута и кога?
— Съжалявам — промърмори Рандал. — Това едва ли ви интересува.
— Напротив — побърза да възрази Вейл, крачейки редом с жертвата си в тъмната нощ. — Ужасно много ме интересува.
Плоскодънните лодки най-сетне пристигнаха от Ню Йорк и веднага бяха прехвърлени на „Аргус“, малък параход за прекосяване на Ламанша. Гилфорд, Финч, Съливан и топографът Чък Хемфил надзираваха товаренето, но се скараха с началника на хамалите и ги изгониха от площадката. Пролетното слънце озаряваше кейовете и хвърляше отблясъци върху водата, по която лениво се носеха лъжелотоси. Над главите им дрезгаво пищяха чайки. Чайките бяха сред първите земни емигранти в Дарвиния, последвани от хората, пшеницата, ечемика, картофите, дивите цветя, плъховете, добитъка, мухите и дървениците.
Престън Финч стоеше на кея, скръстил яките си ръце отзад, с лице, скрито в сянката на тропическия шлем. Финч беше парадокс, мислеше си Гилфорд, смел и решителен мъж, все още силен въпреки възрастта си, опитен изследовател на реки, чието мнение и храброст бяха безспорни. Но Нойската му геология, придобила модна популярност след Чудото, приличаше на Гилфорд на миш-маш от полуистини, съмнителни аргументи и прояден от копнежи протестантизъм. Неправдоподобна, независимо от това колко добре бе подплатена с теории за отлагането на седименти и цитати от Бъркли9. Нещо повече, Финч категорично отказваше да обсъжда своите идеи и не приемаше критики от колегите си, камо ли от един обикновен фотограф. Какво ли е, чудеше се Гилфорд, да натъпчеш в един човешки мозък подобна барокова архитектура? Цяла катедрала на вярата и знанието, солидно изградена и добре охранявана?
Джон Съливан, другото посивяло светило на експедицията, се облягаше на стената на един склад, скръстил ръце, усмихнат под сламената си шапка. Двама възрастни учени, Финч и Съливан, но разликата бе, че Съливан се усмихваше.
Най-сетне и последният сандък бе отнесен в трюма на „Аргус“. Финч подписа товарителницата на изпотения началник и с това сякаш постави точка на поредната глава. „Аргус“ щеше да отплава на сутринта.
Съливан докосна Гилфорд по рамото.
— Имате ли няколко свободни минути, господин Лоу? Искам да ви покажа нещо, което ще ви заинтригува.
„Музей на чудовищата“, възвестяваше надписът над вратата.
Продълговата паянтова колиба, много стара, вероятно една от първите постройки по блатистите брегове на Темза. Изглеждаше сякаш много пъти е била изоставяна и заемана отново.
— Тук ли? — попита Гилфорд. Беше съвсем близо до кея, зад редицата от тухлени къщурки.
— Два пенса за представлението — отвърна Съливан. Говореше с арканзаски акцент, но от неговите уста звучеше като оксфордски. — Собственикът е пиянде. Но има един интересен екземпляр.
„Собственикът“, мрачен мъж, от който лъхаше на джин, отвори вратата, след като Съливан почука, прие парите и изчезна, без да промълви нито дума, зад платнената завеса, оставяйки гостите да се любуват на препарираните трофеи, подредени върху грубите лавици по протежение на помещението. Повечето бяха добре познати, макар и доста нескопосано препарирани дарвиниански животни: птица кука, няколко броя шесткраки мършояди, леопардова змия със зейнала паст. Съливан вдигна завесата на прозореца, но от това не стана по-светло. Стъклените очи на животните блещукаха, извърнати в различни посоки.
— Ето това там — рече Съливан.
Сочеше един изправен скелет в ъгъла. Гилфорд го доближи със скептично изражение. На пръв поглед приличаше на скелет на мечка — двуного, с гръден кош, прикрепен за гръбначния стълб, страховит издължен череп и заострени като кремъчни ножове зъби. Ужасяваща гледка.
— Това е фалшификат — заяви Гилфорд.
— Как стигнахте до подобно заключение, господин Лоу?
Нима Съливан не виждаше сам?
— Костите са скачени с тел. Някои са по-пресни от други. Това ми прилича на кравешка бедрена кост, ето, ставата не съвпада точно.
— Много добре. Окото на фотограф.
— Не е необходимо да си фотограф.
— Прав сте, разбира се. Анатомията не е непозната наука. Но това, което ме интересува, е гръдният кош, който изглежда напълно запазен, и най-вече черепът.
Гилфорд отново погледна към скелета. Ребрата и гръбначният стълб бяха несъмнено от някое дарвинианско същество, за това можеше да се съди по типичното захващане отзад напред и дълбоката хордална бразда. Черепът беше продълговат, малко наподобяваше волски, но разширен нагоре и назад: череп на лукав хищник.
— Действително ли смятате, че е истински?
— Съвсем истински и със сигурност не принадлежи на някой познат вид бозайници. Собственикът твърди, че е купил костите от заселник, който ги изкопал край едно тресавище нагоре при Лия, докато търсел въглища.
— Изглеждат съвсем пресни.
— Относително, макар че никой не е виждал същество, което да отговаря на такова описание. Големите хищници са рядко явление на континента. Донеган съобщава за месоядно същество с размери на леопард в района на централния масив, но нищо по-едро. В такъв случай, откъде произхождат тези, господин Лоу? Ето ви един интересен въпрос. Едър, наскоро изчезнал хищен вид?
— Надявам се да е изчезнал. Изглежда твърде страховит.
— Страховит и ако се съди по черепа, е интелигентен. Доколкото са интелигентни животните. Ако има още от неговия вид обаче, ще ни потрябват пистолетите, към които Финч е толкова привързан. Но от друга страна…
— От друга страна?
— Как можем да говорим за изчезнал вид, когато континентът е едва на осем години?
Гилфорд реши да бъде предпазлив.
— Нима предполагате, че континентът има своя история?
— Нищо не предполагам, става въпрос за логически заключения. О, този спор не е от вчера. Просто исках да разбера на каква позиция сте вие.
— Проблемът е, че имаме две истории. Един континент и две исторически линии. Не зная как да ги съчетая.
Съливан се засмя.
— Добре казано. Ако някой поиска от вас да изкажете предположение, кое бихте избрали? Елизабет Първа или нашия кокалест приятел тук?
— Мислил съм за това, но не мога…
— Не се колебайте. Избирайте.
— И двете — отвърна Гилфорд. — Мисля, че бих избрал и двете.
— Но възможно ли е това?
— Очевидно не.
Усмивката на Съливан стана по-широка.
— Браво на вас.
Като че ли Гилфорд бе издържал някакъв изпит, макар че мотивите на възрастния учен си оставаха мъгляви. В това нямаше нищо лошо: Гилфорд харесваше Съливан и се радваше, че ботаникът се отнася с него като с равен. Но най-много се зарадва, когато напуснаха колибата с препарираните животни и излязоха на чист въздух. Макар че откъм пристанището полъхваше неприятна миризма.
Тази нощ за последен път деляха постелята с Каролайн.
„За последен път до есента“ — поправи се Гилфорд, но тази мисъл не му подейства успокояващо. Още повече че тя отказа да сподели нежността му.
Каролайн бе единствената жена, с която бе спал. Срещнаха се в канцеларията на „Атикус и Пиърс“, където той бе отнесъл последните си плаки за изданието „Вкаменелости и черупки от Скалистите планини“. Още от първия миг Гилфорд бе силно привлечен от леко дръпнатото и намусено момиче. Чичо й ги запозна и през същата седмица Гилфорд проучи кога би могъл да я види отново в издателството. Секретарката го информира, че обядвала с чичо си всяка сряда. Гилфорд я пресрещна още следващата сряда след обяда и й предложи да я изпрати до трамвая. Тя прие, но го изгледа изпод широкополата си шапка като надменна принцеса.
Надменна и наранена. Каролайн още се възстановяваше от загубата на родителите си по време на Чудото, но в онези времена това бе често срещано явление. Гилфорд откри, че с известно усилие може да изтръгва усмивка от устните й. В онези дни мълчанието й бе по-скоро съюзник, отколкото неприятел, между тях се установи неуловим начин на общуване. На този невидим език тя казваше нещо от рода на: „Страдам, но съм твърде горда за да го призная — можеш ли да ми помогнеш?“ А той отвръщаше: „Ще ти осигуря безопасно и уютно местенце. Ще създам твой дом.“
Сега лежеше, заслушан в тропота на редките среднощни каруци по улицата, и между него и жената, която обичаше, бе само тънко памучно одеяло. Нима бе нарушил обещанието си? В края на краищата мястото, където се намираха, едва ли можеше да се нарече уютно и безопасно. Наложи се да пътува често и надалече — първо на запад, сега и тук. Дари я с прекрасна дъщеря, но я доведе на този чужд бряг, където възнамеряваше да ги изостави… заради историята или науката, или своите необмислени копнежи.
Повтаряше си, че така постъпват истинските мъже, че го правят от векове и ако не го бяха правили, сега расата им още щеше да обитава дърветата. Но истината бе далеч по-сложна и включваше въпроси, на които Гилфорд или не желаеше, или не бе готов да отговаря, вероятно свързани донякъде с баща му, чийто непоклатим прагматизъм го отведе прекалено рано в гроба.
Сега Каролайн спеше или всеки момент щеше да заспи. Той плъзна ръка по извивката на талията и я притисна лекичко, сякаш й казваше: „Не се безпокой, аз ще се върна.“ Тя отвърна със сънено помръдване, в което може би не се долавяше безразличие. Може би.
На сутринта двамата бяха още по-отчуждени.
Каролайн и Лили го изпратиха до пристанището, където „Аргус“ се поклащаше от прилива. Ръждясалият корпус на парахода бе обгърнат в хладна мъгла.
Гилфорд прегърна Каролайн непохватно, чувстваше се неловко и не знаеше какво да каже. Повдигна Лили, тя притисна бузата си към неговата прошепна:
— Да се върнеш скоро.
Той й обеща.
Поне Лили му повярва.
След това се изкатери по трапа и спря до перилата, за да им помаха, но жена му и дъщеря му вече бяха се слели с тълпата, струпана на кея. „Колко бързо — помисли си Гилфорд. — Колко бързо…“
„Аргус“ пресече Ламанша в гъста мъгла. Гилфорд продължи да кръстосва долната палуба, докато слънцето най-сетне проби облаците и Джон Съливан го повика, за да му покаже озарения в утринна светлина континент.
Пред погледа му се ширна плътно обрасла мочурлива местност — солените тресавища в устието на Рейн. Строматолити стърчаха нагоре като призрачни паметници, дървета флейти бяха колонизирали делтата навсякъде, където имаше достатъчно тиня, за да подхранва растежа им. Параходът навлезе в плитък и обрасъл с тръстика канал — бавно, защото имаше доста плитчини, появили се след последната буря — и се отправи към вътрешността, която бе още по-залесена и зелена. Джеферсънвил бе едва забележимо облаче дим на плоския зелен хоризонт, после прерасна в петънце, в кафеникава маса от колиби, построени сред тръстиките или вдигнати на колове, където почвата бе достатъчно твърда, и навсякъде се виждаха примитивни пристанищни съоръжения, малки лодки, купчини морска сол, всичко това придружено от миризмата на риба, сол, отпадъци и човешки изпражнения. Каролайн бе сметнала Лондон за примитивен, Гилфорд можеше само да се радва, че няма да види Джеферсънвил. Градът бе като материализирано предупреждение: цивилизацията свършва тук. Отвъд тази граница цари анархията на Природата.
Имаше безброй рибарски лодки, канута и салове, отрупани с дарвинианска дървесина, но единственият по-голям кораб, освен „Аргус“, бе една американска канонерка, хвърлила котва на пристана с развети знамена.
— С това ще ни откарат нагоре по реката — съобщи Съливан, застанал до Гилфорд при перилата. — Няма да се бавим тук. Финч ще съгласува експедицията с флотата, докато ние намерим следотърсач.
— Ние? — попита Гилфорд.
— Ние с вас. След това можете да се върнете при своите лещи. Да заснемете пристанището. „Акостиране в Джеферсънвил“. Ще бъде невероятна снимка. — Съливан го тупна по гърба. — По-весело, господин Лоу. Това е истинският Нов свят и вие сте тук, за да стъпите на него.
Но тук, сред мочурищата, нямаше на какво толкова да се стъпи. Встрани от дървените мостчета блатата лесно можеха да те погълнат. Гилфорд се питаше дали и останалата Дарвиния няма да е същата — синьо небе, пронизващ вятър и стаена заплаха.
Съливан уведоми Финч, че двамата с Гилфорд отиват да търсят водач. Гилфорд изгуби ориентация веднага щом пристанището изчезна от погледа му, скрито зад рибарските колиби и високите стъбла на дървета джамии. Но Съливан изглежда знаеше пътя. Беше идвал тук през 1918-а, за да състави каталог на блатните животинки.
— Познавам градчето, макар че сега се е разраснало, дори вече се видях с неколцина стари познайници.
Хората, с които се разминаваха, бяха сурови, навъсени и опасни. Правителството бе започнало да изплаща възнаграждение на колонистите и да поема разходите за пътуването им до новия континент скоро след Чудото, но доброволците да започнат нов живот бяха малко и почти всички от един определен тип. Сигурно единици от тях не бяха преследвани от закона.
Местните преживяваха от риболов и като водачи на експедиции. Съдейки по много признаци, прясната вода и сапунът не достигаха. Мъжете и жените носеха груби дрехи, косите им бяха дълги и сплъстени. Въпреки това неколцина от тях изгледаха Съливан и Гилфорд с нескритото съжаление на коренния жител към туриста.
— Отиваме да се срещнем с Том Комптън — обясни Съливан. — Най-добрият трапер в Джеферсънвил, ако е още жив и в момента не е в пущинака.
Том Комптън обитаваше дървена колиба далече от брега. Съливан не си направи труда да потропа, а побутна полуотворената врата — дарвиниански маниери вероятно. Гилфорд го последва предпазливо. Когато очите му привикнаха с мрака, той откри, че колибата е доста чиста и подредена, дъсченият под е застлан с памучен килим, а по стените висят различни мрежи и ловни принадлежности. Том Комптън седеше кротичко в единия ъгъл на помещението — едър мъж с дълга, сплетена на плитка брада. Имаше мургава кожа и лицето му издаваше смесен произход. На шията си носеше огърлица от животински зъби. Ризата му беше изплетена от някаква местна груба тъкан, но панталоните му бяха от обикновен дънков плат, затъкнати във високи непромокаеми ботуши. Той огледа влезлите без видим ентусиазъм и взе от масата една лула с дълга дръжка.
— Не е ли малко раничко за това? — попита Съливан.
Том Комптън драсна клечката в масата и поднесе пламъчето към лулата.
— Не и след като те видях.
— Знаеш ли защо съм тук, Том?
— Чух разни слухове.
— Продължаваме навътре.
— Не ме интересува.
— Бих искал да дойдеш с нас.
— Не мога да го направя.
— Смятаме да пресечем Алпите.
— Казах ти вече — не ме интересува. — Домакинът подаде лулата на Съливан и възрастният учен всмукна от дима. Това не е тютюн, помисли си Гилфорд. Съливан предложи и на него и Гилфорд се зачуди как да постъпи. Дали да откаже, или да приеме? Може да е нещо като онзи ритуал при чероките, който замества ръкостискането?
Том Комптън се засмя.
— Изсушени листа от едно речно растение — обясни Съливан. — Леко замайват, но не са като опиума.
Гилфорд пое лулата. Димът миришеше на стара изба. Едва не се задави от кашлицата.
— Новак — процеди Том Комптън. — Не познава страната.
— Ще се научи.
— Те всички се научават — отвърна траперът. — В края на краищата. Ако преди това континентът не им види сметката.
Димът от лулата на Том Комптън го накара да се почувства олекнал и безгрижен. Събитията или пълзяха едва-едва, или подскачаха на неравни интервали. Когато се върна на койката в „Аргус“, помнеше смътно какво се е случило през този ден.
Спомни си, че последва доктор Съливан и Том Комптън до една пристанищна кръчма, където поднасяха тъмна бира в купи, издълбани от изсъхнали тръстики флейти. Купите пропускаха и бирата трябваше да се пие бързо. Имаше и храна, дарвинианска риба, изпълнила чинията като малък черен скат, с вкус на тиня и сол, Гилфорд почти не яде от нея.
Двамата спореха за експедицията. Трайерът не скриваше презрителното си отношение и твърдеше, че идеята е само да се развее американското знаме из континента и да се предявят териториални претенции към вътрешността.
— Нали сам каза, че този Финч е пълен кретен.
— Той е чиновник, не е учен, но знае какво иска и как да го постигне. Не е глупак. Спасил е трима души в бързеите на каньона Катаракт — единият от тях имал воден плеврит и Финч го носил на гръб чак до ферибота. Било е преди десет години, но съм сигурен, че би го направил и сега. Той планира и подготви тази експедиция и съм готов да му поверя живота си.
— Сигурно, щом си решил да тръгнеш след него навътре в пущинака.
— Така е. Не бих могъл да мечтая за по-добър водач. Може би за по-добър учен — да, но дори в това отношение Финч има някои предимства. Във Вашингтон все още гледат малко презрително на науката — не можахме да предскажем, нито да обясним Чудото, и в умовете на някои ограничени хора това е равносилно на провал. Идолите на глинени крака нямат шансове, когато се разпределя общественият бюджет. Но бихме могли да използваме Финч като назидателен пример пред Конгреса за така наречената сервилна наука. Ще навлезем във вътрешността, ще научим някои неща — колкото повече, толкова по-нестабилна ще бъде позицията му.
— Използват ви. Както Донеган. Хубаво де, ще съберете образци. Но хората с пари ще искат да узнаят какво е положението с партизаните, дали има въглища в долината на Рур и желязо в Лорейн…
— Какво значение, ако срещнем партизани или намерим антрацитни залежи? Тези неща ще се случат, независимо дали ще прекосим Алпите или не. Поне ще съберем важни сведения.
Том Комптън се обърна към Гилфорд.
— Съливан си мисли, че този континент е като гатанка, на която трябва да намериш решението. Храбра, но глупава идея.
Съливан не се предаваше.
— Том, ще навлезеш по-навътре от всички останали трапери.
— Не чак толкова навътре.
— Знаеш какво може да се очаква.
— Когато отидеш прекалено далече, не знаеш какво те очаква.
— И все пак, ти имаш опит.
— Повече от теб, вярно е.
— Познанията ти ще бъдат безценни.
— Имам по-важна работа.
Известно време надигаха мълчаливо купите. След още няколко бири разговорът се прехвърли на философски теми. Траперът отново се наведе към Гилфорд, отблизо обветреното му лице приличаше малко на меча муцуна.
— Вие какво търсите тук, господин Лоу?
— Аз съм фотограф — отвърна Гилфорд. Съжаляваше, че не носи апарата, Том Комптън бе примамлив обект за снимка. Сбръчканото му лице наподобяваше обрасло в козина диво животно.
— Зная с какво се занимавате — изръмжа траперът. — Питам ви защо сте тук?
За да направи кариера. Да си създаде име. Да отнесе уловени върху стъкло и сребро изображения на речни езера и планински ливади, които друго човешко око не е виждало.
— Не зная — чу той собствения си глас. — От любопитство, предполагам.
Том Комптън го изгледа с присвити очи, сякаш Гилфорд бе признал, че е болен от проказа.
— Господин Лоу, обикновено хората идват тук, за да избягат от нещо. Да припечелят малко парици или, като нашият приятел господин Съливан — да научат нещо. Но тези, които идват, без да знаят причините — те са най-опасни.
Още един спомен изникна в съзнанието на Гилфорд, докато се унасяше в сън на полюшващия се на приливната вълна „Аргус“. Съливан и Комптън разговаряха за вътрешността на страната и траперът непрестанно отправяше предупреждения: новите континентални реки са променили своите корита, така че невинаги съвпадат с някогашните карти, провизиите едва ли ще им стигнат, а храна няма откъде да си набавят. Съществуват непознати болести, повечето от които смъртоносни. Колкото до прекосяването на Алпите — какво пък, тук Том се съгласи, никой от старите трапери не се бе сещал за прохода Сейнт Готард, идеята е съвсем нова. Но имало слухове, приказки, може би дори измишльотини, за призраци — пълни глупости, прекъсна го Съливан — може и да е така, съгласи се Комптън, и все пак биха накарали всеки здравомислещ да се подвоуми — без теб, естествено, изтъкна Съливан, а Том само се засмя и закима — и без теб, без теб, стари безумецо, след което Гилфорд така и не разбра дали двамата бяха постигнали някакво съгласие и какво наистина ги очакваше в тази огромна и неизследвана земя.
Най-сетне Англия, помисли си Колин Уотсън, но това не беше истинската Англия, нали? Канадският товарен кораб пуфтеше бодро нагоре по широкото устие на Темза и зад кила му се вдигаха вълни с цвят на зелен чай — тропици по това време на годината? Все едно, че приближаваха Бомбай или Бихар. Но не и като да се завръщаш у дома.
Той се замисли за товара, който се поклащаше в трюма. Въглища от Южна Африка, Индия, Австралия — безценна стока в тези размирни времена за залязващата империя. Сечива и багрила от Канада. И стотици лъскави, подредени в сандъци пушки, система „Лий-Енфийлд“ от завода в Алберта, по поръчка на небезизвестния господин Кичънър от Ню Лондон, вероятно предназначени за онзи ден, когато кралят се възкачи отново на престола.
Уотсън поне нямаше да носи отговорност за оръжията. Веднага щом корабът пусна котва до примитивното пристанище, той нареди на хората си — неколцина сикхи и групичка вечно недоволни канадци — да се приготвят за разтоварване, а сам слезе на пристанището, за да отнесе товарителницата на пристанищните власти. Беше горещо и влажно и този беден, нажежен град с нищо не напомняше предишния Лондон. И въпреки това той олицетворяваше Преобразяването на Европа, което за Уотсън си оставаше отвлечено събитие, странно и дори малко занимателно, като интересна приказка, само дето имаше толкова много умрели накрая.
Със сигурност това не бе страната, от която бе отплавал преди десетина години. Беше завършил най-обикновено училище, след което се бе записал в офицерския корпус в Улуич, заменяйки едни казарми с други, латински склонения за артилерийски маневри. В наивните си представи тогава се виждаше как повежда хората си срещу размирници, които бягат пред оголеното острие на сабята му. Вместо това го натикаха в прашна барака в Кайро и му възложиха командването на отегчени пехотинци, до онази нощ, когато небето се озари в ослепително зарево, а земята се разтресе и пропука устоите на британския протекторат в Египет, както и много други неща. Безцелен живот, до голяма степен, ако се изключеха утехата на войнската дружба и здравото пиянство, или с други думи, службата на Бога и родината, и това до 1912-а, когато изведнъж се оказа, че Господ Бог е нищожество и че ако Той изобщо е съществувал, със сигурност е презирал англичаните.
Останките от предишната военна мощ на Британия бяха заети с това да опазят владенията й в Индия и Южна Африка. Първа падна Южна Родезия, Солсбъри изгоря като есенен пожар, Египет и Судан бяха изгубени пред напиращите тълпи от ислямски бунтовници. Уотсън бе сред малкото спасили се в развалините на Кайро, които бяха натоварени на пренаселен военнотранспортен кораб за Канада. Той прекара няколко месеца в разпределителен лагер в Британска Колумбия, а сетне го прехвърлиха в едно прерийно градче, където правителството в изгнание на Кичънър бе оборудвало малка фабрика за леко стрелково оръжие.
Допреди 1912-а не можеше да се похвали, че е бил добър офицер. Но постепенно бе настъпила промяна, дали заради суровите времена, тежките зими и сухите, мъчителни лета, но в него постепенно се възцари търпение. Навярно допринесе и мисълта колко малко е трябвало, за да остане сред труповете на обезглавените от египтяните негови другари. След време го прехвърлиха в Отава, където търсенето на военни инженери с опит постепенно се увеличаваше.
Наричаха го „реконструкция“, но други му казваха „прищявката на Кичънър“ — основаването на нов Лондон на бреговете на река, която имаше известна прилика с Темза. Възстановяването на Ерусалим в зелена и негостоприемна страна. Празен жест, твърдяха критиците, но дори жестът щеше да е невъзможен без помощта на сериозно пострадалия, ала достатъчно могъщ кралски флот. Особено след като Съединените щати огласиха арогантното си твърдение, че Европа трябва да бъде открита за ново заселване, земя без граници — така наречената доктрина „Уилсън“, която на практика означаваше американска хегемония, или един нов американски свят. Жалките остатъци от немското и френското управление, раздирани от вътрешни противоречия и изгубили европейските си ресурси, отстъпиха след първите няколко изстрела. Кичънър успя да уговори да бъде направено изключение за Британските острови, което предизвика широки протести. Но лишени от индустриалната си база, останките от Старата Европа не можеха да се изправят срещу комбинираните сили на кралския флот и флота на американците.
И така, поне за известно време са възцари спокойствие. Макар и не достатъчно стабилно, ако се вземе за пример този цивилен кораб и неговия оръжеен товар. Бяха го назначили да надзирава контрабандната доставка на пушки от Халифакс в Лондон. Уотсън можеше само да гадае защо са необходими толкова много оръжия на Новия свят — не само карабини, но и картечници и минохвъргачки… освен ако мирът не беше съвсем истински мир.
Пътуването премина спокойно. Океанът беше тих, дните — слънчеви и почти топли. Уотсън използва свободното си време предимно за да обмисля досегашния си живот. Сравнен с други, беше се измъкнал сравнително леко от трагедията през 1912-а. Родителите му бяха починали преди Преобразяването на Европа, нямаше роднини, нито жена или деца, за които да скърби. Мостовете към миналото бяха изгорени, годините се търкаляха с изумителна бързина. Сигурно имаше някакво знамение в това, че вятърът отново го довя в Англия, макар и в тази родена от трескав кошмар псевдо-Англия. В това горещо, скучно помещение на пристанищните власти, с прашните тухлени стени. Той се представи, поканиха го в задната стаичка и там вече го очакваше възпълният южноафрикански търговец, който се бе съгласил да приеме в складовете си оръжията, докато арсеналът бъде готов да ги превози. Името му беше Пиърс. Джеръд Пиърс.
Уотсън му подаде ръка.
— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Пиърс.
Южноафриканецът стисна с огромната си длан неговата.
— На мен също, сър, бъдете сигурен.
Каролайн се страхуваше от Лондон, но умираше от скука в малката къща на чичо си. От време на време помагаше в къщната работа на леля Алис, но Лили я безпокоеше. Каролайн не искаше да я пуска на улицата, но вътре момичето бе постоянна заплаха, тъй като или преследваше котката, или си играеше със скъпия порцеланов сервиз на Алис. Ето защо, когато Алис предложи на Каролайн да отнесе обяда на Джеръд на пристанището, тя се съгласи с въздишка на облекчение. Изведнъж се почувства като отвързана и вече не тъй самотна.
Този следобед си бе обещала да не мисли за Гилфорд и се опита да насочи вниманието си другаде. Покрай нея притичаха с викове група дечурлига, някои от които може би се бяха родили на това ужасно място! Едно от тях влачеше след себе си храстов скокливец на връвчица, шестте бледозелени крачка на животинчето припкаха с трескава бързина и черните му очички се въртяха като обезумели. Картина, в която имаше както добро, така и зло. Добро, защото в този получовешки свят ужасът действаше и в двете посоки. Мисли, които никога не би трябвало да споделя с Гилфорд.
Не, Гилфорд го нямаше. Добре де, рече си тя, време е да го признаеш пред себе си. Само някое нещастие ще го върне тук преди есента, а може би не и тогава. Тя предполагаше, че експедицията им вече е навлязла във вътрешността на Дарвиния, място, дори по-странно от мрачния, сенчест Лондон.
Беше престанала да се пита защо го е направил. Гилфорд й бе обяснявал поне десетина пъти, но в отговорите му се съдържаше една повърхностна логика. Каролайн подозираше, че има други причини, неизказани и могъщи като морски приливи. Пустошта го привличаше, зовеше го и Гилфорд бе откликнал на призива й, без да помисли за дивите животни, за буйните реки, болестите и бандитите. Беше избягал от дома като малко нещастно момченце.
И я бе зарязал тук. Тя мразеше тази Англия, ненавиждаше дори да я нарича така. Мразеше звуците й, както тези, които бяха дело на човека, така и (още повече!) идещите от чуждата природа, които се процеждаха нощем през отворения прозорец и й бяха съвършено непознати: това постоянно жужене като на насекоми или по-скоро на дребно, ранено кутре. Мразеше миризмата, отровните гори и обраслите реки. Лондон беше тъмница, пазена от чудовища.
Тя свърна по пътя към реката. По откритите канавки към Темза се стичаше помия, шумни чайки се носеха над водата. Каролайн зарея поглед към отсрещния бряг. В далечината, над кафявата вода бе щръкнала главата на тинеста змия, извила шия като въпросителен знак. Крановете разтоварваха платноходен кораб — растящите цени на въглищата бяха вдъхнали нов живот на платната. Мъже без шапки или с тюрбани на главите пренасяха огромни и тежки сандъци, на брега ги чакаха скупчени в сенките каруци. Тя се отправи към сградата на пристанищната управа. Вътре въздухът бе тежък, но малко по-хладен.
Джеръд я посрещна и взе кутията с обяда от ръцете й. Благодари й разсеяно, после каза:
— Предай на Алис, че ще се прибера за вечеря. И да приготви още едно легло. — Зад него стоеше висок мъж със захабена, но спретната униформа, втренчил поглед в нея. Джеръд най-сетне забеляза накъде е насочено вниманието му.
— Лейтенант Уотсън? Това е Каролайн Лоу, моята племенница.
Измършавелият лейтенант й кимна.
— Госпожице — промълви той лаконично.
— Госпожа — поправи го тя.
— Госпожо Лоу.
— Лейтенант Уотсън ще се настани за известно време в задната стаичка.
„О, така ли?“ — помисли си Каролайн. Тя огледа лейтенанта малко по-внимателно.
— Градските казарми са претъпкани — обясни й Джеръд. — От време на време приемаме по някого. За краля, страната и прочее.
„Не и моят крал — рече си Каролайн. — Нито моята страна.“
— Знаете ли — заговори професор Рандал, — лично аз предпочитам стария Господ, онзи, който се въздържаше от чудеса.
— В Библията също има чудеса — припомни му Вейл, Когато професорът пиеше, което при него се случваше доста често, имаше склонност да разговаря на теологични теми. Днес Рандал седеше в кабинета на Вейл и даваше израз на мислите си, като спираше само да попие едрите капки пот от челото си или да се потупа по изпъкналия корем.
— Чудесата трябва да си останат там — заяви Рандал и сръбна от чашата с бърбън. Вал го бе купил специално за професора. — Нека Бог накаже содомитите. Но да наказва белгийците ми се струва абсурдно.
— Внимавайте, доктор Рандал. Току-виж наказал и вас.
— Със сигурност щеше да го стори доста отдавна, ако имаше подобно намерение. Но нима богохулствах, господин Вейл? Ако е така, позволете да го правя още малко. Съмнявам се, че гибелта на Европа беше акт на божествена намеса, независимо какво мислят чиновниците.
— Това не е всеобщото мнение.
Рандал изгледа книгите по лавиците и повдигна вежди.
— Че аз да не говоря пред обществото?
— Не.
— Според мен става въпрос за природно бедствие. Чудото, имам предвид. Несъмнено от непознат вид, но ако човек види за пръв път торнадо, няма ли да му се стори като някое чудо?
— Всяко природно бедствие е било смятано за дело свише.
— А всъщност торнадото не е нищо повече от климатично явление и е точно толкова свръхестествено, колкото и пролетният дъжд.
— Нито повече, нито по-малко. Но вие сте скептик.
— Всеки е скептик. Доктор Вейл, да не би Господ Бог да се е опрял на Земята и да е оставил своя отпечатък? Уилям Дженйнгс Браун10 се вълнува дълбоко от отговора на този въпрос, но не и аз.
— Не и вие?
— Не и в този смисъл. О, много хора направиха политическа кариера, демонстрирайки набожност и раздухвайки ксенофобия, но това са краткотрайни трикове. Няма достатъчно чужденци, нито пък чудеса, за да се поддържа кризата. Истинският въпрос е колко ще страдаме междувременно. Говоря за политическа нетърпимост, финансова зависимост и дори война.
Вейл повдигна едва забележимо клепачи, единственият външен признак за внезапно разпаления му интерес. Боговете го бяха накарали да наостри слух.
— Война?
Рандал би могъл да знае нещо за това ще има ли война. Той беше сред уредниците на Смитсониановия институт и често общуваше с богати дарители. Разговаряше с хора от Конгреса и дори имаше приятели в Капитолия.
Дали заради това божеството на Вейл проявяваше интерес към Рандал? Когато служиш на бог, рядко си посветен в мотивите му. Знаеше само, че става въпрос за важни неща, в сравнение с които неговите амбиции изглеждаха незначителни. Осъществяването на планове с хилядолетна давност изискваше от него да спечели доверието на този охранен циник и той бе готов да го стори. „Защото ще бъда възнаграден“ — помисли си Вейл. Така му бе обещал неговият бог.
Вероятно с вечен живот. И със свястно съществуване, междувременно.
— Война — повтори Рандал — или в краен случай някое военно учение, което да принуди британците да не надигат глава. Чухте ли за експедицията на Финч?
— Разбира се.
— Ако експедицията бъде нападната от партизани, Конгресът ще вдигне олелия до Бога и ще стовари вината върху англичаните. Ще има дрънкане на оръжие. Сигурно и пускане на кръв. — Рандал се наведе към него. — Не е истина, нали? Че можете да разговаряте с мъртвите?
Беше като да се отвори някоя заключена врата. Вейл си позволи една лека усмивка.
— Вие как смятате?
— Как смятам ли? Мисля, че виждам пред себе си уверен мъж, който ухае на сапун и знае как да очарова една вдовица. Без да се обиждате.
— Тогава защо питате?
— Защото… защото някои неща се промениха. Мисля, че разбирате за какво говоря.
— Не съм съвсем сигурен.
— Не вярвам в чудеса, но…
— Но?
— Сега всичко е толкова различно. Политиката, парите, модата — картата на света, очевидно, — но и други неща. Понякога се вглеждам в хората и чета странни неща по лицата им, в очите. Нещо съвсем ново. Сякаш знаят някаква тайна, която пазят дори от себе си. И това не ми дава покой. Не го разбирам. Та виждате ли, господин Вейл, започнах като скептик, а завършвам като мистик. Нека виним за това вашето чудесно уиски. Но ще ви попитам отново. Говорите ли с мъртвите?
— Да.
— Честно?
— Честно.
— И какво ви казват те, господин Вейл? За какво разговаряте с мъртвите?
— За живота. За съдбата на света.
— Странна работа. Между другото, жена ми също почина. Миналата година. От пневмония.
— Зная.
— Ще мога ли да говоря с нея? — Той остави чашата на бюрото. — Възможно ли е това, господин Вейл?
— Може би — отвърна Вейл. — Ще видим.
В Джеферсънвил флотът разполагаше с плиткогазещ параход, който щеше да откара експедицията на Финч до плавателната граница на Рейн, но отпътуването им се забави, след като лоцманът и по-голямата част от екипажа легнаха, покосени от континентална треска. Гилфорд не знаеше почти нищо за тази болест.
— Това е вид блатна треска — обясни му Съливан. — Изтощава организма, но рядко е с летален изход. Няма да се забавим много.
И наистина, след няколко дена параходът бе готов за отплаване. Гилфорд монтира фотоапарата си на триножник на дървения кей. Фотографията не бе напреднала особено след Чудото, продължителните работнически стачки през 1915 година бяха принудили Ийстман Кодак да затвори за известно време фабриката си, а предприятието „Хоукай“ в Рочестър бе изгоряло до основи. И все пак апаратите, с които разполагаше Гилфорд, бяха сред най-усъвършенстваните за момента. Натрупал опит от експедицията в Монтана, той си водеше прилежни записки за всяка направена снимка:
Четиринайсетимата членове на експедицията на кея в Джеферсънвил, Европа. Прави: Престън Финч, Чарлз Къртис Хемфил, Ейвъри Кек, Том Джилвани, Кенет Донър, Пол Робъртсън, Емил Свенсен; клекнали: Том Комптън, Кристофър Тъкман, Ед Бетс, Уилсън У. Фар, Мариън Дигби, по прякор Копача, Реймънд Бърки, Джон У. Съливан.
На заден план: военен кораб „Уестън“, металносив цвят, пристанището на Джеферсънвил, тюркоазена вода под синьо небе, мочурищата на Рейн при слаб северен вятър, златистозелени облаци, осем сутринта. Отплаваме.
И така, пътешествието започваше — отново, за кой ли път, помисли си Гилфорд — под яркосиньо небе и с разнасяни от вятъра миниатюрни паячета. Гилфорд подреди оборудването си в тясната каюта, която му бяха отредили, и се качи на палубата, за да провери дали гледката е претърпяла съществени изменения. Привечер блатистата земя отстъпи място на пясъчни речни брегове, а соленоводните храсталаци се смениха от плътни шубраци с корони като пагода и наподобяващи тръби на орган стъбла, на които вятърът свиреше протяжни мелодии. След един сравнително кратък залез сушата се превърна в безкраен, непрогледен мрак. Твърде просторна и пуста, за да е свидетелство за необятната мощ на машините на Бога.
Той заспа в койката и когато се събуди, имаше температура. Направи опит да се изправи, но палубата затанцува под краката му, а миризмата от камбуза го накара да забрави за закуската. По обяд вече беше достатъчно болен, за да повика корабния лекар, Уилсън Фар, който постави диагноза континентална треска.
— Ще умра ли? — попита Гилфорд.
— Може би ще почукате на тази врата — отвърна докторът, присвил очи зад малките си кръгли очилца, — но се съмнявам, че ще ви отворят.
Съливан дойде да го навести привечер, когато болестта вече се беше разгърнала и ръцете и краката му бяха покрити със ситен червеникав обрив. Гилфорд откри, че с мъка фокусира поглед върху своя гост, и разговорът им се рееше безцелно, като кораб с повредено кормило. Старият учен се опитваше да го развлича с теории за дарвинианския живот и за общата структура на неговите безгръбначни. Накрая каза:
— Виждам, че сте уморен, господин Лоу. Но на тръгване ще ви оставя още малко храна за размисъл: как според вас една чисто дарвинианска форма на живот, родена от Чудото, каквато е този микроб, който сега ви измъчва, може да съществува и да се размножава в прозаичното човешко тяло? Съвпадението не ви ли се струва твърде голямо?
— Не мога да кажа — промърмори изнурено Гилфорд и извърна лице към стената.
В пика на болестта той сънува, че е войник, който крачи по края на притихнало, прашно бойно поле, последен пост сред мъртвите, очакващ невидимия враг, който от време на време коленичи и пие от застоялата вода в локвите, откъдето го гледа собственото му отражение: невероятно старо и пълно с тревожни тайни.
Сънят бе прогонен от продължителен период на гадене, но в понеделник той определено вече се оправяше, температурата спадна достатъчно, за да поглъща твърда храна, докато се излежаваше на койката в каютата си, а корабът продължаваше да навлиза във вътрешността. Съливан му донесе последното издание на Финчовата „Дилувианска и нойска геогнозия“ и за известно време Гилфорд се развличаше с разкази за ранните епохи на Земята, за Големия потоп, оставил следи при катаклизмените промени на мантията, пример за което е и Гранд каньон — освен ако, допускаше Финч, тези признаци не са „по-ранни творения, щрихи, нанесени от Създателя, за да внушат идеята за една велика епоха“.
Изменения, предизвикани от всеобщия потоп, който бе разхвърлял вкаменели животни навсякъде по земната повърхност, заравяйки ги на различна дълбочина в калта и тинята, както вероятно е бил заровен и митичният Едем. Гилфорд бе изучавал някои от тези теории и по-рано, но Финч бе първият, който подсилваше твърденията си с подробности: стоте класификации за морски течения и дилувии — геологични транспортни средства, благодарение на които отдавна изчезнали животни можеха да бъдат подредени и категоризирани в стройни редове. Но една фраза — „идеята за една велика епоха“ — не му даваше покой. Тя превръщаше цялото човешко познание в нещо преходно. Светът ставаше сцена — нещо, което би могло да бъде построено едва вчера, наскоро оборудвано с планини, кости от мастодонти и човешки спомени, и което изкарваше Създателя измамник, забавляващ се със своите човешки творения. Всичко това се стори на Гилфорд прекалено и ненужно усложнено — макар че, като става дума за това, защо трябва светът да е опростен? Далеч по-странно бе да подредиш цялата вселена, всички звезди и планети в едно-единствено уравнение (както твърдяха, че е направил някакъв европейски математик на име Айнщайн).
Вероятно тъкмо в това се криеше причината Всевишният да получи човешки облик в Светото писание — за да намери смисъла на този объркан свят. Гилфорд не можеше да не се възхити на невероятната поетична логика в работата на Финч. Нямаше достатъчно добри познания по геология, за да спори с него… макар да му се струваше, че тази изящна и стройна катедрала е издигната върху недостатъчно солидни основи.
Измъчваше го и въпросът на Съливан. Как би могъл Гилфорд да се разболее от дарвиниански микроорганизъм, ако новият континент е съвсем отделно творение? И как хората могат да се хранят с дарвиниански растения и дори с животни? Някои от тях бяха отровни — твърде много, — но имаше и напълно годни за ядене. Това не намекваше ли за някакво скрито родство, за общо, макар и далечно, начало?
Е, поне за общ Създател. За общо потекло — както вероятно предполагаше Съливан. Ако това бе така, значи Дарвиния не съществува едва от десетина години, а от много повече, макар и не във форма, позната на Земята.
Това бе парадоксът на Нова Европа. Търсиш ли чудеса, намираш история, търсиш ли история, сблъскваш се с чудеса.
Дъждът продължи, без да спира, още ден и половина, а околните низини сияеха, обгърнати в мъгла. Рейн се разливаше из диви лесове, дарвинианска гъста и обрасла с мъх гора, която постепенно отстъпи място на низина, обрасла с храст, и с широки листа, които Том Комптън наричаше пръстчета. Пръстчетата тъкмо бяха започнали да цъфтят, мънички златисти цветчета, заради които полето сияеше като през рано настъпила есен. Привлекателна картина, поне според дарвинианските представи, но траперът ги предупреди, че ако излязат сред шубраците без високи до коленете ботуши, рискуват да получат обриви от тръпчивата мъзга на растенията. Денем откъм сушата долитаха мънички рогати насекоми, но въпреки страховития си вид не хапеха и дори кацаха върху протегнат пръст, а прозрачните им телца бяха красиви и крехки като миниатюрни коледни играчки.
„Уестън“ хвърли котва по средата на реката. Гилфорд, наскоро оздравял, но все още слаб и отпаднал, слезе на брега, за да помогне на Съливан да събере пръстчета и още десетина полски растения. Образците се полагаха в специална преса, а после изсушените листенца се прибираха в кутия, застлана с мушама. Съливан му показа едно яркооранжево цвете, често срещано на песъчливия бряг.
— Колкото и да ви се струва странно, може да се окаже далечен роднина на английския мак. Но тези цветя са мъжки, господин Лоу. А щом е така, можем ли изобщо да ги наричаме цветя, според нашите представи? Не са ли само конци, потопени в мед? Един огромен пестик с ресничеста структура, пренасящ мъжките полени до плодника. Насекомите се улавят в него и после отнасят прашеца. Често срещан модел в Дарвиния и непознат сред земните растения. Физическото сходство, макар и налице, е случайно. Сякаш един и същи процес на еволюцията е преминал по различни пътища — като тази река, която прилича най-общо на Рейн, но не и в подробностите. Тя извършва водосбора от планините и отнася водата в океана, но извивките и меандрите й са непредсказуеми.
„И има водовъртежи — помисли си Гилфорд. — И бързеи.“ Макар че поне досега реката изглеждаше спокойна. Дали реката на еволюцията криеше подобни опасности?
Съливан, Джилвани, Финч и Робинсън бяха най-активни през деня — Дигби, готвачът на експедицията, ги наричаше „Растения и мравки, камъни и кости“. Нощта бе активен период за Кек, Тъкман и Бърки, астрономи и навигатори, с техните секстанти, звезди и озарени от фенери карти. Гилфорд обичаше да пита Кек къде точно се намира експедицията, защото отговорите му бяха невероятно странни и интересни: „Навлизаме в залива на Кьолн и скоро трябва да видим Дюселдорф, ако светът не се е преобърнал наопаки.“
„Уестън“ е спуснал котва в широк и бавен завой на реката. Т. Комптън ни показва околностите. Рейн се спуска през прорязана от нисък каньон долина, а отпред ни очаква Рейнската клисура. Околностите са обрасли с гори: дървета джамии (по-високи от английските си роднини), невероятно високи борове в пясъчен цвят със сложни и преплетени коренища. Сигурно в сухо време се случват и пожари. В старата Европа това беше страна на кафявите въглища. Комптън каза, че по тези места понякога се срещали малки експедиции на дървосекачи и копачи, и наистина зърнахме в гората едва забележими пътища. Финч твърди, че и сега отдолу трябва да има залежи от въглища и дори от желязо и че след време тази страна може да се превърне в център на стоманолеярна промишленост.
Съливан смята, че наличието на въглища е още едно доказателство за древния произход на Дарвиния, стратегическо следствие от издигането на Рейнското плато през терциера. Въпросът, според него, е дали дарвинианската геоложка структура е идентична с тази на Земята, или сходството е само повърхностно, но с огромни различия при по-внимателно изучаване — което може да повлияе върху прекосяването на Алпите, ако се окаже, че известните ни проходи са затворени.
Гилфорд знаеше, че това лениво и безметежно плаване по реката няма да продължи безкрайно — с добре зареден с храни трюм и дълги дни, през които да снима с фотоапарата различни дървета по брега, а нощем да се любува на ярките звезди. С навлизането в горната част на реката бреговете ставаха все по-стръмни, понякога дори отвесни и Гилфорд лесно можеше да си представи как е изглеждала тук старата Европа, със своите изчезнали замъци („Ебербах — добавяше в такъв момент Кек, — Маркбург, Кайзерпфалц…“) и мускулести тевтонци с шипове и пискюли на шлемовете.
Но това не беше старата Европа и доказателствата се виждаха навсякъде: шипести риби, щъкащи в плитчините, дъбо-борове, от които полъхва странният мирис на канела (нито дъбове, нито борове, а високи дървета, чиито клони се подреждат като спираловидни тераси), нощни крясъци на още неназовани животни. Но и тук вече имаше хора — на места по брега бяха оставени салове за пресичане на реката, мяркаха се отделни къщурки, над които се виеше дим, виждаха се рибарски мрежи, но всичко това очевидно бе съвсем отскоро.
Гилфорд откри странно удоволствие в това да се разхожда из тези девствени гори, да оставя стъпките си в меката почва със съзнанието, че може би са първите човешки следи. Земя, която не искаше нищо, нито даваше нещо в замяна.
Но безгрижните дни не можеха да продължат вечно. Наближаваха Рейнфелден. „Уестън“ трябваше да обърне назад. „И тогава — помисли си Гилфорд — ще разберем какво е да си напълно сам в този непознат свят на скали и гори.“
Каскадата Рейнфелден, или Рейнските водопади, крайна точка за плавателната част на реката. Том Комптън е идвал само дотук. Той смята, че отделни трапери са се качвали до езерото Констанце. Но траперите обичат да се хвалят.
Рейнските водопади не са като Ниагарския, но затварят напълно реката. С наближаването навлизаме в гъста мъгла, чува се тътен на падаща вода. Всичко наоколо е обрасло с мъхести растения, украсени с малки бели цветчета.
След като огледахме каскадата и аз я снимах, ние се върнахме до мястото, където товарите се оставят на сушата. Комптън каза, че познава местния търговец на кожи и се надява той да ни продаде малко животни за пренасяне на багажа.
Послепис за Каролайн и Лили: И двете ми липсвате страшно много, имам усещането, че разговаряме чрез тези редове, макар да съм далече от вас — навътре в един изгубен континент, непознат и неизследван във всички посоки.
Търговецът на кожи се оказа грубоват американец от немски произход, който се наричаше Еразъм и се прехранваше с отглеждането на огромно стадо мъхнати змии в тази далечна ферма.
Съливан обясни, че поне засега мъхнатите змии били най-експлоатираните от всички природни богатства на континента. Тревопасни стадни животни, те се срещали доста често по ливадите по хълмовете и вероятно обитавали източните степи — Донеган ги бе виждал по хълмовете на Пиренеите, което показваше, че са широко разпространени. Гилфорд беше очарован от тях и остана до края на деня край кошарата на Еразъм въпреки неприятния мирис — един от малкото недостатъци на тези животни.
Всъщност те приличаха по-скоро на издължени къртици, имаха бледи, подпухнали „личица“ с големи кравешки очи, цилиндрични тела и шест крачета, скрити под гъстата козина. Като ресурс, те бяха жив каталог на „Сийрс-Роубък“: козина за дрехи, кожа за подплата, мазнина за лой и безвкусно, но годно за ядене месо. Змийските кожи бяха основна рейнска суровина. Съливан му каза, че се купували чак в модните среди в Ню Йорк. Гилфорд предполагаше, че миризмата изчезва след щавенето, иначе кой би изтърпял подобна дреха, дори в нюйоркската зима?
Но по-важното бе, че мъхнатите змии можеха да се използват като товарен добитък при изследването и прекосяването на Алпите. Престън Финч вече се бе затворил с Еразъм в неговата колиба, за да обсъди закупуването на петнайсетина животни. Изглежда, Еразъм умееше да се пазари, защото дойде време за вечеря, а от Финч нямаше и следа — само откъм бараката долитаха силни гласове.
Най-сетне Финч изхвърча от колибата, без да чуе дори поканата за вечеря.
— Ужасен човек — изръмжа той. — Симпатизира на партизаните. Безнадеждна работа.
Флотският лоцман и екипажът бяха останали на борда на „Уестън“, за да подготвят кораба за обратния път, като щяха да откарат и събраните досега образци, записките и писмата. Гилфорд отиде да прави компания на Съливан, Кек и трапера Том Комптън, докато се любуваха на залеза.
— Проблемът при Финч — промърмори Съливан — е, че никога не отстъпва.
— Също и Еразъм — кимна Томп Комптън. — Той не е партизанин, просто е инатлив темерут. Изкара три години в Джеферсънвил, където препродаваше кожи, но и там никой не можеше да го понася. Истината е, че хич не го бива да общува с хората.
— Но животинките са интересни — подхвърли Гилфорд. — Като тоутите в романите на Бъроуз. Марсианските мулета.
— Щом е така, защо не ги снимаш? — попита Том Комптън и завъртя очи.
На сутринта вече беше ясно, че преговорите са се провалили напълно. Финч отказваше да разговаря с Еразъм, макар че помоли лоцмана на „Уестън“ да се забавят още един ден. Съливан, Джилвани и Робинсън излязоха да събират образци в гората близо до пасището на Еразъм, сякаш се надяваха, че въпросът все още може да се уреди по чудо, докато се върнат в лагера. А Гилфорд монтира фотоапарата върху триножника близо до кошарата на мъхнатите змии.
Тъкмо това негово действие накара Еразъм да изхвърчи от колибата си като разгневено джудже. Гилфорд все още не се бе запознал лично с търговеца и затова подскочи стреснато.
Еразъм — на височина едва достигаше метър и шейсет, с лице почти скрито от гъста библейска брада, облечен в изпъстрени с кръпки дънки и наметало от козина на мъхната змия — спря на няколко крачки от Гилфорд и го изгледа намръщено, като дишаше тежко. Гилфорд му кимна любезно и продължи да наглася триножника. Нека Старецът от планината направи първия ход.
Изминаха няколко секунди преди Еразъм да успее да проговори.
— Какво по-точно си мислиш, че правиш? — бяха първите му думи.
— Заснемам животните, ако нямате нищо против.
— Можеше първо да ме попиташ.
Гилфорд не отговори. Еразъм продължи да сумти шумно, после попита:
— Значи това е фотоапарат, така ли?
— Да, сър — отвърна Гилфорд. — „Кодак“, със стъклени плаки.
— И с него правиш снимки? Като онези в „Нешънъл джеографик“?
— Съвсем същите.
— Чувал ли си за това списание — „Нешънъл джеографик“?
— Работил съм за него.
— Какво? Кога?
— Миналата година. Каньонът Дийп крийк. Монтана.
— Онез снимки твои ли бяха? Декември 1919-а?
Гилфорд изгледа търговеца на кожи учудено.
— Член ли сте на Географското дружество, господин… Еразъм?
— Без господин. Ти как се казваш?
— Гилфорд Лоу.
— Е, добре, господин Лоу, аз не съм член на Националното географско дружество, но от време на време получавам списанието. Гледам да си го набавя, защото по тези места няма много за четене. Виждал съм вашите снимки. — Той се поколеба. — А тези снимки на моето стадо… ще бъдат ли публикувани?
— Може би — отвърна Гилфорд. — Не аз вземам решението.
— Ясно. — Еразъм потъна в размисъл. После рязко си пое въздух. — Ще дойдете ли в колибата ми, господин Гилфорд Лоу? Сега, след като Финч си тръгна, мисля, че можем да поговорим.
Гилфорд не скри одобрението си за колекцията списания „Нешънъл джеографик“, подредени грижливо на дървената поличка — общо петнайсет броя, повечето от тях измачкани и захабени по края, някои увити с канап, делящи място с нецензурни пощенски картички, евтини уестърни и един сравнително нов брой на „Аргос“, който Гилфорд не беше виждал. Той отдели нужното внимание на скромната библиотека, но не каза нищо за пръстения под, миризмата на нещавени кожи или за масата, покрита с немити съдове.
По молба на Еразъм преразказа накратко преживяванията си по време на експедицията в каньона Дийп крийк и по поречието на Галатин, където бяха намерили огромно количество черупки от морски животни, невероятно стари, освен ако не приемеш теориите на Финч за истинската възраст на Земята. Най-странното бе, че Еразъм, опитен дарвиниански трапер, роден в Милуоки, но прекарал значителна част от живота си край Рейн, намираше идеята за леглата на монтанските ручеи за невероятно екзотична.
Постепенно разговорът се насочи към Престън Финч.
— Никого не искам да обиждам — избоботи недоволно Еразъм, — но този тип е невероятно надут. Поиска ми двайсет глави добитък при цена десет долара на глава — можете ли да си представите?
— Цената ли ви ядоса?
— О, проблемът изобщо не е в нея.
— Не искате да продадете двайсет глави?
— Разбира се, че искам. Двайсет глави на подобна цена ще ми осигурят прехраната за зимата.
— Ще мога ли да узная какъв е проблемът тогава?
— Финч! Финч е проблемът! Нахлу в къщата ми с вирнат нос и разговаряше с мен, сякаш съм малко дете! Финч! Няма да му продам и гнила ябълка, дори да ми предлага цяло състояние!
Гилфорд се замисли.
— Еразъм — заговори накрая той, като се стараеше да звучи благоразумно, — с вашите животни можем да стигнем много по-далече. А колкото е по-успешно пътешествието ми, толкова е и по-голяма вероятността да видите снимките ми в „Нешънъл джеографик“.
— На моите животни?
— На вашите животни и на вас самия, ако се съгласите да ми позирате.
Търговецът на кожи поглади брада.
— Хм, какво пък. Може и да ви позирам. Но това не променя нищо. Няма да продам животните си на Финч.
— Разбирам. А какво ще кажете да ги продадете на мен?
Еразъм премигна, после бавно се усмихна.
— В такъв случай може и да си стиснем ръцете. Но вижте, Гилфорд Лоу, има и още нещо. Животните ще отнесат лодките ви отвъд водопадите и вероятно ще можете да продължите нагоре по реката чак до Бодензее, но ако искате да разчитате на моите мъхнати змии в Алпите, ще ви е нужен човек, който да ги направлява.
— Бихте ли се нагърбили?
— Правил съм го и преди. Доста стада зимуват там. Моите също идват от онези земи. Ще го направя и за вас, но на определена цена.
— Еразъм, нямам право да преговарям.
— Глупости. Да обсъдим условията. След това можете да предадете исканията ми на вашия ковчежник, или който е там.
— Добре… но още нещо.
— Какво?
— Готов ли сте да се разделите с броя на „Аргос“ от полицата?
— А? Не. В никакъв случай. Освен ако не предложите нещо подобаващо в замяна.
Какво пък, помисли си Гилфорд, може би доктор Фар няма да съжалява за своя екземпляр от „Дилувианска и нойска геогнозия“.
Фермата на Еразъм в Рейнфелден. Кошарата за мъхнати змии. Еразъм със своето стадо. Буреносни облаци на северозапад. Том Комптън предсказа дъжд.
Постскриптум: С помощта на нашите „марсиански мулета“ ще можем да откараме сгъваемите моторни лодки — притежават хитроумна олекотена конструкция от бял дъб и мичигански бор, водонепромокаеми отделения отпред и отзад и подвижни скагове11 — отвъд праговете, вероятно до бреговете на езеро Констанце (което Еразъм нарича Бодензее). Всичко, което сме събрали дотук, ще отплава назад на борда на „Уестън“.
Струва ми се, че Престън Финч не одобрява преговорите ми с Еразъм — гледа ме изпод тропическия си шлем като разгневен Йехова, — но Том Комптън изглежда доста впечатлен, напоследък все по-често идва да говори с мен. Дори ми предложи да си дръпна от неговата прочута лула, на което аз отказах любезно и може да съм се върнал на първото стъпало.
Поемаме на път утре сутринта, ако времето е подходящо. Родният дом изглежда невероятно далече, колкото по-чужда и непозната е заобикалящата ни страна.
Постепенно Каролайн привикваше със странния ритъм на живот в къщата на чичо й Джеръд. Също като Лондон, също като целия свят, имаше някакво усещане за недълготрайност в тази къща. Напоследък чичо й се прибираше късно. Често за магазина се грижеше Алис и дори самата Каролайн. Тя взе да привиква с неща като пирони, болтове и гайки, лебедки, кабари и негасена вар. И разбира се, със загадъчния Колин Уртсън, който спеше на койка в склада и се промъкваше и напускаше къщата като неспокоен дух. От време на време присъстваше на вечеря на масата на Пиърсови, където се държеше любезно, но не проронваше почти нито думичка. Беше мършав, но не лаком и се изчервяваше твърде лесно за войник. Разговорът в негово присъствие не вървеше.
Лили се адаптира далеч по-лесно към новото си обкръжение и по-трудно към липсата на баща си. Все още питаше от време на време къде е той.
— От другата страна на Ламанша — отвръщаше Каролайн, — където още никой не е ходил.
— Там опасно ли е?
— Никак. Но той е много смел.
Лили се сещаше за баща си най-често преди лягане. Тъкмо Гилфорд я приспиваше с четене, ритуал, към който Каролайн винаги бе изпитвала лека ревност. Гилфорд четеше на Лили с всеотдайност, която тя не бе в състояние да повтори, тъй като по правило не харесваше книгите за феи и чудовища, към които Лили бе тъй привързана. Все пак се нагърби с тази задача, опитвайки се да разпали сама ентусиазма си. Лили се нуждаеше от успокоението на приказката, за да може да се отпусне, да забрави всичко онова, което терзаеше мъничката й душа, и да заспи.
Каролайн й завиждаше за това. Прекалено често й се случваше да се събуди на сутринта с тревогите от предната вечер.
И все пак, летните нощи бяха топли и въздухът бе изпълнен с аромат, който невинаги бе неприятен. Джеръд й обясни, че някои от тукашните растения цъфтели само нощем. Тя привикна да оставя прозореца на спалнята си отворен и лекият ветрец освежаваше лицето й. С течение на времето безсънието я напусна.
Но безсънието на Лили бе първият признак, че нещо се променя в къщата на Джеръд.
Лили с тъмни сенки под очите. Лили, която ровичка с отсъстващ вид в чинията на закуска. Лили мълчалива и мрачна на вечеря, избягваща чичото на Каролайн.
Каролайн установи, че не смее да я попита какво не е наред — че не иска нещо да не е наред, че мрази мисълта за още една неприятност. Тя събра кураж една топла вечер, след поредната глава от „Дороти“, както Лили наричаше любимата си книжка.
Малкото момиче придърпа одеялото до брадичката си.
— Будя се, когато те се карат.
— Кои са карат, Лили?
— Леля Алис и чичо Джеръд.
Каролайн не можеше да повярва. Лили сигурно чуваше гласове, може би от улицата.
Но прозорчето в стаичката на Лили бе колкото пощенска марка и гледаше към задната уличка, по която рядко минаваха хора. Всъщност стаята й бе леко разширен килер, преустроен от чичо Джеръд специално за идването на племенницата му. Мястото едва стигаше за малко момиче, книга и седналата на ръба на леглото майка. Килерът имаше обща стена със спалнята на Джеръд и Алис, а тукашните стени не бяха дебели. Дали чичо й и леля й не се караха късно нощем, когато нямаше кой да ги чуе? Изглеждаха като щастлива двойка, леко сдържани, вероятно заради възрастта, но съвсем уравновесени в отношенията си. Едва ли бяха спорили често и преди, защото иначе Лили щеше да се оплаче или да изглежда недоспала.
Разпрата вероятно бе започнала след пристигането на Колин Уотсън.
Каролайн посъветва Лили да не обръща внимание на шума. Леля Алис и чичо Джеръд не са сърдити, просто са на различно мнение. Което не им пречи да се обичат много. Лили прие обяснението, кимна и затвори очи. През следващите дни изглеждаше по-спокойна, макар че се държеше резервирано с чичо Джеръд. Каролайн почти беше забравила проблема, до нощта, когато заспа по средата на поредната глава за Дороти и се събуди след полунощ, сгушена до Лили и цялата схваната.
Джеръд не се бе прибрал за вечеря. Тъкмо шумът от затварянето на вратата я беше събудил. Връщаха се с лейтенант Уотсън, както стана ясно, след като размениха няколко думи с приглушени гласове и се разделиха. Последваха тихите, но тежки стъпки на Джеръд в коридора и Каролайн, изплашена без конкретна причина, се пресегна и затвори вратата на стаята на Лили.
Чувстваше се нелепо, дори абсурдно, седнала със скръстени крака на пода на миниатюрната стая, облечена с нощница. Тя се заслуша в неравното дишане на дъщеря си, едва доловимо като въздишка. Когато мина покрай стаята, от Джеръд полъхна на тютюн и бира.
После чу гласа на Алис, която го поздравяваше тихо, и неговото сумтене в отговор. В началото Каролайн не можа да различи отделните думи, а по-нататък улавяше само откъслечни фрази, дори когато гласовете им се повишиха. Но и малкото, което чу, я накара да настръхне.
… не зная защо се забърка… (Гласът на Алис.)
… изпълнявам проклетия си дълг… (Джеръд.) После Лили се събуди, имаше нужда от утеха и Каролайн я погали по главицата.
… знаеш, че могат да го убият…
… нищо подобно!
… е съпруг на Каролайн! И баща на Лили!
… Не аз вземам решения в този свят… Не мога… не зная…
И после притихналите им гласове се изгубиха в тишината. Тя си представи как Джеръд и Алис разделят голямото легло на територии, оформят граници с раменете и хълбоците си, както правеха и те с Гилфорд, когато се скарат.
„Те знаят нещо — помисли си тя. — Нещо за Гилфорд, нещо, което не искат да ми кажат. Нещо лошо. Нещо страшно.“
Но беше твърде уморена и изплашена, за да потърси истината. Тя целуна Лили машинално, върна се в стаята си и разтвори прозореца, за да пропусне вътре ароматния въздух на нощта. Съмняваше се, че ще може да заспи, но въпреки това спа непробудно, не искаше да сънува, но видя насън Джеръд, Алис и лейтенанта с печалните очи.
Лятото на 1920-а беше студено, поне във Вашингтон, за което хората обвиняваха руските вулкани — огнената линия от подземни изригвания, очертаваща източната граница на Чудото, която се пробуждаше периодично от 1912 година насам по сведения на бежанците от японските размирици. Можете да вините вулканите, мислеше си Елиас Вейл, или слънчевите петна, или Всевишния, дори всички богове — все същото е. И въпреки това въздъхна с облекчение, когато най-сетне се озова под стряхата на Националния музей и влезе през главния вход. Музеят в момента се ремонтираше — работата бе започнала още през 1915-а, с множество прекъсвания през следващите четири години, но изглежда Юджийн Рандал най-сетне бе осигурил финансиране от министерството.
Рандал се оказа от онзи досаден тип чиновници, които вземаха работата си на сериозно. При това беше самотник, което още повече подсилваше лошия му нрав. Беше настоял да доведе Вейл в музея, както майките държат да покажат децата си — с предварително заявени очаквания за възхищение, чиято липса ще бъде приета за кръвна обида.
„Не съм твой приятел — помисли си Вейл. — Не се унижавай.“
— Толкова много неща бяха отлагани прекалено дълго — мърмореше Рандал. — Но най-сетне можем да отбележим известен напредък. Проблемът не е в това, което ни липсва, а в това, с което разполагаме — с несметните необработени и неизучени богатства. Скелети на китове за Южната зала, втори етаж, западно крило, морските обитатели в Северната зала, картини по стените, ремонт на фоайето…
Вейл огледа с празен поглед скелето и покривалата, с които бе застлан мраморният под. Днес беше неделя. Работниците се бяха прибрали по домовете си. В музея цареше мрак като в погребална зала, по капчуците трополеше дъжд.
— Вярно е, че не сме богати. — Рандал го поведе към стълбището. — Беше време, когато разполагахме с далеч повече пари — в добрите стари дни. Но сега почти не ни останаха възможности за странични доходи и можем да разчитаме само на заделеното от Конгреса, който е доста пестелив. Все пак имаме за ремонт и за нови стелажи…
— И за експедицията на Финч — подхвърли Вейл, подтикван от импулс, който по-скоро принадлежеше на неговия бог.
— Да, моля се с тях всичко да е наред, като се има предвид каква е ситуацията там. Можем да разчитаме на шестима от конгресмените за финансова подкрепа, но нашият случай е твърде дребен, къде да се мерим с английския въпрос или проблема с Япония.
Вече няколко седмици богът бе оставил Вейл на спокойствие и това бе наистина много приятно: рядка възможност да се съсредоточи върху своите дела, да се отдаде на приятни занимания, като пиене и ходене по жени. Но сега, изглежда, божественото внимание отново бе привлечено. Той усещаше присъствието му някъде под лъжичката. Но защо тук? Защо в тази сграда? Защо Юджийн Рандал?
Все едно да пита бога защо точно него е избрал? Част от загадката.
Навлязоха в лабиринта, водещ към облицования с дъб кабинет на Рандал, откъдето той трябваше да вземе някои документи — последна спирка преди следобедния салон на госпожа Сандърс-Мос и вечерния сеанс.
— Известно ми е, че има търкания с англичаните по въпроса за въоръжаването на партизаните. Искрено се надявам, че Финч няма да пострада. Знаете ли, Елиас, съществуват религиозни фракции, които не желаят Америка да стъпва в Нова Европа, и те не се свенят да пишат на финансовия комитет… Ах, ето че стигнахме. — От горното чекмедже се подаваше дебел плик. — Това ми трябваше. Време е да се обърнем към безкрайността… — Малко срамежливо: — Не бих искал да ви обиждам, Елиас, но истината е, че се чувствам като глупак.
— Доктор Рандал, уверявам ви, че решението ви е съвсем разумно.
— Прощавайте, ако все още не съм убеден. Все още. Елиас, изглеждате ми малко блед. Добре ли сте?
— Имам нужда…
— От какво?
— От свеж въздух.
— Хубаво, аз… Елиас?
Вейл напусна стаята тичешком.
Избяга от стаята, защото неговият бог се пробуждаше и този път обещаваше да е доста сериозно, вече нямаше съмнение, истинско посещение, усещаше го по свитото си гърло и болката в стомаха.
Смяташе да се върне по пътя, по който го бе довел Рандал, но изглежда сбърка някъде, защото се озова в мрачна и тъмна галерия, където от тавана висяха кости на някакви чужди риби или на дарвинианско чудовище.
„Овладей се.“ Той едва успя да застане неподвижно. Не биваше да плаши Рандал с неконтролируеми постъпки.
Но изпитваше ужасното желание да остане сам, поне за малко. С течение на времето объркването ще отмине, богът ще поеме контрол върху тялото и крайниците му, а самият Вейл ще се превърне в пасивен и безпомощен наблюдател от някое ъгълче на съзнанието си. Агонията ще отслабне и скоро ще бъде забравена. Но сега бе твърде силна, мъчителна. Все още той властваше над тялото си, но бързо се превръщаше в присъствие — уязвимо и изплашено, — заобиколено от другото могъщо и опасно Аз.
Той се отпусна на пода, молейки се да настъпи по-скоро забравата, но богът не бързаше, богът беше търпелив.
Неизменният въпрос отново отекна в съзнанието му: Защо точно аз? Защо бях избран да изпълнявам този дълг, какъвто и да е той? И за изненада на Вейл този път богът отговори: безсловесни истини, които Вейл се постара да облече в съответните думи.
Защото ти умря — отвърна богът призрак.
Вейл се вцепени. Но аз не съм мъртъв — възрази той.
Удави се през 1917-а, в Атлантическия океан, на борда на американски кораб, потопен от германско торпедо.
Гласът на бога бе като на дядо му, несигурният, треперлив гласец на възрастен човечец. Глас, който нашепваше спомени. Неговите спомени — на Елиас Вейл. Но думите бяха погрешни. Това, което каза, беше невъзможно. Истинско безумие.
Умря в деня, в който те взех.
В пуста и разрушена тухлена постройка край река Охайо. Как може и двете неща да са верни? Склад край реката, трагична смърт в Атлантика?
— Аз съм умрял? — прошепна той.
Оглушителна тишина и стъпките на приближаващия се по коридора Рандал.
— Ако е така — попита Вейл, — това ли е задгробният живот?
Вместо отговор го споходи видение: музеят в пламъци, а след това черен дъжд и разнасящи смрад зелени богове, крачещи насекоми завоеватели през рухналите стени и изстиналите пепелища.
— Господин Вейл? Елиас?
Той вдигна глава и се помъчи да се усмихне.
— Съжалявам. Аз…
— Болен ли сте?
— Да. Малко.
— Може би трябва да отложим нашата… вечерна среща?
— Не е необходимо. — Вейл се изправи. Обърна глава към Рандал. — Понякога ми призлява в затворени помещения. Трябваше да изляза на свеж въздух. Не можах да открия вратата.
— Защо не ми казахте? Последвайте ме.
Навън, където беше хладна вечер. На мократа от дъжд улица. Навън в Бездната, помисли си Вейл. Някъде дълбоко в него се надигна желанието да изкрещи.
Кек и Тъкман не знаеха какви опасности могат да ги дебнат нататък по пътя. Според инструментите им новият Рейнфелден се разполагаше приблизително в региона на старата европейска каскада, но това приближение бе доста общо и бързеите, които би трябвало да са под водопадите, сега липсваха или бяха скрити под водата на един по-дълбок и по-бавен Рейн. Съливан прозря в това нови доказателства, че Дарвиния се е развивала успоредно със стара Европа, при което прекатурването дори само на една скала би могло да промени течението на реката, поне в определени граници. Финч го отдаде на липсата на човешка намеса.
— Старият Рейн бе използван за риболов, затворен между шлюзове, разширяван и експлоатиран в продължение на хиляда години. Естествено е да следва различен курс. Докато тази Европа е недокосната, тя е Едем.
Гилфорд се отнесе резервирано към това мнение. Обяснението беше твърде правдоподобно (но също недостатъчно). Знаеше само, че е уморен — уморен да разпределя припасите между грубо изработените седла на змиите на Еразъм, изморен от пренасянето на големите моторни лодки, които не се оказаха чак толкова „олекотени“, уморен да води мъхнатите змии, докато прекосяваха Рейнфелден под несекващия ръмеж.
Най-сетне слязоха на каменист бряг, от който можеха да пуснат на вода лодките. Разпределиха припасите в предните и задните отделения на лодките и дисагите на змиите. Еразъм щеше да откара животните до техните летни пасища в източните покрайнини на езерото Констанце, където бе обещал да чака пристигането на експедицията.
Отложиха потеглянето с лодките за идната сутрин. Светлината едва стигна да разпънат палатките, да превържат раните и охлузванията, да отворят консервите и да се полюбуват на пълноводната река, зелена като гръбчето на бръмбар и широка колкото Бостънския залив, докато се носи към водопадите.
Гилфорд не хранеше особена вяра в сигурността на лодките.
Престън Финч им бе измислил имената: „Проницателност“, „Ориноко“, „Камил“ (на починалата му жена) и „Арарат“. Двигателите бяха прототипи, малки, но мощни, скраговете пазеха витлата от подводни камъни, а машинното отделение бе изолирано от водата чрез платнени прегради. Лодките щяха да се справят сравнително добре до момента, до който Рейн оставаше спокойна река, което означаваше до далечния край на езерото Констанце. Но със сигурност щяха да им създадат проблеми сред бързеите. Освен това предимствата на олекотената им конструкция се омаловажаваха от необходимостта да носят бидони с гориво, обемист и заемащ полезно пространство товар.
Бяха решили да оставят лодките на Бодензее, за да ги използват по обратния път — без моторите и горивото, тъй като течението на реката щеше да ги отнесе. Лодките се справиха чудесно през първия ден от пътуването по реката, макар че шумът от моторите беше оглушителен, а миризмата на изгорели газове неприятна и задушлива. Гилфорд предпочиташе пътуването по реката, пред броденето през горите — да си частица от това постоянно движение, да подскачаш по вълните и да заобикаляш водовъртежите бе незабравимо усещане. Дъждът спря, небето се проясни, стръмните стени на каньона бяха обрасли с крещящо ярки растения и дребни дръвчета пагоди. „Сигурно сме изпреварили Еразъм и неговите змии“ — помисли си Гилфорд, Еразъм навярно бе единственият човек на стотици мили наоколо, ако не се брояха неколцина странстващи партизани. „Сега вече принадлежим на тази земя — мислеше си Гилфорд. — На земята, водата и въздуха.“
Лагер на мястото, където неизвестен поток се влива в Рейн. Вир със студена вода, Кек хвърля въдицата за шипоперки и сини мадии. Миниатюрни дъбо-борчета сред скалите, тюркоазен листопад, лек вятър.
Постскриптум: Рибата е в изобилие и става за ядене, макар че Дигс не спира да мърмори, докато я чисти. Той хвърля карантията в реката и цели ята хищни мухи я преследват по течението. Хищните мухи хапят ужасно, когато са възбудени. Иначе няма много насекоми, освен подобен на малко раче екземпляр, който сграбчи една от рибите на Кек и се гмурна обратно във водата! „Господа, щипците му са като на голям омар — предупреди ни с развеселен глас Кек. — Пазете си пръстите!“
На следващия ден се наложи да преодоляват каменисти бързеи — тежка задача в отсъствието на товарните животни. Изтеглиха лодките на брега и потърсиха подходящ маршрут — за щастие пред тях имаше камениста крайбрежна ивица и множество изсъхнали дънери от дървета флейти, които да използват за плазове. Но пренасянето на ръка изтощи всички, а и загубиха цял един ден — надвечер Гилфорд едва намери сили да се пъхне в противокомарната мрежа и да заспи.
На сутринта той помогна да натоварят отново „Проницателност“ и се настани на борда редом със Съливан, Джилвани и Том Комптън. „Проницателност“ бе последната лодка, която спуснаха на вода, и докато стигнат средата на реката, водещата лодка — „Арарат“ на Финч — вече се бе изгубила от погледа зад завоя. Реката тук беше плитка и течеше бързо и Гилфорд седна отпред, за да гледа за камъни, готов да промени посоката с гребло в случай на опасност.
Бяха набрали добра скорост срещу течението, когато моторът неочаквано се закашля и угасна.
Гилфорд се стресна от внезапно настъпилата тишина. Чуваше ясно бръмченето на „Камил“ на стотина метра пред тях, плискането на водата и тихите ругатни на Съливан, който вдигаше платненото заграждение, за да надзърне в машинното отделение.
Без двигател „Проницателност“ забави скорост, балансирайки между инерцията и речното течение. Клисурата около тях внезапно спря да се движи. Местеше се само водата. Цареше пълно мълчание.
После Том Комптън рече:
— Пуснете греблата, господин Джилвани. Трябва да обърнем и да се насочим към брега.
— Има съвсем малко вода в машинното — докладва Съливан. — Мисля, че ще мога да запаля мотора.
Гилфорд натисна леко с греблото, за да завърти лодката. Беше използвал мига на затишие, за да даде сигнал на „Камил“, и Кек му махна в отговор, потвърждавайки, че е разбрал, след което лодката им започна да завива. Но „Камил“ беше далече от тях. А сега брегът започна да се плъзга нагоре и да се отдалечава. Рейн бе поел контрола върху „Проницателност“.
Подминаха мястото, където се бяха спуснали на вода.
— Божичко! — изпъшка Джилвани и започна да гребе трескаво. Съливан, с пребледняло лице, заряза мотора и също се хвана за греблото.
— Старайте се да поддържате темпото! — извика им Том Комптън, но гласът му почти бе заглушен от боботенето на реката. — Когато се доближим, ще завържа лодката. Подай ми въжето от носа!
Гилфорд изведнъж си спомни за бързеите. Предполагаше, че всички в лодката мислят за тях. Вече се виждаха, пенеста линия на мястото, където реката се губеше от погледа. Брегът не изглеждаше по-близо.
— Гребете равномерно! — кресна им траперът. — По дяволите, Джилвани, пляскаш с това гребло като изплашена птица! Натисни повече!
Джилвани беше кротък човечец и се стресна, когато му викнаха. Той прехапа устни и натопи греблото във водата. Гилфорд работеше мълчаливо, напрягайки мускули до краен предел. Лицето му беше обляно в пот, устните — солени, когато ги облизваше. Вече не му беше студено. Над главите им прелетяха дарвиниански птици, наподобяващи антрацитночерни врабчета.
„Проницателност“ най-сетне се приближи към брега и отдолу взеха да се подават камъни. Изведнъж се чу остър, стържещ звук откъм кърмата.
— Изгубихме един скаг — викна задъхано Съливан. — Греби!
Следващият удар беше от винта, предположи Гилфорд, защото този път целият корпус се разтресе. Джилвани изпъшка, но не каза нищо. Тътенът на водата бе почти оглушителен.
Брегът тук бе малко по-висок и не особено гостоприемен. Том Комптън изруга, сграбчи с две ръце завързаното за носа въже, изправи се и скочи във водата. Приземи се с плясък върху хлъзгавото скалисто дъно, въжето се размотаваше зад него като разгневена змия, а Гилфорд се опитваше да удържи напора на течението. Траперът се надигна и усука чевръсто въжето около една щръкнала скала, преди „Проницателност“ да го е опънала. Въжето се изопна и запя като струна. Гилфорд запъна с крака дъното на лодката, тя се извърташе бързо. Съливан тупна в машинното. Джилвани, който единствен не се беше приготвил, се претърколи зад борда и изчезна.
Гилфорд хвърли едно въже към мястото, където Джилвани беше потънал, но от ентомолога нямаше и следа — зелената вода го беше погълнала, не се виждаше никаква диря, която да сочи накъде го влачи.
И тогава „Проницателност“ се удари в камъните, надигна се под свирепия натиск на Рейн и Гилфорд се вкопчи в ключалката на греблото с всичките сили, които му бяха останали.
Втори ден на брега над неназовани бързеи. „Проницателност“ е в ремонт. Скагът и винтът ще бъдат заменени с резервни.
Не и Том Джилвани.
Постскриптум: Не познавах добре Том Джилвани. Тих, отдаден на работата човечец. Според д-р Съливан уважаван в специалността си учен. Претърсихме реката надолу, но така и не открихме тялото. Ще го запомня със срамежливата усмивка, неговата уравновесеност и нескритото му възхищение от Новия континент.
Всички ние скърбим за загубата. Настроението е мрачно.
Естествена пещера в една от стените на Рейнския каньон, плитка, но висока колкото църква. Престън Финч я кръсти Катедралната пещера. Каменна могила в памет на доктор Джилвани. Надпис върху кора на дърво, издълбан от Кек: „В памет на доктор Томас Маркланд Джилвани“ и датата.
Постскриптум: Всички сме смълчани, чува се само шумът на реката (отново заваля проливно). Дигс си тананика „Скалата на времето“, докато разпалва огъня.
Вече дадохме кръвен данък на тази земя.
Утре, ако всичко е наред, отново потегляме. Нагоре по реката. Ужасно ми липсват милата ми съпруга и дъщеря ми.
Сънят не идваше и след полунощ Гилфорд излезе от палатката, заобиколи гаснещия огън и се приближи към входа на пещерата, озарен от бледа лунна светлина, където Съливан седеше с малък месингов телескоп и наблюдаваше нощното небе. Дъждът бе спрял. Тънки перести облаци преминаваха през лунния диск. По-голямата част от небето над клисурата бе обсипано със звезди. Гилфорд се покашля тихо и се настани внимателно върху камъните.
Възрастният учен го погледна.
— Здравей, Гилфорд. Внимавай с мухите. Макар че тази нощ са по-малко. Не им понася вятърът.
— Доктор Съливан, да не би освен ботаник да сте и астроном?
— По-скоро аматьор звездоброец. Всъщност търся една планета, не звезда.
Гилфорд се поинтересува коя е планетата, привлякла вниманието му.
— Марс — отвърна ботаникът.
— Червената планета — кимна Гилфорд, но това сумираше почти всичките му познания по въпроса. Знаеше само, че притежава две луни и че е тема на няколко произведения на Бъроуз и онзи англичанин, Уелс.
— По-малко червена, отколкото беше преди — подметна Съливан. — След Чудото Марс потъмня.
— Потъмня?
— Гилфорд, Марс има сезони, също като Земята. През лятото полярните шапки се оттеглят, тъмните региони се разширяват. Планетата изглежда червена вероятно заради пустините от оксидирано желязо. Но напоследък червеното избледня. И на негово място — продължи Съливан, като положи телескопа в скута си — се появи синьо. Промяната е измерена спектрографски, човешкото око не е толкова точен уред.
— И какво означава това?
Съливан сви рамене.
— Никой не знае.
Гилфорд вдигна очи към небето. Преобразяването на Европа само по себе си бе достатъчно голяма загадка. А ето че сега от същата промяна изглежда бе засегната и тази далечна планета.
— Доктор Съливан, може ли да погледна през телескопа? Бих искал да видя Марс.
Беше готов да надзърне право в очите на загадката — поне за това имаше достатъчно смелост.
Но Марс беше само размътено сияещо петно, изгубено в дарвинианското небе, вятърът бе прекалено студен и хапещ, доктор Съливан — неразговорчив, и в края на краищата Гилфорд се прибра в палатката и спа непробудно до заранта.
Крайният продукт на страха — на страх не безпочвен, но без реален обект — е пълното безразличие. Всеки нов знак изглеждаше по-страховит, докато накрая светът се превърна в черно и мрачно място, през което Каролайн трябваше да крачи, свела поглед надолу. Доколкото й бе възможно.
Тя каза на леля Алис, че Лили има проблеми със съня. Алис поклати глава, огледа магазина, редовете от чували със зърно, сноповете от светлина, проникващи през задния прозорец. Избърса ръце в престилката си.
— Напоследък Джеръд се прибира късно. Може и да я буди, когато минава по коридора. Ще говоря с него.
Тайната остана неразкрита, но въпреки това Каролайн изпитваше известно облекчение. Лили спеше по-спокойно, макар че откакто замина баща й, бе започнала да получава нервни тикове — дърпаше долната си устна, докато се разрани, и усукваше кичури коса около пръстите си. Освен това не обичаше да остава сама.
Колин Уотсън продължаваше да обитава къщата като безмълвен призрак. Каролайн се опита да го въвлече в разговор, — но едва изскубна няколко думи за службата му — че се е уволнил, че работил известно време като пазач в оръжейна и че после го пратили тук, вероятно по прищявка на Кичънър. Не знаеше защо напоследък в Лондон има толкова много войници.
— Като чума са — подхвърли Каролайн в опит да го предизвика, но той не се поддаде на провокацията и само се усмихна.
Войници и бойни кораби. Каролайн вече избягваше да слиза на пристанището, където сякаш целият британски флот бе акостирал през последните две седмици — застаряващи дреднаути с блестящи оръдия. Жените на търговската улица говореха за война.
Война с кого, защо — въпроси, на които Каролайн не знаеше отговорите. Може би имаше някаква връзка с партизаните, завръщащата се утайка в Европа, с техните нелепи искания и заплахи, или с американците, или японците — тя се опитваше да не обръща внимание.
— Мъчно ми е за татко — обяви Лили. Дюкянът беше затворен, Джеръд и Алис правеха инвентаризация и Каролайн бе отвела Лили при реката — синя река под горещо синьо небе, за да гледат корабите и някое речно чудовище, ако се появи. Лили харесваше тинестите змии, също както Каролайн ги мразеше. Високите им шии, студените черни очи.
— Татко скоро ще се върне — рече тя на дъщеря си, но Лили само се намръщи, не допускайки да бъде залъгвана. „Вярата е добродетел — помисли си Каролайн, но няма нищо сигурно на този свят. Нищичко. Преструваме се заради децата.“
Лили изглеждаше прекрасна, приседнала на един дънер, с кукла в скута. Беше я нарекла Лейди. Захабена порцеланова кукла, с олюпена боя на бузите.
— Танцувай, Лейди — пропя Лили.
Тъкмо в този момент Каролайн видя Джеръд да крачи забързано по крайречната улица към тях. Сърцето й подскочи. Нещо се беше случило. Виждаше нещастието в очите му, в походката. Без да мисли, тя сложи ръце на раменцата на Лили.
— Ох, боли ме! — изписка Лили.
Джеръд се изправи задъхан пред нея.
— Каролайн, искам да говоря с теб. Преди да видиш „Таймс“.
Беше търпелив и състрадателен, но накрая Каролайн помнеше само онова, което бе прочела на първата страница на вестника:
и нататък, ужасяваща добавка:
Но това бяха само голи факти. Далеч по-страшна бе мисълта, че Гилфорд е извън пределите на всякаква помощ, на огромно разстояние, може би ранен, може би мъртъв. Гилфорд е мъртъв в пущинака, а Каролайн е останала сама с Лили.
Тя зададе на чичо си ужасния въпрос: „Той мъртъв ли е?“ Прошепна го, докато още светът се въртеше пред очите й, а Лили изтича при пейката, където бе забравила Лейди.
— Никой не знае, Каролайн. Но корабът е бил нападнат известно време след като са стоварили експедицията в Рейнфелден. Няма причини да смятаме, че Гилфорд е пострадал.
„Естествено е сега да ме лъжат — помисли си Каролайн. — Може би вече съм вдовица, а те ми казват, че всичко ще бъде наред.“ Тя вдигна очи към небето и слънчевите лъчи, процеждащи се през спуснатите й мигли, се обагриха в кървавочервено.
За сеанса избраха апартамента на Юджийн Рандал — тъжно убежище на вдовец във Вирджиния, с олтар на стената в памет на починалата Луиза Елън. Да пристъпиш вътре бе като посещение в музей, десетилетия, сведени до керамични останки и глинени плочици. Рандал остави светлината да мъждука едва-едва и се насочи право към барчето.
— Не искам да се напия — обясни той. — Просто не мога да остана трезвен.
— Аз също бих пийнал нещо — присъедини се Елиас Вейл.
Дойде време Вейл да се отдаде на своя бог.
Наричаше го „призоваване“ на бога, но в действителност Вейл бе този, когото „призоваваха“ и използваха. Решението никога не беше негово, нито му оставяха право на избор. Ако се беше съпротивлявал… не, дори не смееше да помисля за това.
Рандал искаше да разговаря със своята изгубена Луиза Елън, грозноватата жена от фотографиите, и Вейл се престори, че я вика отвъд Невидимата преграда, ококорил очи, за да прикрие собствените си мъки. В действителност той отстъпи вътре в себе си, отстрани се от пътя на бога, прие пасивна роля. Вече дори дишането не зависеше от него, за друг пулсираше кръвта в жилите му.
Присъстваше полусъзнателно на приглушените въпроси на Рандал, чийто емоционален заряд бе съвсем очевиден. Рандал, който цял живот се бе подчинявал на разума, искаше отчаяно да повярва, че разговаря с Луиза Елън, повалена от скоротечна пневмония преди по-малко от година, но не можеше да се отрече от навици и възгледи, с които бе израснал от малък. Ето защо той започна с въпроси, на които само тя би могла да отговори, търсейки доказателства и същевременно ужасен от мисълта, че може да не ги намери.
И Вейл, за пръв път, долови нечие друго присъствие, в добавка към това на неговия бог. То принадлежеше на измъчено, непълноценно същество — черупка от страдание, която може би наистина някога е била Луиза Елън Рандал.
Гласът й излизаше на пресекулки през свитото гърло на Вейл. Неговият бог модулираше тембъра.
Да, отвърна Вейл, тя си спомня онова лято в Мейн, много преди Чудото да споходи Европа, вилата край морето, когато заваля, но дори това й харесваше, както и дългите разходки по плажа, щом като дъждът спираше, огънят в камината същата нощ, колекцията й от мидени черупки, кърпеният юрган и мекото легло.
И така нататък.
И когато Рандал, с пламнало от възбуда лице, попита:
— Луиза, — ти си, нали? — Вейл отвърна:
— Да.
— Щастлива ли си? — поиска да узнае Рандал и Вейл отново отговори:
— Разбира се.
Тук гласът му леко потрепери, защото вътре в него Луиза Елън Рандал нададе болезнен вик на безмерно страдание и омраза към бога, който я бе похитил, който я бе довел тук, въпреки волята й от… от…
Но това също бе част от загадките.
Ала макар гласът да беше на Луиза, неговият бог нанесе последния удар тъкмо когато Вейл бе започнал да се възстановява. Той бе този, който изказа краткото пророчество или предупреждение — експедицията на Финч е обречена и Рандал трябва да се предпази от възможните политически последствия.
— Партизаните вече са стреляли по „Уестън“ — съобщи Вейл и Рандал го погледна стреснато.
Необяснимо и вярно предсказание. Още същата нощ телеграфните станции предадоха цялата история. На сутринта тя бе в заглавните страници на всички вестници във Вашингтон.
На Вейл обаче не му беше до овации. Богът най-сетне го бе оставил на спокойствие, насаме с агонията на изтерзаното му тяло. Той се наслаждаваше на покоя и забравата.
Езерото Констанце. Или Бодензее.
От географска гледна точка нищо повече от разширение на реката. Но забулено в утринната мъгла, можеше да бъде и равен, необятен океан, под сребристи колони от слънчеви лъчи, пронизващи облаците. Северният бряг, който едва се различаваше, беше скалист ръб, обрасъл с гора: дървета джамии и дъбо-борове, както и един непознат широколистен вид, на който Том Комптън не знаеше името. Ястребови пеперуди се стрелкаха над блестящата вода в гъсти ята.
— Преди повече от хиляда години — обясни Ейвъри Кек — на този бряг е имало римски лагер. — Кек, който беше заел мястото на Джилвани в „Проницателност“, се опитваше да надвика равномерното бучене на мотора. — През средните векове тук се е намирал един от най-могъщите градове в Европа. Ломбард, на търговския път между Германия и Италия. Но сега от него няма и помен. Само вода и скали.
Гилфорд се запита гласно какво ли е станало с изчезналите европейци. Дали просто са измрели? Или са се преместили на някоя огледална Земя, в която Европа е оцеляла, съвсем непокътната, докато останалият свят е претърпял зловещи и необясними промени?
Кек беше мършав четирийсетгодишен мъж с лице на гробар от малко градче. Той изгледа тъжно Гилфорд.
— Ако е така, тогава сега европейците разполагат със свои пущинаци, които да завладяват и заради които да се бият. Също като нас, Бог да им е на помощ.
Лагер на Бодензее. Дигс стъкмява огъня. Съливан, Бетс и Хемфил до тяхната палатка. Бледозелен фон и дребни тюркоазени цветенца. Висока облачност, студен влажен вятър.
Постскриптум: Дали не е време да престана да се преструвам, че това са записки, и да призная, че всъщност са писма за Каролайн.
Каролайн, надявам се да ги прочетеш някой ден.
Пътешествието е сравнително спокойно след смъртта на Джилвани, макар че атмосферата продължава да е мрачна. Финч е станал особено мълчалив и необщителен. Струва ми се, че стоварва вината върху себе си. Напоследък отделя повече време за бележките си и по-малко за разговори.
Устроихме лагер на една поляна, за която ни бе говорил Еразъм. Видяхме няколко диви стада мъхнати змии, които се плъзгаха по гладката повърхност на ливадата като спуснал се ниско облак. Неуморимият Том Комптън проследи и уби една змия — месото е сланинесто, с дъх на дивеч, но все пак беше приятна промяна след консервите. Изтеглихме лодките навътре в сушата, под надвиснала, обрасла с мъх гранитна козирка и ги завихме с брезент — скрити са доста добре и трудно някой ще се натъкне на тях случайно. Макар че кой би могъл да скита из тази пуста земя?
Очакваме появата на Еразъм с неговото стадо и другата част от нашите припаси. Том Комптън твърди, че бихме могли сами да си уловим товарни животни — наоколо гъмжи от тях, — но змиите на Еразъм са обучени да носят товари и вече ни облекчиха от необходимостта да пренасяме всичко с лодките.
Стига, разбира се, Еразъм да пристигне както е обещал.
Вече се опознахме достатъчно добре — с всички наши предимства и недостатъци — и аз имах няколко ползотворни разговора с Том Комптън, с когото ни обединява нещастието от „Проницателност“. В неговите очи аз си оставам мекушав американец от Изтока, който си изкарва прехраната с фотографската кутия (както нарича апарата), но мисля, че проявих достатъчна инициативност, за да спечеля уважението му.
От друга страна, скептицизмът му е съвсем оправдан, като се има предвид суровият живот, който води. Роден в Сан Франциско от смесен брак, с предци индианци и златотърсачи, той успял някак си да се изучи и да постъпи на служба в търговския флот, после да се прехвърли в Джеферсънвил, град на примитивни хора, където си е намерил мястото.
Каролайн, зная, че би ти се сторил груб и недодялан, но в сърцето си е добър човек и полезен в кризисни ситуации. Радвам се, че е с нас.
Чакаме вече седмица да пристигне Еразъм и ще го почакаме още една. За щастие разполагам с копието на „Аргос“, което размених за книгата на Финч. Списанието съдържа откъс от романа на Е. Р. Бъроуз „Изгубеното царство на Дарвиния“ — поредната история за измислената от него загадъчна страна, обитавана от динозаври, благородни диваци и колония от зли управници, които властват там. И принцеса, която се нуждае от спасяване. Каролайн, зная, че презираш подобен тип литература, но ще ти кажа, че дори богатото въображение на Бъроуз бледнее пред обкръжаващата ни реалност — тези високи хълмове и гъсти сенчести гори. Но списанието е приятно разнообразие и останалите членове на експедицията ми завиждат, съдейки по честите молби да им го заема.
Истината е, че взех да тъгувам по цивилизацията — искам градове, високи къщи, вестникарски будки и прочее.
Най-сетне Еразъм пристигна със своето стадо и прие заплащане под формата на чек, който можеше да се осребри в банката в Джеферсънвил. Прекара една нощ в лагера и изрази съжалението си — но не и учудване — за смъртта на Джилвани.
Появата му бе засенчена от откритието на Ейвъри Кек. Двамата с Том Комптън бяха излезли на поредния лов за мъхнати змии — Кек, за да се запознае с местността, а траперът да прояви ловните си умения. Не че змиите бяха особено трудни за проследяване, както ни обясни Кек край огъня. Бяха отделили една от тях от стадото и след това Том я беше застрелял. Дотътрянето на трупа до лагера се бе оказало най-трудната част.
По-интересно бе това, което Кек бе открил в гнездо на насекоми.
Кек ни обясни, че животинките били десетокраки месоядни, далечни роднини на дървоядите, които Гилфорд бе видял край Лондон. Те копаеха тунели в крайречните мочурища, където почвата беше богата и влажна. Мъхната змия или друго едро същество, навлязло в територията им, бива нападнато от рояк отровни търтеи, които бързо го лишават от всякаква плът. Оглозганите кости се изтикват в края на колонията, оформяйки своеобразна костница.
— Колкото по-стара е колонията, толкова по-голяма е костницата — обясни им Кек. — По долното поречие на Рейн съм виждал гнездо, което сигурно беше над стотина метра в диаметър. Това, на което се натъкнахме с Том, по моя преценка беше със средни размери. Идеален кръг от снежнобели кости. Повечето принадлежаха на мъхнати змии, но… — Кек разви мушамения пакет, който бе донесъл в лагера. — Там намерихме това.
Беше продълговат череп с висока теменна кост и остри зъби. Сияеше като слонова кост на светлината на огъня.
— Дявол го взел! — възкликна Дигс и си спечели строг поглед от Престън Финч.
Гилфорд погледна Съливан, който кимна.
— Същият е като черепа, който видяхме в Лондон. — Той им разказа за Музея на чудовищата. — Интересно. Прилича ми на едър хищник, който вероятно преди време е бил широко разпространен.
— Преди време? — повтори с нескрито презрение Финч. — Искате да кажете през 1913-а? Или 1915-а?
Съливан не му обърна внимание.
— Господин Кек, какво е мнението ви за тази находка?
— Трудно ми е да предположа. Не ми изглежда като вкаменелост, нито е пострадала от времето, следователно трябва да е скорошна.
— Което означава, че може да се натъкнем на някое от тези чудовища — вметна Ед Бетс. — Дръжте пистолетите заредени.
Том Комптън призна, че никога не е виждал подобно същество въпреки огромния си опит — нито Еразъм.
— Макар че се случва хора да изчезват в пущинака.
— Прилича на мечка — отсъди Дигс. — На калифорнийска гризли, ако това е възрастен екземпляр. Не е изключено да я привличат хранителни отпадъци. Какво ще кажете, ако от тук насетне поставяме постове?
— Може да избягват хората — промърмори замислено Съливан. — Да ги е страх от нас.
— Може би — рече Том. — Но тази челюст е в състояние да строши надве човешки крак и да го откъсне от коляното. Ако ги плашим, сигурно е взаимно.
— Ще удвоим нощната охрана — заяви Финч.
Дори Едем си има своята змия, помисли си Гилфорд.
На следващата сутрин поеха през редуващите се една след друга поляни към далечните планини. Оказа се, че мъхнатите змии са ездитни животни — те нямаха нищо против човешкия си товар и дори се подчиняваха на командите, подавани чрез пригодените юзди, но телата им бяха твърде широки, за да могат да бъдат яхвани удобно (ако не се обръща внимание на мазната кожа и миризмата), и никой все още не бе измислил подходящо седло. Гилфорд предпочиташе да върви, дори след втория ден, когато краката започнаха да го болят.
Полегатите хълмове взеха да стават все по-стръмни. Сега вече трудно се намираше прясна вода, макар че змиите можеха да подушат ручеите и езерата от много мили. Планините на хоризонта, обект на постоянна и неуморна триангулация от страна на Кек, израстваха като непреодолима бариера — край на пътя, ако не открият проход през тях. „И ако е така, ще се върнем, ще отнесем с нас хербаризираните растения и изсушените животни, а хората ще кажат, че сме помогнали да бъде «покорен» континентът, макар че това е шега — ние сме само една миниатюрна карфица върху огромната му територия.“
Но все пак изпитваше гордост дори от това, което бяха постигнали до момента.
— Не сме изчукали континента — изказа се далеч по-грубовато Том Комптън, — но поне му вдигнахме полата.
Гилфорд крачеше в студения следобед редом с Комптън, Съливан и товарните животни. Небето беше забулено от ниски облаци, яркобели по края и мръсносиви в средата. Ботушите му оставяха отпечатъци в мочурливата почва. На западния склон на поредния хълм Кек се натъкна на още едно гнездо на насекоми, подредили наоколо неизменния пръстен от кости, който кой знае защо Гилфорд оприличи на градина на тролове.
Том Комптън подхвана нова тема.
— Последните две нощи зад нас имаше огньове — съобщи той. — На около пет-шест мили. Не зная какво означава това.
— Партизани? — предположи Съливан.
— Вероятно само ловци, които ни следват още от Рейнфелден — или по-скоро са последвали Еразъм, проучвайки неговата територия. Партизаните предпочитат да се навъртат по крайбрежието. По принцип не навлизат във вътрешността, освен ако не ловуват или не са тръгнали да изследват нови земи, което означава, че едва ли ще решават политически въпроси с оръжие.
— И все пак — заяви Съливан, — бях по-спокоен, когато знаех, че сме сами.
— Аз също — призна траперът.
Лагер на хълма край неназован поток. Местността става все по-планинска. Далечна заснежена алпийска верига. Отделни горички, предимно от дървета джамии и дребни храсти с жълтеникави плодове. (Не стават за ядене според Съливан.) Студен вятър прогонва хищните мухи или може би не им понася надморската височина.
Постскриптум: Привечер погледнах на север и струва ми се, си дадох сметка какво представлява Дарвиния — красив и меланхоличен гоблен от светлина и сенки под клонящото на запад слънце. Прилича ми на Монтана — същите открити и безлюдни простори, макар не толкова студени, забулени в зелено, богата и плодородна земя, но и малко странна.
Каролайн, мисля си за търпеливото ти очакване в Лондон, докато гледаш Лили и се съобразяваш с настроенията на Джеръд и Алис. Зная, че не одобряваше пътешествието ми на запад, а тогава все пак разполагаше с удобствата на Бостън. Искам да вярвам, че усилията ми си заслужават лишенията, които те накарах да понесеш, и че когато се върнем най-сетне у дома, работата ни ще бъде оценена подобаващо. Надявам се резултатът да е по-добър живот за мен и моите две любими дами.
Напоследък ме спохождат интересни сънища. Непрестанно сънувам, че нося военна униформа и че крача сам през обгърнато в пушеци, кално бойно поле. Всичко е толкова истинско! Като спомени, макар че, разбира се, никога не съм преживявал подобни неща и познанията ми за Гражданската война са само от книгите.
Може би полудявам? Доктор Съливан също се оплака от странни съновидения и дори Том Комптън призна неохотно, че напоследък не спи добре.
Но как да спя, когато ти не си до мен? А и дневната светлина прогонва съня. Денем единственото видение са планините, техните синьо-бели върхове на новия хоризонт.
Том Комптън беше на пост, когато призори партизаните нападнаха.
Седеше край загасващия огън заедно с Ед Бетс, закръглен мъж, чиято брадичка непрестанно клюмаше към гърдите. Бетс не знаеше как да прогонва сънливостта. Само Том го умееше. Траперът оставаше неизменно нащрек по време на нощните смени, опасявайки се от набези на крадци или скитници, особено когато преминаваха през въгледобивния район. Всичко е в ума, казваше той, когато го питаха как издържа без сън. Бетс не можеше да издържа.
Първите изстрели долетяха откъм гората, без никакво предупреждение. Светлината едва достигаше, за да оцвети небето на изток в индиговосиньо. Четири или пет пушки излаяха едновременно.
— Какво е това… — понечи да каже Бетс, сетне се свлече с дупка в шията, от която шуртеше кръв.
Траперът се претърколи на земята. Той стреля няколко пъти към покрайнините на гората, по-скоро да разбуди лагера, отколкото за да уцели някого. Врагът не се виждаше.
Мъхнатите змии нададоха изплашени крясъци и започнаха да измират, покосявани от втория залп куршуми.
Гилфорд спеше, когато започна атаката — отново сънуваше бойното поле, своя двойник в униформа, който се опитваше да отнесе някакво жизненоважно и неразгадаемо послание.
Вчерашният преход беше особено изтощителен. Експедицията бе преодоляла поредица от обрасли в горички хълмове и долини, мъхнатите змии малко неохотно навлизаха под гъсто сплетените клони на дърветата джамии. Змиите не обичаха да прекосяват горите и изразяваха недоволството си с дърпане, сумтене и скимтене. Миризмата им се усилваше и полепваше по дрехите заедно със ситния дъждец.
Най-сетне отново излязоха на открито. Тези високи алпийски поляни сияеха от росата и дъжда, псевдодетелини разтваряха белите си звездовидни венчелистчета като летни снежинки. Да се разпъват палатките под дъжда, бе изнурителна работа и за вечеря ядоха консерви. Фенерът на Финч в палатката остана да свети дълго след вечеря — Гилфорд предположи, че продължава да работи над теорията си, опитвайки се да намери връзка между настоящето и диалектиката на Новото Сътворение — но всички останали рухнаха по койките и заспаха мигновено.
Източният хоризонт едва просветляваше, когато отекнаха първите изстрели. Гилфорд се събуди от викове и тропот. Той потърси пипнешком и с разтуптяно сърце пистолета. Държеше го зареден, откакто Кек бе открил черепа на чудовището, но нямаше опит в стрелбата. Знаеше как се натиска спусъкът, но досега не бе убивал живо същество.
Той изпълзя навън и се озова в същински хаос.
Атаката бе дошла откъм горичката на изток, черен силует на фона на зората. Кек, Съливан, Дигс и Том Комптън бяха устроили нещо като отбранителна линия зад труповете на три застреляни мъхнати змии. Водеха откъслечен огън към гората, без да виждат целите си. Останалите мъхнати змии пищяха и се дърпаха, завладени от паника. Едно от животните падна пред очите на Гилфорд.
Вече всички членове на експедицията бяха изскочили от палатките си. Ед Бетс лежеше до огъня с окървавени дрехи. Чък Хемфил и Рей Бърки лазеха по земята.
— Лягай долу! — извикаха му те. — Дръж главата си ниско!
Гилфорд пропълзя през съборените палатки и се присъедини към Съливан и компания. Забелязаха го едва когато стреля напосоки в гората. Том Комптън положи ръка върху неговата.
— Не стреляй, когато не виждаш по какво. Повече са от нас.
— Откъде знаеш?
— Преброих огъня на пушките им.
Последва нов залп в отговор на изстрела на Гилфорд. Трупът на мъхнатата змия се разтресе от попадналите в него куршуми.
— Божичко! — извика Дигс. — Какво ще правим?
Гилфорд погледна назад към палатките. Престън Финч тъкмо се бе подал от своята. Той нагласи дебелите си като лещи очила и гръмна с револвера във въздуха.
— Ще бягаме — отвърна Том Комптън.
— Ами храната? — възрази Съливан. — Колекциите, образците…
Прекъсна го нов порой от куршуми.
— Майната им! — изпищя Дигс.
— Извикайте другите — нареди Том. — И после след мен.
Партизаните — ако това наистина бяха партизани — бяха обкръжили лагера, но от запад редовете им бяха разредени. Гилфорд преброи поне двама мъртви врагове, макар че от тяхна страна вече бяха убити Чък Хемфил и Емил Свенсен, а Съливан бе ранен в месестата част на ръката. Останалите последваха Том Комптън към една забулена в мъгла долчинка, където слънцето още не бе пробило. Бавно и мъчително придвижване, през което единствено командите на трапера поддържаха някакъв ред в групата. Гилфорд скоро се задъха и дробовете му запламтяха от недостиг на кислород. Сенките и мъглата изглеждаха несигурно прикритие, непрестанно му се струваше, че дочува шум от преследване. И накъде ще избягат? През долината течеше леден поток, по-нататък се виждаше стръмна скала.
— Оттук — извика Том. На юг, успоредно с ручея. Почвата под краката им беше кална и податлива. Гилфорд едва различаваше Кек отпред, нататък всичко се губеше в мъглата. „Не изоставай“ — подкани се той.
Изведнъж Кек спря и погледна в краката си.
— Господ да ни е на помощ — прошепна той. Почвата под тях се беше променила. Гилфорд се приближи до него. Нещо изпука под краката му.
Клони. Хиляди изсушени клони.
Не, кости.
Костница на месоядни насекоми.
— Нарочно ни доведе тук! — кресна Кек на трапера.
— Млъквай! — Том Комптън едва се различаваше в мъглата, до него се виждаше още един силует, вероятно на Съливан. — Тихо. Стъпвайте, където аз стъпвам. Всички в колона по един.
Гилфорд усети, че Дигс го бута напред.
— Мърдай, онези вече ни приближават!
Няма значение какво може да ги чака отпред. Да следва Кек, да следва Том. Дигс е прав. От мъглата изсвири заблуден куршум.
Още дребни кости изхрущяха под обувките му. Том заобикаляше костницата в полукръг, само на крачки от дебнещата гибел.
Преди няколко дни Кек бе донесъл една буболечка в лагера. С големина на палец, десет издължени и яки крачета, челюсти като стоманени хирургически инструменти. По-добре да не мисли за това.
Дигс извика уплашено, когато се подхлъзна на заровен в земята череп, и щеше да падне, ако Гилфорд не го бе уловил за ръката.
Небето съвсем просветля, когато стигнаха отсрещния край на костницата. „Което не е в наша полза“ — помисли си Гилфорд. Партизаните щяха да видят в какво навлизат. Въпреки това не им оставаше друга възможност, за да ги последват.
— Залегнете в линия зад дърветата — нареди траперът. — Презаредете пушките. Стреляйте по всеки, който се опита да прекоси костницата, но гледайте да е на сигурно!
Партизаните бяха прекалено увлечени от преследването на плячката, за да обърнат внимание къде стъпват. Гилфорд успя най-сетне да ги разгледа, когато изплуваха от стената на мъглата и стъпиха на разчистената площадка, която сметнаха за скална тераса или поляна. Преброи седем въоръжени с армейски пушки мъже, но без униформи, ако не се брояха високите ботуши и шапките с широки периферии. Някои се усмихваха, уверени в близкия успех.
Ботушите ги пазеха — поне в началото. Мъжът отпред бе прекосил половината от разчистеното място, когато погледна надолу и видя гъмжилото от насекоми в краката си. Усмивката му изчезна, лицето му се смрази. Той се обърна, но не можа да побегне — вкопчени едно в друго, насекомите го задържаха като живо, възлесто въже, което го дърпаше надолу.
Мъжът изпищя и изгуби равновесие. Насекомите мигновено го покриха, истински пълзящ саван, и се нахвърлиха към още неколцина мъже зад него, чиито викове огласиха гората.
— Стреляйте по последните! — нареди Том. — Сега!
Гилфорд се опитваше да поддържа ритъма на стрелба, но пушката на трапера най-често намираше целите. Още трима партизани паднаха, останалите се разбягаха с писъци.
Скоро обаче виковете им секнаха. Тялото на първия мъж се изви нагоре, натъпкано с токсини, и заприлича на корпус на потъващ кораб. Не след дълго мъжът се скри под блещукащото и гладно гъмжило.
Гилфорд гледаше като хипнотизиран. Съвсем скоро партизаните щяха да се превърнат в част от костницата. След колко ли време скелетите и черепите им ще бъдат изтикани в периферията? Часове, дни? Призля му.
— Гилфорд — прошепна настойчиво Кек.
Беше ранен в крака. „Трябва да се превърже — помисли си Гилфорд. — Ще изгуби кръв. Къде е аптечката?“
Но не това искаше да му каже Кек.
— Гилфорд! — повтори той и този път очите му бяха ококорени. — Кракът ти!
Нещо пълзеше по него.
Някое насекомо, изхвърлено отвъд пределите на гнездото при отчаяното ръкомахане на партизанин? Гилфорд го мярна да пъпли нагоре, но преди да успее да реагира, челюстите на гадината се забиха през панталона в плътта му.
Той изстена и се олюля. Кек го улови под мишниците. Съливан бутна насекомото с дръжката на пистолета и Кек го смачка с тока си.
— По дяволите! — изруга Гилфорд с привидно спокойствие. След това отровата достигна артерията, кожата му сякаш пламна, той затвори очи и припадна.
Това се случи близо до Края на времето, когато галактиката се сви в собствената си сингулярност — време, в което звездите бяха редки и разхвърляни; време, когато самите галактики бяха толкова раздалечени, че дори смущенията в полето на Хигс не се разпространяваха веднага.
Навсякъде из вселената гласовете на галактическите ноосфери бяха започнали да отслабват, докато те се поддаваха на бавния разпад или яростно строяха огромни епигалактични редути, крепости, готови да устоят на сиренините песни на черните дупки и на изстиването на вселената. С течение на времето, когато белите джуджета и неутронните звезди се разпръснат и умрат, единствената събрана накуп материя щеше да остане в тези последни укрепления на разума.
Продължилата трилион години есен отминаваше. Ноосферите, колосални конструкции, приютили останките на планетните цивилизации, се рееха от незапомнени времена между вкаменените звезди на спиралния галактически ръкав. Преустроени и подготвени, те се срещаха през периоди от милиони години, за да обменят знания и да създадат хибридно поколение, метакултури, засадени в недоразвитите ноосфери и плътни като неутронни звезди. Те се носеха през просторите, следвайки невидимите вектори от полето на Хигс, пращаха сигнали отвъд техните хоризонти на събитията, огласяваха околностите с имената си. Те се познаваха, сякаш бяха интимни приятели. Не беше избухвала война от незапомнени времена — още от саможертвоприношението на Виолетовата империя, последната Биотична префектура, преди 109 години.
Но есента приключваше и суровата действителност на вселенската зима вещаеше своето начало.
Време бе да се слеят. Да съберат лятната реколта, да съхранят топлината.
Галактическите ноосфери притежаваха спомени, които се простираха назад чак до Еклектичната епоха, когато смъртта беше победена, далеч преди да се оформят Земята и нейната звезда. Сега беше време да се съживят тези спомени — да се създаде материален архив, който да надживее дори загубата на свободната енергия, архив, изостатично свързан с останалите архиви във вселената, архив, който да приюти разума в предстоящото време на топлинна смърт и който ще създаде изкуствена среда, където да разцъфти новият разум.
За тази цел ноосферите се събраха над еклиптиката на умиращата галактика, използвайки за гориво и енергия пламъците антиматерия, бликащи от отвора на централната сингулярност. Архивът, когато бъде завършен, щеше да съдържа всичко, което е била галактиката от Еклектичната епоха насам.
Ера след ера растеше архивът, материален обект с размерите на няколко звездни системи, впрегнат от вълните на собствената си маса чрез систематично изкривяване на локалния космос. Истинска машина, действаща при звездни температури, той излъчваше приглушена кехлибарена светлина в един прогресивно потъмняващ космос, но дори това бледо сияние щеше да бъде изгубено след няколко милиона години.
Архивът беше хронотелескоп с възможност за запис, той беше памет — дори книга, в известен смисъл. Пълната и цялостна книга на историята, попълвана и осъвременявана от темпоралните непоследователности, вградени в матрицата, запис на действията и мислите на всяко разумно същество още от зората на Еклектичната епоха. Той не подлежеше на промени, но бе абсолютно достъпен, открит и антиентропичен.
Това беше най-големият строеж, предприеман някога от галактическия разум. Той притискаше ноосферите до техния технологичен предел и нерядко ги принуждаваше да го надхвърлят. Строежът изискваше непрестанна работа от ноосферите и техните разумни ядра, от големите и малки Тюрингови конструктори, от виртуалните машини, вградени в изостатичните мрежи на самата реалност. Работа, която щеше да продължи няколко десетки милиона години.
Но в края на краищата архивът беше завършен — холистична библиотека на галактическата история и крепост срещу изпаряването на материята. Ноосферите го наобиколиха в радостен орбитален танц. Може би отвъд все още ненарушените граници на сингулярността от пепелта на старите вселени вече се раждаха нови. Тази възможност беше проучена, между този и останалите архиви бяха разменени невидими сигнали, идеи за изграждане на вселени, отправящи предизвикателство към всички разумни представители. Може би някой ден…
Но това бяха само мечти. За момента галактическият разум се задоволяваше с това, което бе в състояние да създаде.
Монофилни нишки от Хигсови изкривявания обгръщаха архива, осигурявайки хронологията на историческите събития. Разумни гнезда и субгнезда се впускаха ентусиазирано в изучаване на миналото — веднъж, два пъти, три пъти, докато архивът беше прочитан и препрочитан. Познанието се изпълни с нови детайли, стана самопознаваемо, разумните същества в ноосферите обсъждаха разликата между Знанието и Познанието.
Трагедията настъпи без предизвестие и обяснение около 103 години след завършването на сложната конструкция.
Архивът, откриха ноосферите, е бил заразен и повреден незабелязано. Полуразумни общности — саморазвъждащи се и еволюиращи паразитни кодове, скрити в мрежата на Хигсовите сигнали, които преминават между галактиките, бяха присвоили структурните протоколи на архива. Имаше загуба на информация, малко по малко, но неумолимо.
Но което бе по-лошо, имаше промяна в информацията.
Архивът еволюираше в нова и изкривена форма. Полуразумни виртуални общности, реликви от война, опустошила една далечна галактика далече преди началото на Еклектичната епоха, използваха архива като платформа, за да запазят своите алгоритми в навечерието на настъпващата топлинна смърт. Те не само бяха пленили цялостната сложна структура, те я държаха за свой заложник.
Статични спомени, вградени в самата матрица на архива, се превръщаха в нови зародишни разумни същества — в нов живот, впримчен в капана на свръхструктура, която нито можеха да възприемат, нито да контролират. Този нов живот, макар и продукт от разпадането на архива, не можеше да бъде унищожен или изтрит. На теория архивът можеше да бъде изпразнен, почистен, пренаписан… но това би било равносилно на убийство с галактически мащаби.
Нещо повече, този нов живот трябваше да бъде съхранен и запомнен. Това бе целта, която Разумът си бе поставил от самото начало, за да се избави от смъртта. Новата и странна мнима история, протичаща във вътрешността на архива, не можеше просто да бъде изоставена.
Изплашени да не бъдат заразени, ноосферите напуснаха архива, Разумът обсъди положението със самия себе си, а през това време се изтърколиха хиляди години.
Решено бе, че архивът ще бъде поправен. Нашествениците трябва да бъдат прогонени. Ако не се предприеме нищо, тези нови зародиши на разум щяха да бъдат изгубени заедно със самия архив. Вирусните натрапници нямаше да се усмирят, докато в изстиващата вселена не остане само техният непреклонен и безмилостен код. Задача също толкова трудна, колкото и изграждането на самия архив, но далеч по-проблематична — защото почистването щеше да протече вътре в самия архив. Милиарди индивидуални разумни гнезда щяха да навлязат в архива, както физически, така и виртуално. И със сигурност срещу тях щеше да се изправи хитър и опасен противник.
Отделни индивиди — нещо като призраци — отдавна слели личностите си с ноосферите, бяха лишени от натрупваните в продължение на хилядолетия подобрения, превърнати в почти смъртни същества, за да могат да проникнат в повредения архив.
Едно от тях бе древното земно създание на име Гилфорд Лоу. Това зародишно съзнание, достатъчно сложно, за да запази древната си памет, бе изстреляно заедно с безброй други, подобни на него в раздробените недра на архива.
И последната война в историята започна.
Гилфорд Лоу помнеше войната. И как иначе, след като това бе войната, която го уби.
Frokost — закуска (датски) — Б.пр.
Според Тората, всички хора са потомци на Ной и трябва да се придържат към Седемте закона на неговите потомци. — Б.пр.
Алфред Ръсел Уолъс (1823–1913), британски естествоизпитател, изследовател, географ, антрополог и геолог. — Б.пр.
Джон Уилкис Буут (1838–1865) — американски актьор, застрелял президента Ейбрахам Линкълн във вашингтонски театър на 14 април 1865 г. — Б.пр.
Сър Кристофър Рен (1632–1723) — прочут английски астроном и архитект. — Б.пр.
Джордж Бъркли (1685–1753) — английски философ, един от видните представители на класическия идеализъм. — Б.пр.
Уилям Дженйнгс Браун (1860–1925) — американски политик, убеден презвитерианец и отявлен противник на дарвинизма. — Б.пр.
Скаг — допълнителна плоскост, която се монтира отстрани на кила, за да възпрепятства странично движение. — Б.пр.