В залата се разнесе музика. Бавна, тържествена. Спокойна. Внушителна. Пратениците се огледаха с известен интерес. Чудеха се какво става. Дотук конференцията бе убийствено скучна, планетата също явно бе убийствено скучна и очевидно тук нямаше никакъв нощен живот, нито жени да им танцуват, пеят и прислужват. Конференцията бе започнала веднага, сякаш имаше да се решава нещо спешно или важно. Дори не се бяха запознали, както бе обичайната процедура, да не говорим, че никой не им бе предложил подкупи! Вместо това някакви скучни и дребнави свади, които засягаха воюващи само от тази вселена и дори само от този сектор. Хубава музика. Подходяща за кралска процесия, но не и за такава конференция.
Един едър мъж се показа на вратата. Беше около шест и половина стъпки висок, гол до кръста, с ярко червен пояс, с жълта кожа и бръсната глава. (Беше един от монголците от китайското племе.) Това само по себе не бе толкова интересно. Но мускулите му бяха огромни и изпъкнали, сякаш на главата си носеше нещо, което изглеждаше много тежко. Но доколкото виждаха, нищо не носеше! Ръцете и дланите му бяха свити, сякаш стискаха нещо, задните му мускули и бицепсите бяха надути и опнати. Макар че вървеше в такт с музиката, забелязваше се как краката му леко треперят. Но не се виждаше да носи нищо.
Мъжът отиде до площадката отпред и много внимателно остави нищото долу. Дори се чу удара от допира с пода. (Това бе стъклоподобна електронна маса, която психлосите използваха за направата на дребни електронни изделия и се изискваше светлина от всички ъгли. Бяха я напръскали с лещен спрей, който пропускаше светлина сто процента и не отразяваше нищо.) Мъжът подреди нищото с голямо усърдие.
Из залата мина вълна от шепот, пратениците протягаха шии и надничаха, заинтригувани. Беше им забавно. Комуникаторът, който играеше ролята на домакин (имаше миньорски предавател в ухото), каза:
— Имате тържественото обещание на тази планета, че в залата за конференции няма да бъде внесено нищо, което би могло да ви нарани или навреди по някакъв начин.
Няколко пратеника се засмяха. Стана им весело. Хубава шега, да внесеш нищо и после да кажеш, че било безвредно. Много беше забавно.
Но ставаше нещо друго. Огромният монголец се бе оттеглил. Пак на същата музика се появиха две красиво облечени китайски момчета с безизразни лица и тръгнаха по пътечката. Всяко носеше разкошна червена сатенена възглавница с позлатени пискюли.
На всяка възглавница имаше едва голяма книга. Момчетата бавно приближиха домакина, едно по едно и поставиха книгите върху две поставки на невидимата маса със заглавията към присъстващите.
Значи наистина имаше нещо. Невидима маса. Пробуди се нов интерес. Тези с по-силно зрение прочетоха заглавията. Едното бе „Речник на психлоския език“, а другото — „Междугалактически закони според споразуменията на управляващите нации“.
Лорд Шлейм, със слабото си зрение, дори не се опита да прочете заглавията. Беше нервен и се сви. Театралничене! Излизаха му с театралничене! Много добре. Ще притисне до стената който и да беше това и ще го хапе до смърт със зъбите си! С-с-с-с-с на театъра им! Нищо няма да променят.
Двете момчета се оттеглиха с царска походка с вече празните възглавници.
Музиката внезапно спря.
Чуха се барабани.
Домакинът се изправи и обяви с висок и мелодичен глас, който се извиси над барабаните:
— Господари на всички планети! Лордове на великите и могъщи царства на шестнайсетте галактики! Имам честта да представя пред вашите всемогъщества ЛОРД ДЖОНИ! Този, който олицетворява духът на Земята!
Понесе се фанфарен звън, който се извиси над барабаните. Чистите, ясни звуци пронизаха залата.
Джони се появи на пътеката. Пристъпваше бавно, тежко, властно, сякаш тежеше половин тон. Беше облечен в черна коприна и сребро и носеше сребърен жезъл. Не, не беше сребро. Приличаше на сребро, но когато върху му попаднеше и най-малката светлина, просветваше с всички цветове на дъгата.
Пристъпи към площадката, качи се на подиума, застана зад масата и се обърна.
В този момент светна един минен прожектор, поставен точно над вратата. Джони стоеше там в черно и сребристо, но едновременно в това и във всички цветове на дъгата.
Мълчеше. С леко разкрачени крака, видим в цял ръст, без да го закрива масата, той бе хванал сребърния жезъл между двете си ръце и просто ги гледаше със строго, дори презрително изражение. Изражение на превъзходство.
Това достатъчно впечатли пратениците. Макар че бяха свикнали с помпозност и не й обръщаха особено внимание, тази демонстрация щеше да спечели уважението им. Но имаше още нещо.
Този звяр на шлема! Сякаш беше жив. Трикът със светлината, играта на среброто, което блестеше, червените тлеещи въглени на очите, каквото и да беше, изглеждаше живо. Нима носеше жив крилат звяр на шлема си?
Лорд Шлейм не искаше да позволи да се разиграва нищо подобно. За нещастие бе допусната малка неточност, от която той с радост се възползва. Когато една психлоска дума има няколко значения, те се маркират с различни ударения или височина на тона. Думата „дух“ на психлоски значеше още „ум“, „ангел“ и „дявол“ и макар че домакинът бе използвал правилното ударение за „дух“, лорд Шлейм реши да използва друго.
Толнепът рязко скочи на крака.
— Лордове и всемогъщи пратеници — каза той със злобно съскане, — оспорвам правото на този „дявол“ да говори пред нас! Не са ни показани никакви пълномощия. Не…
— Сър — каза Джони, — не Ви чух добре. Какво казахте?
Лорд Шлейм се нахвърли върху него. Свирепо започна:
— Казах…
— А, да, да — каза Джони и махна с ръка. — Моля за извинение, лорде. Било е заради лошия Ви толнепски акцент. Доста провинциален. Разбирате ли го, уважаеми господа?
Засмяха се. Вярно беше, че Шлейм не говореше чисто, вероятно заради зъбите си и съскането. В действителност, толнепите бяха големи селяни; имаха само една планета, доста отдалечена от центъра на галактиката.
— Мръсен дявол! — изсъска Шлейм.
— Тц, тц, тц. Никакви обиди и насилие не трябва да има на тези срещи. Убеден съм, че нито аз, нито истински достойните пратеници на тази конференция не желаят да бъдете отстранен.
Преди Шлейм да успее да му отвърне, случи се нещо неочаквано. Жезълът, който Джони държеше в ръце, изведнъж се насочи към краката на толнепа. На върха му имаше инсталиран тънък лъч, който светна. (Използваха такива лъчи долу в мините, за да се проверява концентрацията на праха. Беше толкова тъпка, че приличаше на химикал, на показалка.)
Джони изглеждаше учуден. След това красноречиво се извърна настрани, сякаш за да скрие усмивката си. Светлината изчезна.
Шлейм погледна в краката си. Трябваше да се протегне, защото имаше малко шкембе. Какво бе видял този дявол?
И видя. Ботушите му! Вместо неговите чисти, люспести, излъскани зелени ботуши, на краката му имаше стари и груби сини ботуши. Мръсни сини ботуши. Валетът му! В бързината да го приготви за тръгване този непохватен, скапан валет му бе обул други ботуши. Ах, само да се върне… само да се върне ще го надупчи този лентяй! Не, по-лошо. Ще накара да го влачат по улиците и да бъде пребит до смърт от малки деца.
Джони се обърна към представителите:
— Трябва да ви се извиня, скъпи лордове. Покорно моля да ми простите нелюбезността да пристигна по-късно. Но съм сигурен, че ще ме разберете като ви кажа, че търсех една точка от един закон.
Погледна ги любезно и благо, остави жезъла на невидимата маса и потупа книгата със законите. (На помощ му се притекоха маниерите и фразите, запомнени навремето от старите чинкоски дискове. В първия момент, след като влезе, се чувстваше неестествено и неловко, сякаш не бе той самият, но внезапно се почувства в свои води.)
— Никой — продължи той — не може да очаква, че благородници с високи титли и пълномощия като вас ще бъдат подложени на неудобствата на такова пътуване и изобщо, че ще бъдат свикани на такава незначителна и недостойна планета, само за да бъдат уредени маловажните разногласия на някакво второстепенно съзвездие.
Делегатите се изправиха на столовете си. Това бе съвсем друго нещо. Тъкмо това бяха очаквали през цялото време. Я чуйте, чуйте!
Сър Робърт стоеше като ударен от гръм. Какво е намислил този момък? Как, войната не била важна? Силните им крепости се срутваха, приятелите им умираха, и това не било важно! Погледна малките сиви хора. И двамата се усмихваха, малко разсеяно, но се усмихваха. Преди не се усмихваха, а сър Робърт знаеше със сигурност, че Джони не е разговарял с тях. Значи и те знаеха не повече от него. Трябваше да положи усилия, за да се сдържи да не скочи и да извика, че това е важна, много важна война. Имаше и още нещо: всички пратеници, накичени с бижута и с лъскави дрехи, кимаха енергично и се готвеха за истинска конференция.
— Не — продължи Джони. — Би било обида за могъщите държави, които представлявате, да ви повикаме тук по такъв тривиален въпрос като отблъскването на някакви си пирати!
Лорд Шлейм понечи да стане от стола си. Щеше да викне в лицето на този дявол да внимава какво говори, когато отново видя очите, вперени в ботушите му. Но не точно погледът го възпря. С дипломатическата си прозорливост видя, че дяволът може да падне в капана, който сам залагаше. Беше много просто да докаже, че атакуващите толнепски кораби разполагат с всякакви пълномощия, че са напълно легални и са управлявани от офицери от толнепската флота. Тъй че, нека дяволът да си копае трапа засега. След малко ще го ухапе. Ха, в крайна сметка този не можеше да му бъде достоен опонент!
— Такива кралски представители на крале и правителства — продължаваше Джони — би трябвало да се събират — ако греша, поправете ме — само за изготвянето на истински съглашения и междугалактически закони. И що се отнася до тях, никой не може сериозно да оспорва или предизвиква тяхната експертна оценка.
Я гледай ти. Съвсем правилно. Естествено. Имаш право. Моля, продължавай!
Всички пратеници, с изключение на представителите на воюващите, се бяха надигнали в столовете си и внимателно слушаха. А воюващите започнаха да стават неспокойни. Но не и лорд Шлейм, който доби увереност — този дявол ще се хване на собствения си капан. Едно нещо го тревожеше — с всяко помръдване на дявола, копчетата му искряха от цветове и понеже толнепите носеха филтри, които преобразуваха лъчите от обикновения видим спектър, всяко просветване на копче претоварваше мощността на филтъра и от това го болеше глава. Искаше му се да ги накара да изключат онази светлина, която падаше върху гадното същество.
Джони продължаваше да ги реди в същия дух.
— Разликата в определенията на „пират“ и „военна сила“ се оказва от ключово значение. Сигурен съм, че от време на време дори в най-добре организираните, най-добре платени и контролирани войски, отделни елементи от флотата, или дори търговски кораби, са възставали или криввали от правия път, за да се превърнат в пирати, отричащи благотворната власт на своето правителство.
О, да. Има много такива случаи. Ето, едва последния месец от тези тревожни времена. Един ескадрон въздушни кораби се бе разбунтувал в Оксентаб. Още много такива случаи познаваше историята. Този въпрос много пъти е разискван, съгласиха се пратениците. Много неща са изписани за това. Да, продължавай.
— И тъй, за да защитим тази законна власт, която вие представлявате — (по всички лица се изписа доволство, с изключение на воюващите) — и за да можем наистина да се справим с пиратството, когато се появят такива случаи, трябва да бъде уточнена дефиницията. А това е във властта само на велико събрание като това, което може да приеме формално съглашение.
Добра идея. Правилно. Добре. Воюващите съвсем бяха посърнали, с изключение на Шлейм, който бе сигурен, че дяволът след малко ще бъде изпратен в пъклото.
Джони отвори психлоския речник на предварително отбелязано място.
— Знаем, че психлоският език е заимствал от много езици, включително и от вашите собствени. Той е универсален, защото е събран от много вселени, което е и единствената причина всички ние да го владеем.
Вярно беше. Звучеше съвсем научно обосновано. Психлосите вземаха много думи от чужди езици. Дори не трябва да се нарича „психлоски“. Пратениците се разшумяха.
— Този речник — каза Джони — е стандартен и признат от всички, нали?
Той го вдигна и всички кимнаха. Джони остави книгата и прочете:
— В нея се казва: „Пират — човек, който напада търговци, общности или планети с плавателен или космически кораб или група кораби, които не са подчинени на национално или планетарно правителство; също и командирите им, и членовете на екипажите“.
Така, така. Това е пиратът. На лорд Шлейм му стана истински хубаво. Този дявол му бе в кърпа вързан. Много добре разбираше накъде бие. Беше детска играчка да разбие доводите му на пух и прах и да продължи след това с преговорите по предаването им. Какво разочарование само очакваше дявола. Всеки толнепски кораб бе под прякото разпореждане на толнепското правителство. Съвсем законни.
Джони бе отворил книгата с междугалактическите закони.
— Както и да е, според споразуменията, на които се основава междугалактическото право, дефиницията изглежда различна. С ваше позволение, ще я прочета. „Алинея 234,352,678. Базираща се на споразуменията от Психло срещу Ховин, подписано на Блонк, Психло и срещу Камчод, подписано на Психло. Пират оттук нататък ще означава всеки, който подло краде или копае минерали.“ — Джони потупа книгата и леко се засмя. — Мисля, че всички знаем заради кого, как и защо се е появила тази неправилна дефиниция!
Засмяха се. Никой не харесваше особено психлосите, които биха прокарали какви ли не закони, за да защитят психлоските интереси.
— Следователно — каза Джони, — това велико събрание, струва ми се, трябва да дефинира „пират“ и „пиратство“ между системи и планети, а също може да се разгледа идеята да се приемат споразумения, които изпяло да го забраняват.
Сър Робърт измърмори недоволно. Предложението на Джони означаваше дни наред да се лутат с разни мухлясали споразумения, когато планетата бе разкъсвана от ожесточени атаки. И без съмнение този толнеп ги окуражаваше да продължават по скритото си радио. Но недоволството му потъна във всеобщото одобрение.
Джони се бе отдалечил от книгите. Взе жезъла си и го потупа с длан.
— По мое скромно мнение — (никак не изглеждаше скромен и смирен) — трябва да изработим споразумението сега, за да можем да решим дали офицерите и екипажа на толнепските кораби трябва да бъдат изпарени индивидуално по бавната процедура като пирати или просто да бъдат застреляни като пред военен съд.
Лорд Шлейм скочи с писък.
— Спри! — Свирепо фиксираше с очи другите представители на воюващите раси. Стояха точно зад него. Нищо не казваха. Просто седяха като зашеметени. След това осъзна, че дяволът бе казал „толнепски“ и не бе споменал нищо за обединените сили. Започна да протестира така, че опръска всичко наоколо с отрова. Дяволът бе отишъл твърде далеч! Само след миг лорд Шлейм ще го направи на пух и прах, но сега имаше нещо друго.
— Ти избра само почтените толнепи за долните си инсинуации! — яростно каза Шлейм. — Това категорично може да се определи като предубеденост и трябва да се санкционира от събранието. Има и други воюващи. Настоявам тези държавници да бъдат наказани като пристрастни и предубедени и за това, че съзнателно са нанесли обида на толнепската планетарна войска.
Джони спокойно му се усмихна и погледна към ботушите му, а после отново вдигна поглед към зъбатото му лице.
— Такова бомбастично поведение няма да поправи никакво зло. Държанието ти е обида за тези лордове. Внимавай как се държиш.
— Настоявам за отговор! — извика Шлейм.
Джони търпеливо въздъхна.
— Добре. Ще го имаш. По мое мнение силите на ховините, болбодите, дрокините, джамбичуите и хокнерите просто са били подмамени, най-вероятно с лъжливи изявления, за да сътрудничат на толнепите. След като по твое собствено свидетелство вашите кораби многократно ги превъзхождали по численост и след като твоят старши офицер, както заяви, е командвал тъй наречената обединена сила, а след убийството му друг толнепски офицер е поел командването, става съвсем очевидно, че те са били принудени да ви сътрудничат в тази атака заради превъзходството на толнепската флотилия. Тъй че, не можем да обвиним останалите раси. Те са само жертва и не могат да бъдат смятани, по мое мнение, по никакъв начин за пирати според допълнително уточнената дефиниция.
Сега! Сега бе моментът! Лорд Шлейм умееше да се възползва от подходящия момент. Ще смачка този дявол. Изправи се и се изпъчи. Зае стойката на достойнството и величието.
— Твоите аргументи, дяволе, се разбиват в скалите и поръсват земята с прах. Толнепският адмирал и толнепският капитан и екипажите на всички толнепски кораби никога по никакъв начин не са действали в разрез с указанията на централното толнепско правителство. Тъй че, стига с тези пиратски глупости и дайте да се захванем с истинската работа — обсъждането на условията по предаването!
Усещаше в устата си сладкият като отрова вкус на победата и триумфа. Само след няколко секунди всичко това ще приключи.
Сър Робърт недоволстваше.
Видя, че двамата малки сиви хора гледат в земята и нервничат. Дали не съжаляваха, че са им помогнали?
Джони погледна толнепа. Тъжно поклати глава.
Погледна към събранието. Всички се бяха облегнали назад, отново им бе станало скучно. За кратко изглеждаше, че става нещо, което наистина ги засяга.
— Уважаеми лордове — каза Джони, — моля да ни извините за това отклонение от главната цел на това събрание. Този… този толнеп абсолютно налага да приключим с маловажния въпрос за нападането на миролюбива планета. Затуй с ваше позволение, като че ли нямам друг избор, освен да разрешим тази малка неприятност.
Да, ами добре, давай напред. Не е много ясно накъде се развиват нещата, но продължавай. Иначе толнепът сигурно постоянно ще прекъсва работата. Тъй че, продължавай.
Джони въздъхна.
— Благодаря ви, уважаеми лордове. Много сте търпеливи.
След това се обърна към лорд Шлейм. Застана стабилно на крака и потупа с длан жезъла.
— Лорд Шлейм — тъй като вярвам, че така те наричат някои, — моля да покажеш заповедите, дадени на твоите адмирали и капитани.
Шлейм се изсмя.
— Прекрасно знаеш, че един пратеник не може да носи със себе си цялата документация на военната институция. Още повече, макар че ти като варварин няма да си много съгласен, един толнепски командир има свободата да взема самостоятелни решения, когато е на военна експедиция.
— Така и подозирах — каза Джони. — Няма никакви официални заповеди.
— Не съм казал това! — изсъска толнепът.
— Боя се, че каза точно това. Нямам друг избор, освен да продължаваме, тъй като ти ни бавиш за далеч по-важни неща.
Джони удари два пъти жезъла в дланта си. Прозвуча като два пистолетни изстрела.
По пътеката на секундата се втурнаха двама униформени механици, които тикаха миньорска количка. Беше позлатена. Върху нея имаше прожекционен апарат с внушителни размери, който също бе позлатен. Беше прожектор с атмосферен екран. Основното му предназначение бе да прожектира снимки от минни шахти и тунели. Прожекционната светлина бе на същия принцип като при атмосферния кабел, с малка разлика. Светлината бомбардираше атмосферни йони, кондензираше ги в по-голяма или по-малка степен и се отразяваше. Така снимката се прожектираше в триизмерно пространство и ако се знае мащаба, можеха да се измерват разстояния с доста голяма точност.
Механиците оставиха количката така, че да прожектира в голямото свободно пространство отляво на Джони. Поставиха на невидимата маса близо до ръката на Джони многофункционален превключвател. Поклониха се и се оттеглиха.
Бяха се появили и изчезнали толкова бързо, че лорд Шлейм не бе имал време да протестира. Но сега не пропусна да го направи.
— Протестирам срещу тази демонстрация на глупави циркаджийски номера! Не мога да позволя повече да заслепяваш това велико събрание…
— Шлейм! — строго каза Джони. — Няма смисъл да се опитваш да пречиш да се покажат доказателства, които добре знаеш, че не са в твоя полза.
Пратениците мърмореха. Сядай, Шлейм. Мирувай. Това май ще е интересно. Тихо, Шлейм.
Джони натисна два бутона. Прожектора над вратата угасна и едновременно с това се появи изображението от снимката. Беше триизмерно, забележителна снимка в близък план на Руф Арсбогър. На пратениците им се струваше, че е застанал пред тях на празното пространство. Нямаше звук. Но те никога преди не бяха виждали миньорски атмосферен прожектор по простата причина, че психлосите никога не продаваха неща за забавление и това бе миньорско устройство.
Лицето на Руф Арсбогър бе обсипано с белезите на някаква болест. Зъбите му бяха черни и единият бе счупен. Дрехите му изглеждаха така, сякаш ги бе извадил от боклукчийска кофа. Това бе една от многото снимки, направени от пилоти по време на дежурства във въздуха при реката Пургатоар. Беше снимана с радио-телефото камера. Снимките бяха оставени в стаята на Джони, за да се ориентира в положението, докато бе на легло.
Джони каза:
— Този човек член ли е на вашето правителство? Помисли, преди да отговориш, Шлейм. Това е ли някакъв министър или официален представител на военните?
Няколко пратеници се изхилиха. Този беше толкова отвратителен, че ако беше член на толнепското правителство… ама че работа!
Шлейм бе жегнат. Погледна снимката. Какво гадно същество! Да ти се доповръща! С все още леко заслепени очи заради светлините, които проблясваха от дявола, той намести с лапа филтъра си и пак се вторачи. Като че ли нещо му бе познато.
Взираше се толкова съсредоточено, сякаш наистина се опитваше да познае това член на правителството ли е или не. Няколко пратеника се засмяха на глас.
Това преля чашата. Шлейм гневно каза:
— Естествено, че не! Това мърляво същество би било изхвърлено от кое да е отделение на правителството на Толнеп! Ти ме обиждаш. Обиждаш Толнеп! Провеждаш целенасочена кампания, за да подкопаеш достойнството и значимостта на моята длъжност и моята планета. Протестирам…
— Тихо — успокоително каза Джони. — Само обърни внимание. Каза, че не е член на правителството и не е никакъв официален представител. Така ли е?
— Абсолютно! Ако смяташ, че…
— Тогава — каза Джони, — какво право има да дава заповеди на четвърт-адмирал Сноулетер?
Натисна друг бутон. Камерата сякаш се отдалечи. На сцената се появи движение. Показа се мостикът на „Плен“ заедно с диаманта, гербът на Толнеп. Адмирал Сноулетер стоеше пред ужасното същество Руф Арсбогър.
— Трябва да действаш самостоятелно, Сноулетер! Трябва да направиш това, което ще ти даде най-добри възможности да спечелиш нещо за себе си! Казвам ти да се спуснеш над тази база и да я завземеш за себе си! След като подчиниш планетатата под твоя власт, можеш да кажеш на всички останали да се разкарат оттук и да бъдат проклети. Срини из основи това място. Хвани хората и ги продай. Парите ще са само за теб. Аз ще те прикривам. И независимо дали ти се харесва, така трябва да действаш! Властта е в моите ръце. И ще си разделим печалбите! Разбрано?
Сноулетер се усмихваше. Докосна шапката си на четвърт-адмирал за поздрав.
— На вашите заповеди!
Джони натисна още един бутон. Камерата се отдалечи още повече. Показа цялата обединена сила в небето над реката Пургатоар. Звукът бе изключен.
— Това е твоят адмирал, а това е флотилията — Джони натисна два бутона. Картината изчезна и отново светна прожекторът.
Пратениците бяха очаровани. Никога преди не бяха виждали атмосферен прожекционен апарат. Снимките съвсем изглеждаха като на живо. Да, това наистина беше толнепската флотилия. И адмиралът. Шлейм категорично го потвърди.
Изведнъж лорд Шлейм избухна.
— Това е фотомонтаж. Всеки може да направи фотомонтаж. Това тъй наречено доказателство…
— О, хайде, Шлейм — каза Джони. — С нерви и истерия нищо не се постига. Снимките бяха твърде ясни, за да са монтаж, както ти ги нарече.
Обърна се към пратениците.
— Както сами се уверихте, скъпи лордове, толнепският адмирал не е действал по заповед на своето правителство, а се е подчинявал на частна личност. Действал е за лична печалба, а не за своята държава. Тихо, Шлейм, не можеш да обориш доказателствата с шокиращо поведение. Приемете моите извинения за държанието му, уважаеми лордове. Той заслужава съчувствие. Този четвърт-адмирал Сноулетер, между другото, е чичо на полу-капитан Рогодетер Сноул и тъкмо той го е привлякъл в мероприятието, което можем да докажем със снимки и следи, които са тук на разположение. Това е семейна работа и пиратското начинание очевидно се продължава от племенника.
Джони не им каза, че в току-що показаните снимки има още много неща, които не винаги бяха в подкрепа на неговата теза. Но съвсем ясно този, който бе подтикнал към действие Сноулетер, бе Руф Арсбогър.
— И така — каза Джони, — доказахме пиратските намерения. Флотилията е действала по разпореждане не на своето правителство. Ако имате още съвсем малко търпение, просто ще поискам от Шлейм незабавно предаване на толнепските кораби, след което ще можем да продължим с далеч по-подобаващите ни въпроси за пиратството и споразуменията. Шлейм, би ли повикал който там е командир в момента и би ли му заповядал незабавно да оттегли всички ваши кораби в една равнина, която ще назова…
— Трябва да си луд! — извика Шлейм. — Нашата флотилия има пълно преимущество в небесното пространство, а ти ми казваш да…
— …Помогнеш да се сложи край на едно пиратско начинание — довърши Джони вместо него. — Уважаеми лордове, моля да ми простите, но явно този Шлейм ще отнеме още малко от ценното ви време, преди да се отървете от него. С ваше разрешение, бих искал да довършим тази неприятна работа.
Да, да. Няма начин, продължавай. По-късно ще се занимаем със споразумението. Бяха съгласни. Пратениците на останалите воюващи се спогледаха един друг, леко уплашени. В какво се бяха забъркали?
Двамата малки сиви хора вече не бяха провесили нос.
Но сър Робърт, наблюдавайки Шлейм, знаеше, че той далеч не е свършил. Използва момента да изсъска нещо в радиото си. Даваше заповеди, като че ли ги караше да се самоубият, разбивайки се в земята. Трябва да беше мръднал нещо, защото говореше на психлоски.
Сър Робърт се извини и веднага отиде в контролния щаб, за да ги уведоми какво става. Каза им да бъдат нащрек и да удвоят защитата.
Първият малък сив човек се измъкна от залата и даде заповед на своя кораб да включи двете червени светлини и да смени радио сигнала на: „Внимание! Внимание! В този район в момента се провежда междупланетна, междугалактическа конференция. Всеки кораб или съд, навлязъл в тази зона, ще бъде наказан според междугалактическите закони. Неговото правителство или собственик ще понесат всички санкции, предвидени от закона. Внимание! Внимание! В този район в момента се провежда междупланетна, междугалактическа конференция. Всеки кораб…“
Лорд Шлейм никак не бе мръднал. Прекрасно съзнаваше какво прави. В момента прилагаше една дипломатическа максима, която казваше, че когато дипломацията се провали, остават военните средства.
През последните няколко минути му стана ясно, че ако продължава по същия начин, ще загуби. Затова промени целия си план рязко и внезапно.
Времената бяха смутни. Усети, че властта на малкия сив човек се е сгромолясала и нещата не са както преди. Тъй че спокойно можеше да не се съобрази със заплахата от страна на малкия сив човек. Това бе първото събрание на пратеници за годината и той бе напълно уверен, че властта на пратеници и сборни правителства е само привидна и не представлява истинска опасност за Толнеп — всички тези империи и държави бяха прекалено далеч.
Той току-що бе дал на полу-капитан — от днес капитан Сноул — пределно ясни заповеди. Бе използвал кодова дума, известна само на офицери с висок чин и висши служители на толнепското правителство. С определена комбинация от думи можеше да се предаде съвсем друго значение. Освен това бе използвал радио вълна, която бе хипер-недирекционна и бе известна само на толнепите. Улавяха я единствено приемниците на висши офицери и на дипломатическия корпус. На мостика на всеки голям военен кораб винаги имаше приемник, настроен на тази вълна. Имаше и заглушители в случай, че това не се окаже достатъчно стабилно.
Шлейм току-що бе заповядал на Рогодетер Сноул да изпрати корабите на другите воюващи до обектите, защитавани от земните, да събере всички толнепски сили и да поеме с пълна скорост към зоната на конференцията. Заповяда му да не се съобразява с никакви предупреждения на малкия сив човек.
Тъй като основната част от толнепските кораби бяха над Сингапур — доста близо, наистина — щяха да пристигнат след не по-късно от два часа.
В долния край на скиптъра си, противоположно на радиото, Шлейм имаше парализиращ лъч. Трябваше само да извие долния край на скиптъра и всички в залата, освен него самия, щяха да се парализират. Той носеше специални тампони в ушите, които при докосване щяха да преградят ушните мембрани. Цялото събрание зависеше от неговата воля. Трябваше само под някакъв предтекст да ги изкара навън в купата, тъй че и часовоите да попаднат в обхвата на парализиращия лъч и при първия сигнал за пристигането на флотилията да извие скиптъра.
На Толнеп дипломатите се подбираха както по ум, така и по смелост. Щеше да вземе някакво оръжие и ако е необходимо, да си пробие път до контролното табло на защитния кабел със стрелба, след което да го изключи и да пусне своите кораби.
А що се отнася до онзи пулт за управление, изобщо не го бе грижа. За Толнеп щеше да е по-добре да го няма — нация, чиято икономика се гради върху търговия с робство, бе винаги под някаква заплаха и телепортацията много повече бе пречила досега на Толнеп, отколкото й бе помагала.
Той самият бе на такова разстояние от дома, което спокойно можеше да се прелети с кораб. Същото се отнасяше и за останалите воюващи, освен това те щяха да бъдат принудени или да му се подчинят, или да умрат. А за останалите пратеници изобщо не го бе грижа как ще се върнат и изобщо дали ще се върнат. Още повече, мъртвите не говореха — било то пратеници или земни, особно когато бяха погребани.
Естествено, щеше да си направи труд да изтезава този дявол, за да се докопа до процеса на телепортация. Ако междувременно умре, какво от това.
Но най-хубавото в пялата работа бе това, че ако нещо се обърка, щеше да използва собствените аргументи на животното, за да се защити. Ще твърди, че Рогодетер Сноул се е оказал пират и не се е подчинил на заповедта му, а е дошъл тук на своя глава. Можеше да свали и екзекутира Рогодетер Сноул, а флотилията да остане под негово командване. Сноул просто ще бъде пожертван за по-висшето от неговия живот добруване на страната. Това бе съвсем обичайна тактика в дипломатическите среди.
Шлейм можеше дори да унищожи с толнепската флотилия останалите воюващи, ако се наложи.
Планът бе пипнат отвсякъде.
Оставаше му само да измисли как да изкара цялото събрание навън.
Усещаше такава увереност в себе си, че дори не слушаше какво говори дяволът. Каквото да направи, нямаше да му помогне.
Лорд Шлейм търпеливо се облегна назад и с половин ухо слушаше продължилите разговори.
Дипломацията наистина бе изкуство. Но ако се провали, винаги може да бъде заменена с аргументите на силата.
Шлейм докосваше с пръсти дъното на скиптъра.
Напрягаше слух да долови първия рев на моторите на своята флотилия.
Забавиха се малко, докато механиците сменят енергийните капсули на атмосферния прожектор.
Пратениците отново заеха местата си, защото Джони се готвеше да говори.
— Скъпи лордове, високо ценя благосклонното ви разрешение да приключим с толнепския въпрос. Истински съм впечатлен от търпението ви. Уверявам ви, че съвсем скоро ще можем да преминем към въпросите, които са в истинската компетенция на такова събрание.
Много добре му идваше влиянието на чинкоските дискове, пълни с любезности от този род. Лордовете, с изключение на воюващите, бяха определено на негова страна.
Джони стоеше изправен под светлината на прожектора. Копчетата му блестяха. Обърна глава към лорд Шлейм и драконът му сякаш помръдна.
— Толнепе — каза Джони с презрение, — имам няколко снимки, направени докато делегатите на конференцията представяха своите пълномощия. Смятам, че някои неща се нуждаят от обяснение.
Шлейм спокойно се бе облегнал на стола. Нямаше и следа от предишната му нервност.
— Продължавай, дяволе — каза той с почти приятен глас.
Джони внимателно го погледна. Откъде това внезапно спокойствие? Дали бе демонстрация на невероятен дипломатически самоконтрол? В крайна сметка, Шлейм бе хитър и добре обучен дипломат.
Джони сръчно докосна нужните бутони и на мястото на светлината от прожектора се появи нова триизмерна снимка. Беше забележителна. Пратениците повдигнаха глави и занадничаха един през друг. В празното пространство пред тях изникна в три измерения цялата система, където планетата Толнеп обикаляше в деветия пръстен. Огромното слънце — двойна звезда с малък спътник, кръжащ по голямата орбита, хвърляше двойни сенки върху голямата система от планети и луни. В психлоската книга с координати името на системата бе посочено като Батафор („Сириус“ в древните книги на хората за съзвездията).
— Това Батафор ли е? — попита Джони лорд Шлейм.
Толнепът се изсмя.
— След като вие сте правили снимката, трябва да знаете. Защо питаш мен?
Джони посочи с жезъла си ховина, който седеше на втората редица.
— Може би кралският пратеник на ховините ще ни помогне. Това системата Батафор ли е?
От известно време насам ховинът съжаляваше, че участва във всичко това. Нацията му бе отдавнашен враг на толнепите и в минали времена бе пострадала много от нападенията им за набавяне на роби. Започна да подозира, че може би ще им изплатят известни обезщетения. Този „дух на Земята“ явно се бе погрижил да изключи другите воюващи, а той самият бе видял възможност да избегне критика, ако тук всичко се провали. А нещата определено отиваха натам. Най-добре да спечели малко точки в своя полза. Не виждаше никаква заплаха.
Той стана и се приближи. Джони му подаде жезъла си с включен лъч на върха.
Ховинът прокара лъча по системата.
— Аз разпознавам и свиделствам, че това е системата Батафор. Това е старото психлоско име. В нашия край наричаме двойната звезда „Туино“, което на ховински език означава „майка и дете“.
Той докосна с жезъла планетния пръстен най-близо до слънцето.
— Това е Джубо, необитавана заради изключителната горещина и гравитационни пулсации.
Бързо посочи втория, третия, четвъртия и петия пръстен.
— Тези също имат имена, но не са важни. Не са населявани, защото непрестанно са подложени на земетръси и волканична дейност.
Посочи шестия пръстен — планетата, която бе почти изцяло скрита от двойното слънце.
— Това е Тортут, минна планета на психлосите. На времето е имала свое население, но са били унищожени.
Ховинът въпросително погледна към хокнера.
— Скъпи лорде, имаш ли нещо против да продължа?
Хокнерът повдигна рамене и напрегнато се засмя.
— Тъй като вече каза достатъчно, скъпи лорде, можеш и да споменеш какво е собственост на Хокнер!
— Много добре — продължи ховинът. — Седмата планета се нарича Холобан, част от Хокнерската Конфедерация. Осмата планета е Балор, една от нашите ховински планети.
Той насочи лъча надолу и погледна към лорд Шлейм. Но той просто повдигна рамене и каза:
— От теб ще стане превъзходен лектор по астрономия, лорде на ховините. Пропусна част от фауната и флората, но няма значение, продължавай.
Ховинът насочи показалката към деветия пръстен.
— А това, мога да свидетелствам, е Толнеп. — Пристъпи още по-близо. — Да, тези точки около него са петте луни, макар че едната не се вижда от този ъгъл. Толнеп е забележителна планета заради луните си, тъй като в тази система почти няма планети с повече от една луна. Заради състава им, отразителната способност на луните е доста особена. Двойното слънце излъчва нормалния светлинен спектър, но при отразяването му от луните светлината се измества в горната зона на спектъра. Толнепската цивилизация предпочита да работи на лунна светлина и да спи по време на директната слънчева светлина. Говори се, че не са туземци…
— О, пощади ни, пощади ни — каза лорд Шлейм. — След малко сигурно ще ни кажеш, че толнепите се люпят от яйца! Внимавай, ховине!
Някои от безпристрастните пратеници се засмяха. Шлейм пак печелеше благоразположението им.
— Десетата планета — продължи ховинът — е психлоска миньорска планета, Тунг. Някога е имала население, но то постепенно е било премахнато от толнепите преди идването на психлосите. Единайстата…
— Много ти благодаря, лорде на ховините — каза Джони. — Много ни помогна.
Ховинът понечи да се върне на мястото си, но Джони го спря. Натисна друг бутон.
Във въздуха като с магия се появи ясен изглед от града. Сякаш се намираха в открито пространство над него.
— Това е Крид — каза ховинът. — Толнепската столица. Много лесно се познава — виждате ли как улиците лъкатушат и се преплитат? — Върна се и пак взе показалката. — Това е Домът на Плячката, законодателния им център. Виждате ли как отделните му части се извиват и пак се връщат. Това е типично за толнепската архитектура. Това е Грат, известният им обществен парк и тържище за роби. Този скален хълм с дупките в него е…
— Благодаря ти — прекъсна го Джони. — А ето и това, за което ще ни бъдеш най-полезен.
Натисна един бутон и снимката се смени. Снижи се надолу към парка и пратениците имаха усещането, че падат свободно надолу. Паркът оставаше неподвижен, но всичко около него се клатеше надолу-нагоре, сякаш беше гигантски пумпал. Камерата застана стабилно. Сега показваше само парка.
Виждаха се дългите блокове на тържището за роби, удобните места и ложи за купувачите. Но най-забележително бе огромният циферблат на часовник, поставен на края на хълма.
— Часовникът — каза Джони.
— А, да, часовникът — ховинът въздъхна и хвърли поглед към лорд Шлейм, но той спокойно седеше и се усмихваше изпод очилата си, галейки с пръсти скиптъра си. — Говори се, че часовникът е построен от кости на роби. Зъбните колела са изработени от огромно количество кости. През стъклата се вижда как се въртят. Говори се, че за построяването на онази граница са убити петдесет и осем хиляди жени роби…
— Имах пред вид какво показва часовникът — намеси се Джони. — Написано е на толнепски и предполагам, че можете да го прочетете.
— А, — възкликна ховинът, доволен, че Джони го прекъсна. Боеше се да не би лорд Шлейм да се нахвърли срещу него. — Часът и датата. Наистина познавам толнепската бройна система. Снимката е направена преди около два часа. — Погледна часовника си. — Ако трябва да бъда точен, преди един час и петдесет и една минути. Направили сте я днес, с телепортационното устройство? — Вгледа се с учудване. — Няма друг начин.
— Покорно благодаря — каза Джони.
Взе показалката от ховинския лорд, който тръгна към мястото си. Погледна толнепа някак уплашено.
Джони натисна друг бутон. Появи се толнепската планета заедно с петте си луни. Снимката бе забележително детайлна.
— Лорд Шлейм, това планетата Толнеп и луните й ли са?
Шлейм се засмя.
— Няма смисъл да отричам, нали така? Да, дяволе, няма нужда човек да е професор по астрономия като нашия приятел ховина, за да разпознае Толнеп и петте й луни — отново се засмя безгрижно.
— Много добре — каза Джони. — Тогава, като жител на Толнеп и без съмнение привързан към луните й, би ли ми казал коя ти харесва най-много.
Това внезапно отклонение постави Шлейм нащрек. Досега не следеше с особено внимание спектакъла. Флотилията щеше да се позабави още малко, но бе възможно да изпратят някой от корабите напред. Погледна часовника си. Попипа дъното на скиптъра. Усилено мислеше как да изкара пратениците навън, тъй че с едно завъртане на скиптъра да парализира и тях, и стражата.
— Ами боя се — каза Шлейм, — че у дома ме занимават доста по-сериозни неща от това да седя и да съзерцавам луните.
— А коя харесваш най-малко? — упорстваше Джони.
— О, без значение коя — отвърна Шлейм.
Джони се усмихна. Драконът върху шлема му блесна и сякаш помръдна, когато Джони се обърна към пратениците.
— Тъй като лорд Шлейм няма определени предпочитания — каза Джони и протегна ръка с лъча-показалка, — ще изберем тази. Азарт! — И той я посочи със светлинния лъч. — Забележете особените, подобни на кратери форми, тези пет елипси, които отличават тази луна.
Шлейм изведнъж се смрази. Азарт! Под повърността му лежаха огромните работилници и хангари на цялата толнепска флота. Местните товарни кораби караха там частите на въздушните кораби и на Азарт ги сглобяваха. Мощните неатмосферни кораби на Толнеп дори не можеха да излетят от повърхността на планетата. Преди всяка доставка на материали или екипаж цялото небе буквално биваше преравяно за чужди разузнавателни кораби. Преди всяко изстрелване на космически кораб от самия Толнеп излитаха шпионски самолети и сканираха небето. Функцията, която изпълняваше Азарт, се пазеше в строга тайна. Как се е добрал този дявол до такава информация? Или просто е налучкал? Шлейм усети как става напрегнат.
Но в този момент изведнъж всичките му грижи се разсеяха. Дяволът със странния звяр на шлема каза:
— Мога ли да помоля всички лордове да ме последват навън? За ваше удобство са поставени столове. Смятам, че демонстрацията ще ви се стори много интересна.
Току-що дяволът по най-тъпашки начин бе разрешил проблема на Шлейм.
Лорд Шлейм изостана зад всички, за да се убеди, че никой не е останал в залата. Бе забелязал, че помещението има врата с ключалка. Понеже остана последен, беше съвсем естествено да я затвори и врътне ключа. Така вратите, които трябваше строго да наблюдава, ставаха с една по-малко. Освен това ще знае със сигурност, че никой няма от любопитство да се пъхне в почти изцяло шумоизолираната зала и да го изненада.
Всички пратеници излязоха. Тъй като бе в дъното на стаята, бе естествено да излезе последен. Дяволът бе изчакал останалите и също излезе. Малкият сив човек бе навън.
Но този проклет домакин! Възрастният мъж в шарените китайски дрехи бе събрал някакви книжа, които бяха на пода около стола му. Разбира се, списъци на гостите! Явно някой бе паднал зад стола, защото той го търсеше. Най-накрая го откри и започна да го чете. Вероятно се упражняваше в произнасянето на по-трудните имена. Тъй че, Шлейм трябваше да се престори, че бе изгубил нещо и се рови в джобовете си да го търси. Напрегнато чакаше домакинът да излезе. Явно той не го бе забелязал, защото спокойно си седеше, прокарваше пръст по списъка и мърмореше нещо. Няма що, страхотно време за репетиции, кисело си помисли Шлейм. След няколко минути ще забележат отсъствието му. Но трябваше да бъде сигурен, че стаята е празна. Лъчът едва ли можеше да проникне вътре. Освен това може би вътре има екрани — огледа се. В единия от ъглите горе имаше някакво устройство. Възможно ли е да е камера? Трудно бе да се каже. Осветлението не бе достатъчно. Прожекторът може би също е камера. Не, най-добре да изчака, да не би някой да се намести вътре.
Най-после! Домакинът тръгна по пътеката към вратата с плавна походка, като продължаваше да си мърмори имена. Шлейм тръгна след него.
Толнепът почти бе стигнал до вратата, дори се протегна да я затвори, когато домакинът спря.
Лорд Шлейм, застанал почти на изхода и изцяло погълнат от вратата, забеляза двама механици. Бяха същите, които внесоха прожектора. Бързаха да го преместят.
Сблъсъкът бе внезапен и силен.
Скиптърът изхвърча от ръката на Шлейм.
Единият от механиците мярна зъбите му точно пред лицето си и повдигна ръка. Толненът нямаше никакъв шанс да я спре и тя се стовари върху устата му.
Последва неизбежна реакция. Ухапа го! Ухапа го силно, после още и още, яростно съскайки проклятия!
Механикът отскочи назад с вик. Политна, притиснал ръкав към тялото си с другата ръка и изчезна в някакъв коридор.
Вторият механик ужасено мрънкаше извинения на някакъв неизвестен език. Китайски? Посегна и вдигна от пода някакъв златен предмет и с трепереща ръка го подаде на Шлейм.
Шлейм го сграбчи. Веднага провери с ръка дупките на върха на скиптъра и пръстените върху долната част. Въздъхна с облекчение. Поне скиптърът бе здрав!
Домакинът му изтупваше дрехите с отчаяни извинения. Махна нетърпеливо към втория механик, той чак тогава се окопити и изкара количката с прожектора.
Шлейм отстъпи назад и се престори на обиден. Най-накрая залата остана празна и той успя да я затвори и заключи, без загриженият домакин да забележи.
Доктор Алън и една сестра свалиха якето на китайския „механик“ в болницата. Действаха много внимателно. Доктор Алън хвана подплатения ръкав и без да го докосва, отряза го от якето и го пусна в една кана с широко гърло. По плата се виждаха капки отрова, която бавно се изцеждаше от подплънката.
Доктор Алън прегледа ръката. Каза на психлоски:
— Няма и драскотина. Добре, че сложихме кожената подплата. Постъпи много смело, Чонг-уон.
Вождът не обърна внимание на комплимента. Хвърли на пода тънък нож и малък лъчев пистолет.
— Ножът му бе скрит отзад на гърба, а пистолетът бе в ботуша. Сметнах, че не е лошо да му приберем и тях.
— Сигурен ли си, че не носи и нещо друго? — каза доктор Алън. — Не ми се ще да кърпя още някоя дупка в Джони.
— Няма нищо друго — каза Чонг-уон. — Най-много да фрасне някой по главата със скиптъра.
— Сигурен съм, че Джони ще избегне удара, ако се стигне до бой. Този лорд Шлейм е много опасно същество. — Посочи с ръка каната, където беше ръкава. — Сестра, прибавете го към колекцията, за да го използваме като противоотрова.
Полковник Иван лежеше в тъмното. Върху пясъчните торби, натрупани пред него, лежеше огнемет. Беше на първия завой на подземните коридори, които се преплитаха в лабиринт долу в базата. На всеки следващ завой зад него също имаше укрепления и защитници.
Брадата му беше опърлена. Ръцете му бяха покрити с мехури от изгаряния.
На петдесет стъпки пред него бе вратата на главния вход, от закалена стомана. Беше нажежена от обстрела. На всеки няколко секунди се чуваха изстрели.
Беше прибрал самолетите вътре в базата. Кога беше това — вчера? Горивото и мунициите бяха свършили и нямаше никаква полза да остават горе във въздуха. Пилотите бяха пръснати зад укрепленията.
Антената на радиото им вече не работеше. Май също от вчера. Струваше му се, че е било преди половин година.
Всяка мина, която бяха поставили отвън, вече бе експлодирала. Бяха хиляда. И макар че земята пред входа бе плътно покрита с обезобразени странни трупове, това не спря атаката.
Вратата се нажежаваше все повече. На места червеното бе преминало в синьо. Колко ли щеше да продължи това? Колко дълго щеше той да издържи на невероятната горещина, идваща от вратата?
Зачуди се какво ли прави сега маршал Джони.
Вождът на клан Фергус лежеше на здравата си страна и гледаше към лицевата страна на скалата. Нямаше отстъпление. Зад него тунелът минаваше в пещера.
Беше им останало само едно годно оръдие за противовъздушна стрелба. Вече не го използваха, за да стрелят във въздуха. Бяха го насочили към мястото, откъдето бе най-вероятно врагът да атакува укрепленията им.
Огнената буря в Единбург продължаваше да бушува и ревът й заглушаваше стрелбата на оръдията. Колко ли още можеха да горят старите сгради?
Само до преди няколко минути мислеха, че са спрели врага. Високо, високо отгоре се виждаше нов кораб. Беше пристигнал току-що и пращаше надолу самолет след самолет, пълни с войска.
Над Единбург в момента бе останал да лети единствено Данълдин. Ето го, пристига от посока на Корнуол, където бе отишъл да зареди гориво.
Защо не бяха послушали Мактайлър, който искаше да евакуират всички в старата мина в Корнуол? От сантименталност към Единбург. Е, сега от Единбург щяха да останат само пепелища.
Вълна вражески трупи се събираше и се готвеше да нападне другия вход. Надяваше се Данълдин да оцелее. Шотландците, ако изобщо някой е останал жив, ще имат нужда от него. Вождът на клан Фергус не мислеше, че самият той ще има нужда от Данълдин. От едната му страна течеше твърде много кръв.
Чудеше се какво прави сега Мактайлър.
— Стреляйте отниско по първата вълна — каза той на артилериста. — Не спирайте, докато има муниции. Поне ще си спечелим слава!
Шотландският офицер в Сингапур се обърна към заслепения от светлината комуникатор и свали инфрачервените си очила.
— Не разбирам — каза той.
Толнепските артилеристи ги обстрелваха с оръдия, за да пробият дупка в атмосферния щит на север. Струваше им твърде скъпо. Бяха изгубили дванайсет танка, докато упорстваха. Но една група толнепи се бяха втурнали към далечния кабел и преди да успеят да ги спрат, пробиха широка дупка под него, макар че това струва живота на петима пехотинци.
Шотландският офицер бе абсолютно уверен, че следващата вълна атакуващи ще достигне до електроцентралата, ще изключи захранването и ще ги остави без никакво прикритие.
Но те внезапно се бяха оттеглили.
През последните двайсет минути се занимаваха само със събиране на ранени и спасяване на съоръжения. Товареха ги в корабите, макар че земните бойни самолети и оръдия не ги оставяха на мира.
А сега се извисиха извън обсега им.
Толнепската флотилия кръжеше отгоре в небето. Преди няколко минути пилотите от противовъздушната отбрана докладваха, че всички кораби на останалите воюващи са се оттеглили — единият отлетял за Единбург и още три — за Русия. Сега горе бяха останали само толнепи.
— Тръгват си! — каза шотлнадският офицер.
Мината в Сингапур наистина бе изиграла ролята на примамка, която да отклони вражеските сили. И доста време нямаха почти никакви загуби, докато нападателите пострадаха тежко.
Докато наблюдаваше, се оттегли и последният им самолет. Не бяха оборудвани с херметически изолирани врати, за да могат да ги последват извън атмосферата.
В момента самолетите се приземяваха. Когато и последният кацна и моторът му угасна, настъпи тишина, която след цялата дълго продължила шумотевица усетиха болезнено. Чуваше се само пукането на атмосферния кабел.
В далечината на юг и на изток над древните останки от Сингапур се стелеше гъст черен дим.
— Корабите се насочват на запад! — извика по радиото офицерът от противовъздушната отбрана. — Леко на югозапад.
— Скорост? — попита шотландският офицер.
— Все още ускоряват. Чакай. Ще го изчисля. При този курс ще пристигнат в мината в Кариба. Сигурно нямат достатъчно запаси слънчева енергия, защото скоростта им е около две мили в секунда. Ще бъдат в Кариба след… трийсет и седем или трийсет и осем минути.
Шотландският офицер каза на комуникатора:
— Предупреди щаба в Кариба да очакват компания.
Пушеците около тях показваха какъв ад може да сее толнепската флотилия. Ако не беше защитния кабел, досега да са се превърнали във въглен поне десет пъти.
Някъде пееше птичка. Звучеше странно сред всички тези овъглени развалини.
Шотландският офицер се чупеше какво прави сега Джони. Каквото и да правеше, най-добре веднага да тръгнат към Кариба. Боже, как беше уморен. Тези толнепи играеха грубо! Ако така внезапно не бяха решили да се оттеглят, всички защитници на мината край Сингапур щяха да бъдат изклани за двайсетина минути при изключен кабел. Да, най-добре да идат в Кариба.
Нужно бе известно време, за да се настанят пратениците отвън. Някои трябваше да си сменят дихателните капсули, други поискаха да хапнат, трети решиха да се разходят и поогледат отвътре купата. Бяха любопитни, но приятелски настроени. Един дори бе стигнал до там да се пазари с един китаец от селото, защото искаше да купи кучето му. Никога преди не беше виждал куче и му хареса, особено след като го залая. Не разбираше защо китаецът, който не говореше психлоски, му отказва. Пет хиляди кредита бяха много пари. С тях на Сплендорф, неговата планета, човек можеше да си купи къща с ферма.
Но сега всички бяха насядали по столовете, в това число и лорд Шлейм, който доста бе поскитал наоколо, неизменно с опряна на скиптъра брадичка.
Беше нощ. Платформата се осветяваше с миньорски прожектори. Пратениците бяха насядали по пейки и столове, наредени в полукръг извън опасния район на големия метален квадрат. Някои продължаваха да говорят помежду си, но не от скука.
Джони седеше по средата на платформата и някои се зачудиха дали няма да се изпрати някъде. От прожекторите копчетата му грееха, а съществото на главата му оживяваше. Това бе интересно дори за един отегчен лорд.
— Скъпи лордове — обърна се към тях Джони, — искам още веднъж да се извиня за това, че ви задържаме тук. Но за да решим въпроса с Шлейм, боя се, че ще трябва да направим демонстрация. Това е демонстрация на прекомерен апетит. Позволявате ли?
Всички с изключение на лордовете на воюващите и Шлейм се засмяха. Демонстрация на апетит. Дали не беше някакво състезание по надяждане? Бяха ги виждали преди. Но да, при всички положения, продължавай.
Джони удари два пъти жезъла в ръката си. От сенките изскочиха двама механици с богато украсена миньорска количка.
Върху нея седеше дракон като този на шлема на Джони. Беше дълъг пет стъпки. Имаше крила. И врат. И главата му беше свирепа, със зяпнала зъбата уста, святкащи червени очи и рога. Цялото му туловище от главата до опашката бе покрито с шипове. Златолюспест дракон с огненочервена уста.
Механиците сякаш искаха да го свалят от количката, но Джони им махна предупредително, сякаш драконът щеше да ги ухапе.
Шлейм се изхили. Макар че бе изцяло погълнат да слуша и наблюдава и почти не обръщаше внимание на това какво прави и говори Джони, Шлейм не се сдържа и се обади:
— Това не е жив звяр! Направен е от глина и е боядисан! Тук наоколо има още много такива — и той посочи към недовършените постройки, край които лежаха непоставени дракони. — Това е само празен образ!
Театър, боже мой! Нима този глупак си мислеше, че лордовете са деца!
Но лордовете го погледнаха неодобрително заради това, че се е намесил. Пратеникът зад него дори се наведе напред и каза:
— Тихо!
Шлейм се обърна да го огледа. Беше внушително същество, чиято генетична линия вероятно идваше от дървета. Кожата му наподобяваше кора и косата му приличаше на листак. Ръцете му бяха около една стъпка в диаметър. Шлейм реши специално да го наблюдава, когато направи своя ход. Оставаше още съвсем малко време.
— Простете на лорд Шлейм — каза Джони. — Той изживя известен стрес и не вижда много добре.
Сега бе ред на лордовете да се изхилят.
— Звярът върху количката — продължи Джони — се нарича дракон. Ако погледнете към пулта за управление ей там, ще видите майка му.
Лордовете обърнаха очи към по-големия дракон, увит около пулта. Засмяха се. Майка му!
Сър Робърт седеше до вратата на контролното помещение. Зад него бе Сгормълонг, който размахваше някакви сводки и спореше със сър Робърт на нисък глас. Но сър Робърт отрицателно клатеше глава. Накрая каза на висок глас:
— Остави момчето на мира! — И Стормълонг се прибра вътре.
Тази случка не остана незабелязана за Лорд Шлейм. Някой бе докладвал за приближаването на флотилията. Може би ще му се наложи да действа по-бързо от планираното. Изостри ухо към небето. При пристигането си трябваше да изстрелят нещо в атмосферата, което той да чуе. Това бяха инструкциите му.
— А сега благоволете да забележите — каза Джони, — че драконът в количката е различен от този върху моя шлем. — И той посочи към челото си. — Този малкият е нахранен.
Да, малкият дракон наистина имаше в устата си малко топче. Малко, кръгло, бяло топче.
— А този върху количката е гладен! — каза Джони. — Можете да отбележите тези факти за колекциите от флора и фауна в света. Това е Имперски Дракон! Храни се с луни и планети!
Шегата им хареса. Управниците винаги изяждаха планети и звезди. Имперска диета! Схващаш ли? Страхотна шега. Пратениците се засмяха. Разбраха, че наблюдават алегория. Умно.
Джони пак махна предупредително на механиците и успокоително погали дракона по главата. След това изведнъж пъхна ръце под врата и корема му, както ловеше с изненада диви зверове и направи няколко крачки назад с дракона. Доста тежък беше!
Механиците взеха количката и изчезнаха. Шлейм внимателно ги следеше, доколкото можеше да вижда под сенките. А, само се скриха и наблюдаваха. Добре, няма проблеми, като включи парализиращия лъч.
Джони бе оставил дракона в средата на платформата. И направи нещо изключително интересно. Наведе се над главата на дракона и му прошепна нещо в ухото.
— Много добре — каза на глас след това. — Знам, че си гладен. ТЪЙ ЧЕ, ИДИ ДА ИЗЯДЕШ АЗАРТ!
Без да забележи никой, Джони се пресегна към дракона откъм тази страна, която пратениците не виждаха и след като чу тихия глас на Ангъс „Сега!“, дръпна ръчката на часовниковия механизъм на бомбата в кутийка. Беше оставена в празния търбух на дракона и предврително нагласена за 5 минути. С нокъта на палеца на другата ръка проби капачето на една пушечна бомба, каквото използваха в мините, за да проследяват въздушни течения долу в шахтите.
Бял дим започна да излиза на талази от устата на дракона. Изглеждаше свирепо!
Джони слезе от платформата. Ангъс натисна бутона за изстрелване. Джони насочи жезъл към дракона.
— Върви. И не се връщай, преди да си изял Азарт! Хайде!
Жиците зажужаха.
Драконът, заедно с целия дим, потрепери и изчезна.
Обратният удар бе много слаб.
Джони погледна часовника си. Имаше още три и половина минути.
Върна се на платформата. Имаше един много, много студен участък там, където пространството бе съвпаднало с леденото пространство на Азарт.
— А сега, скъпи лордове, има ли някой от вас пиктофон, на който се доверява? — попита Джони. — Не искам да използвам нашите, тъй като може да не им повярвате. Искам да взема на заем пиктофон, който може да бъде запечатан и никой да не може да подправи нишо.
Двамата механици се втурнаха и оставиха върху платформата жирокаса от един разузнавателен самолет. Джони помоли лорда от Фаулджопан да постави пиктофона в жирокасата. Лордът погледна пулта да се увери, че никой не натиска бутоните, погледна и към стълбовете да види дали не жужат жиците и се приближи до средата на платформата. Остави пиктофона в плота на жирокасата и както го бе помолил Джони, я заключи. Слезе от платформата.
Джони погледна към часовника си. Бяха минали седем миути. Драконът бе свален точно на повърхността на Азарт. Бомбата би трябвало да е експлодирала преди две минути. Със следващата телепортация трябваше да изстрелят пиктофона над луната, малко встрани.
— Сега! — каза Ангъс.
Жиците зажужаха.
Пиктофонът и касата потрепнаха и изчезнаха.
Нямаше обратен удар.
Цифрите на часовника на Джони бързо се сменяха. Трийсет и девет секунди.
Жуженето промени тон. Въздухът на платформата потрепна.
Появиха се пиктофонът и жирокасата.
Жуженето спря.
Имаше лек обратен удар.
Двамата механици дотичаха с количката, върху която седеше прожектора, тъй че да застане между пратениците.
— А сега ако позволиш, скъпи лорде — каза Джони на пратеника на Фаулджопан, — искам да те помоля да вземеш пиктофона, да го разпечаташ и да го отнесеш до прожектора. И моля те, за да сме абсолютно уверени, че това е твоят диск, запиши накрая няколко думи. След това провери дали в апарата няма друг диск или следа и постави твоя вътре. Ако обичаш.
Лордът на Фаулджопан направи всичко според указанията. Само каза:
— Пиктофонът е ледено студен.
Джони стаи дъх. Знаеше доста добре какви поражения е посяла бомбата. Но не можеше да бъде абсолютно уверен. Моментът бе критичен.
Натисна дистанционното управление. Прожекторите угаснаха. Картината от пиктофона се появи.
В тъмното пред тях стоеше триизмерно изображение на Азарт. Виждаха се петте елипси, по които се разпознаваше.
Тъй като бяха свикнали на бомби и експлозии, пратениците почти с безразличие очакваха да видят някаква висока кула прах и отломки. Повечето от тях дори не вярваха, че и това ще стане. Джони се бе държал толкова спокойно, толкова любезно. В никакъв случай не бе войнствено настроен.
В първия момент не забелязаха нищо странно. След това с напредването на картината от пиктофона се показа дупка. Дупка, появила се в горната дясна част на Азарт. Просто дупка. Не, имаше и малко черно по краищата й.
Шлейм, наострил слух към небето, почувства лека тревога. Какво в името на петдесет дявола става тук? Но се успокои. Бомбите правеха бум! Нямаше бомби, които просто правеха дупка и нищо повече. Картината свърши и се чу гласът на лорда на Фаулджопан: „Това е гласът ми“.
— Театър! — извика Шлейм. — Занимавате се с глупости!
— Скъпи лордове — каза Джони. — Носи ли още някой пиктофон, който мога да използвам за малко?
Да, лордът на Дом имаше. Отиде да го донесе и повториха същата процедура.
Ангъс коригира времето, прати пиктофона под нов ъгъл и го върна.
Лордът на Дом, малко уплашен, тъй като си представяше какво би могло да се случи с хиляда и двестата свята на неговата република, бе с леко треперещ глас, когато се записа.
Джони натисна бутоните.
В тъмнината пред тях се показа Азарт.
Около една стотна част от луната се бе превърнала в дупка, обградена от гъсти черни облаци. И точно преди края на картината, долу в ляво изглеждаше така, сякаш в кората се бе отворила врата, която не бе част от разрастващата се дупка.
Спотаени възгласи на ужас се разнесоха сред присъстващите. Но Джони нямаше намерение да изпусне положението от контрол.
— Виждате, скъпи лордове, драконът наистина е бил гладен — леко се засмя. — Но освен това той е и много послушен дракон. Казах му да изяде луната и той изяде Азарт. Наистина с него нямам никакви проблеми.
Ако ги бе залял с ледена вода, ефектът нямаше да е толкова смразяващ. Очите им се впиха в него с растящ ужас.
Шлейм наруши тишината. Беше се сетил, че разполага с нещо, което ще гарантира успеха му. В кошницата си имаше резервно оръжие, както и пиктофон. Преди малко бе попипал в ботуша си и откри, че оръжието му е изчезнало. По дяволите този валет. Ховинските роби не ставаха за нищо.
— Да ти кажа ли какво правиш в момента? — обади се той. Пращаш този пиктофон до някакъв модел, който предварително си оставил някъде в планините. И имаш хора, които го обработват както ти е угодно. Ти си измамник!
Шлейм наистина си вярваше. Но трябваше да е напълно убеден, преди да започне да действа решително.
— В кошницата ми също има пиктофон.
— Донеси го — каза Джони.
Шлейм се втурна към апартамента си. Набързо прерови кошницата си. А, вътре имаше не само резервно оръжие, ами и резервен скиптър с парализиращ лъч, скрити на дъното. Можеше да остави единия под стола си, а другият да вземе със себе си, когато тръгне да изключва захранването. Ха-ха! Три гранати! След като включи парализиращия лъч, ще хвърли една в контролното помещение, а двете ще използва, ако някой изскочи от другите врати. Чудесно! В крайна сметка, на ховина роб му се размина измъчването. Добро момче.
Шлейм занесе цялата кошница до мястото си и я постави на земята. Внимателно я отвори, за да не могат да видят какво има вътре и извади пиктофона. Беше различен тип и модел, но работеше с дискове.
— Дяволе — каза Шлейм. — Сега ще бъде сложен край на измамата ти. Няма как да знаеш, понеже не си жител на свястна планета, че на обратната страна на Азарт има огромен диамант с фар. Направен е от хипервълнов материал, за да служи като навигационно съоръжение и идентификационен белег. Практически никой не знае за него, освен флотските офицери. Стандартните ви пиктофони не могат да го уловят. А и нямате такъв, който улавя и хипер спектъра, и видимата светлина. Този пиктофон ще улови диаманта и фара. Вашият — не. Тъй че, естествено, на фалшивите ви модели нямате нищо подобно. На път съм да те изоблича като измамника на всички времена!
Звучеше самоуверено. Но преди да унищожи онова устройство, искаше да знае със сигурност дали това бе макет някъде в планината или наистина беше Азарт. Ако беше Азарт… дали може да разчита да разбере от мъченията тайната на телепортирането? Какво оръжие само!
Отиде до платформата, остави своята камера в жирокасата, запечата я и слезе от платформата.
Ангъс бе чул всичко. Промени координатите така, че камерата да обхване както обратната страна на Азарт, така и дупката.
Телепортира я и я върна обратно и когато обратният удар замря, лорд Шлейм се втурна към нея и провери дали нещо не е пипано. Всичко бе както го бе оставил.
Върна се при прожекционния апарат. Провери много щателно дали не е сложен друг диск. Записа върху своя „Това е лорд Шлейм“ и го вкара в машината.
Като че ли долови далечно бръмчене на мотори във въздуха.
Лорд Шлейм чувстваше, че нямаше да има никакъв диамант и никакъв фар на снимката, която щяха да им покажат след малко.
Те бяха видими само за толнепски очи и можеха да бъдат заснети само със специално пригодена толнепска камера. Ще използва момента, за да отвлече вниманието на останалите.
Да! В небето се чуваше слабо бръмчене на мотори. Флотилията ще бъде тук след няколко минути. Правилно бе разпределил времето си. Колко умно от негова страна. Но нали си бе заслужил репутацията на опасен дипломат. Много опасен при това.
Приближи се до стола си и провери дали достига кошницата. Погледна събраните пратеници. Всички напрегнато протягаха шии, чакайки да видят снимката. Съвсем не бяха нащрек. Дяволът седеше пред всички и не бе скриван от прожекционния апарат.
Шлейм докосна с пръст долната част на скиптъра.
— Покажете последната снимка от измамния ви макет! — подигравателно каза Шлейм.
Джони натисна бутоните. Светлината угасна и се появи триизмерна картина на Азарт.
Беше от различен ъгъл. Показваше обратната страна на луната и част от лицевата. От филтрацията имаше леко синкав оттенък, но без съмнение бе Азарт. Изглеждаше така, сякаш се носи спокойно между тях.
Точно в центъра безпогрешно можеха да се разпознаят диаманта и фара, знака на Толнеп.
Шлейм зяпна от учудване. Нямаше измама. Това наистина бе Азарт.
Единият от краищата на диаманта трябваше да сочи към вратата на хангар. Точно в този момент вратата му се отвори. Огромна, зееща дупка на пещера, изкопана от толнепите.
Луната се бе свила още повече. Приличаше на гигантски синкав балон, безпощадно притиснат от едната страна. Натискът ставаше все по-голям и свиването — все по-бързо.
Потъналата част се запълваше от нешо, което приличаше на черен газ.
След това от грамадната зееща врата бе изстрелян военен кораб! Макар че сигурно се движеше с огромна скорост, заради голямата му маса изглеждаше, че едва пълзи. Толнепски военен кораб от поне трийсет хиляди тона се опитваше да избяга в космическото пространство.
Но бе твърде късно. Явно вече бе засегнат от силите на разрушение, цялата му задна част бе всмукана навътре и изчезна.
Пред смразените погледа на пратениците целият кораб бе изяден от опашката до пода и металният му корпус се превърна в черни газове.
Започнаха да се отварят други врати на хангари.
Но записът стигаше дотук. Един последен облак черен газ от отчаяната разруха на кораба и се чу гласът на Шлейм: „Това е лорд Шлейм“.
Шлейм изписка. След това действа светкавично.
Запуши тъпанчетата си. Скочи. Завъртя долния пръстен на скиптъра си, бързо като картечница от ляво на дясно, за да ги смрази всички.
— Парализа! — изкрещя толнепът. — Не мърдайте! По дяволите, не мърдайте!
Не действаше достатъчно бързо! По-далечните пратеници започнаха да падат по очи.
Грабна другия скиптър от кошницата. Завъртя долния пръстен и го размаха около себе си, за да обхване и часовоите.
Не падаха достатъчно бързо.
Шлейм се наведе към кошницата и извади трите гранати. С цялата си сила, която никак не бе малко, запрати едната през отворената врата на контролния щаб. Хвърли една към входа за купата. А третата захвърли към дявола.
Още докато гранатите бяха във въздуха — с такава бързина действаше — той бе извадил оръжието от кошницата. Прицели се към дявола — право в главата му от трийсет стъпки. С радост натисна спусъка.
Не стреля.
Лорд Дом, бълбукащо същество от предимно течен свят, скочи на крака и се завтече към него.
Шлейм високо вдигна пистолета си, като се готвеше да го стовари върху Дом и да го разпльока. Толнепите бяха физически по-силни от всички присъстващи.
Джони хвърли брадвичката си като свистяща стрела. Твърдият й тъп край смаза очните филтри на Шлейм.
Лорд Браул, масивният дървоподобен пратеник, който преди бе седял зад него, обви около Шлейм широките си една стъпка в диаметър ръце и го стисна така, че кокалите му проскърцаха.
— Дръж го неподживен! — извика лордът на Фаулджопан. — Не му позволявай да докосва тялото си!
С удар на китката си фаулджопанът произведе отнякъде човкоподобен нож и пристъпи към Шлейм.
Толнепът се бореше, но огромните ръце здраво го държаха. Фаулджопанът огледа с капкоподобните си очи врата на толнепа.
— А, — най-накрая възкликна. — Ето къде е скрита капсулата!
Ножът му леко потъна и започна да реже. Започнаха да капят сиви капки толнепска кръв. Фаулджопан стисна раната и една крехка стъклоподобна капсула изскочи от нея. Беше непокътната.
— Капсулата му за самоубийство — каза фаулджопанът. — Трябваше само да се удари по врата от тази страна и щеше да е мъртъв. — Погледна укорително към Джони. — Ако го бе улучил с онази хвърчаща пръчка по врата, нямаше да имаме заложник!
Джони за пръв път заподозря, че нещата няма да се развият по неговия план и не вървят на добре.
Фаулджопанът се обърна към другите, които се бяха струпали около тях. Извика с крякащия си глас:
— Каква е волята на делегатите на тази конференция? Трябва ли този пратеник да бъде задържан от конференцията и осъден?
Замислиха се. Мислеха дълбоко. Гледаха се един друг. Някой подметка нещо за Член 32.
Джони само мислеше как да ги вкара вътре и да сложат край на войната, още сега. Нима тези лордове не разбираха, че умират хора? А що се отнася до Шлейм, та нали всички видяха, че използва оръжия? Но беше попаднал всред дълбокомислените идиотщини, с които се славеха правителства и съдилища. От небето дори се чуваше усилващо се бръмчене, което застрашаваше собствената им безопасност.
— Предлагам да го осъдим според всички правила — обади се един от лордовете отзад.
— Всички ли са съгласни? — провикна се друг. Всички невоюващи извикаха „да“, а воюващите казаха „не!“.
— Значи обявявам — каза лордът на Фаулджопан, — че пратеникът на Толнеп е задържан от конференцията и трябва да бъде осъден по Член 32 за физическа разправа с членовете на конференцията!
Ревът в небето се чуваше съвсем силно. Джони си проправи път през тълпата и застана точно пред толнепа. Размаха един скиптър пред лицето му.
— Това ли търсеше, Шлейм? Това е истинският. Другите бяха копия, които ние направихме. Залъгалки, както и останалите ти оръжия.
Шлейм се бореше и крещеше.
— Донесете ми някаква верига — извика фаулджопанът.
Джони се приближи до лицето на толнепа. Но фаулджопанът опипваше зъбите му, за да провери дали няма друга капсула, която да захапе. В момента, в който свърши, Джони отново каза на толнепа:
— Шлейм! Кажи на капитана си горе да се оттегли! Говори или ще ти натикам радиото в гърлото!
Лорд Дом се опита да отблъсне Джони.
— Това е затворник на конференцията! Не можеш да говориш с него, докато не бъде осъден. Член 51 от правителствените разпоредби за съдилищата…
Джони успя някак да се овладее.
— Лорд Дом, точно в този момент конференцията е заплашена от бомби! За вашата собствена сигурност настоявам…
— Настояваш? — каза фаулджопанът. — Виж сега, това са силни думи! Има определени процедури, които трябва да се спазват. А теб официално те информираме, че самият ти запрати предмет срещу пратеник. Тази конференция…
— За да му спася живота! — извика Джони и посочи към Дом. — Този толнеп шеше да му строши черепа!
— В онзи момент си позволи да действаш като отговорник по отбраната на конференцията. Не си спомням да сме те…
Джони си пое дъх. Трескаво мислеше.
— Бях назначен от планетата домакин, която има задължението да защитава живота на поканените делегати.
Естествено такава процедура нямаше.
— А, — каза лорд Дом. — Той има пред вид Член 41, задължения на планетата, отговорна за свиканите пратеници.
— Аха — каза Фаулджопан. — Значи не може да ти се предяви обвинение. Къде е веригата?
Един от китайските часовои тичаше с миньорска верига. Двама пилоти го следваха с чифт тежки белезници.
— По Член 41 — отчаяно каза Джони — настоявам затворникът веднага да разпореди на своите атакуващи корби да се предадат.
Лорд Дом погледна към Фаулджопан. Той поклати глава.
— По Член 19 може само да се уреди временно прекъсване на огъня там, където съществува заплаха за сигурността на пратениците.
— Добре! — каза Джони. Знаеше, че рискува. Пратениците не бяха вече толкова приятелски настроени към него. Но ще рискува докрай. От това зависеха много човешки живота. Не само техните собствени, но и тези на досега оцелелите в Единбург. Натика радиото близо до устата на Шлейм.
— Обяви незабавно прекъсване на нападението, Шлейм! И кажи на капитана си горе да се оттегли!
Лорд Шлейм просто се изплю в тях.
Вързваха го с вериги. Някой бе открил в кошницата му резервен филтър и го бе сложил на мястото на изпочупените стъкла над очите му, за да може да вижда. Събориха го на земята. Приличаше на голямо кълбо. Виждаше се само лицето му. Бе свил устни и от устата му се чуваха само съскания.
Джони щеше да му кресне, че ако отказва да говори по радиото, ще изпрати на планетата му Толнеп един голям дракон, но мисълта, че тези думи могат да се окажат в нарушение на някой друг член, го спря. Опитваше се да намери по-подходящ начин.
Но за щастие лорд Дом без да иска реши въпроса, преди Джони да се обади.
— Шлейм — каза той, — сигурен съм, че на процеса ще бъдем много по-благосклонни към теб, ако заповядаш на силите ти да се оттеглят.
Това се бе опитвал да изкопчи лорд Шлейм.
— При това условие и ако капитанът там горе се откаже от пиратското си начинание и ми се подчини, можете да ми дадете радиото.
Беше му подадено под устата от Джони, на който по-скоро му идеше да го фрасне с него и да му избие гадните зъби.
— И никакви кодове! Само кажи: „Обявявам временно прекъсване на бойните действия“ и „Заповядвам ви да се оттеглите в орбита далеч от бойните зони“.
Шлейм огледа липата над него. Когато Джони натисна скритото копче на микрофона, за всеобща изненада повтори точно думите на Джони. Но по лицето му едва едва пробягна хитра усмивчица.
Явно там горе си имаха някакви предварителни уговорки. От скиптъра долетя гласът на Рогодетер Сноул:
— Мое задължение е да попитам дали пратеникът на Толнеп не се намира под физическа заплаха или дискомфорт.
Спогледаха се. Очевидно толнепските разпоредби визираха такива внезапни и необясними промени в заповедите.
Шлейм, обвит до шия в тежки вериги, се усмихна:
— Мога ли отново да говоря с него?
— Кажи му веднага да се подчини! — каза Джони.
Не искаше открито да заплашва планетата на толнепите в такова обкръжение и в такъв момент.
Шлейм отново повтори дословно думите на Джони.
Отново се разнесе гласът на Рогодетер Сноул:
— Мога да се подчиня само ако бъда сигурен, че живота и сигурността на личния пратеник на Толнеп са гарантирани и конференцията обещава да го изпрати невредим на Толнеп.
Фаулджопан каза на лорд Дом:
— Това просто означава, че не може да има екзекуция.
— По силата на член 42 — каза лорд Браул — въпреки това, може да има процес. Това е съвсем нормално. Предлагам да гарантираме безпрепятственото връщане на пратеника. Всички ли са съгласни?
Този път всички бяха единодушни с „да“.
Фаудджопан започна да се оглежда.
— Къде е… къде е…?
Малкият сив човек се появи. Взе скиптъра от Джони. Огледа лордовете един по един и тъй като всички кимнаха, заговори по микрофона. Най-напред каза някаква кодова дума, последвана от особено жужене, което идваше сякаш от ревера на костюма му. След това каза:
— Капитан Сноул, пратениците гарантират завръщането на вашия представител на Толнеп не след дълго и без никакви физически увреждания.
Гласът на Сноул:
— Благодаря Ви, Ваше превъзходителство. Моля уведомете пратениците, че ще се подчиня на временното прекратяване на бойните действия и ще се оттегля в орбита далеч от тази зона и всички други зони на бойни действия. Край на предаването.
Джони сочеше пратениците на другите воюващи. Тъкмо те вилнееха в Русия и Единбург!
— Лорд Фаулджопан — каза Джони, — убеден съм, че временното прекратяване на бойните действия се отнася за всички воюващи.
— А! — каза Фаулджопан. Помисли. — Няма гаранции, че горе има само толнепски кораби. Няма да бъде правилно, ако и другите не се съгласят.
Но болбодът, дрокинът, ховинът и останалите представители на воюващите посочиха сър Робърт, който в момента седеше на вратата на контролния щаб.
— Ние сме съгласни! — извика сър Робърт с отвращение към цялото това бавене.
Пратениците на воюващите започнаха да се оглеждат как биха могли да се свържат с корабите си. Отвътре изскочи тълпа комуникатори с микрофони, които едва не ги пометоха.
Заповедта за временна забрана на бойните действия се разнесе на всички езици до всички воюващи кораби.
Велики боже, въздъхна Джони. През цялото това време умираха хора. Положението все още бе много критично. Нямаше никаква гаранция, че бойните действия няма да бъдат възобновени, дори с по-голяма сила.
И кой беше този малък сив човек, който упражняваше такава власт над тях? Къде се вписваше той във всичко това? Кой беше? Какъв интерес имаше от цялата тази работа? Още една заплаха?
Пратениците изнасяха Шлейм, когато Куонг, будисткият комуникатор на сър Робърт, изтича до Джони.
— Сър Робърт ме изпрати да ти кажа, че след момент ще има масово преселение, да не се тревожиш. От половин час обсъждат въпроса в контролния щаб и преди малко издадоха заповеди. Стотици хора са затрупани в скривалищата в Единбург. Тунелите и входовете на укритието са се срутили от тежките бомбардировки. Не знаят колко са живите, нямат никаква информация. Казва, че било като срутена мина. Тръгват след няколко минути. Ако е нужно, сър Робърт ще се върне.
Джони усети как ледена ръка стяга сърцето му. Ставаше въпрос и за Криси и Пати. Ако още бяха живи.
— И аз тръгвам! — каза Джони.
— Не, не — запротестира Куонг. — Сър Робърт каза, че ще искаш да идеш с тях. Ще направят всичко по силите им. Каза да ти предам, че оставя всичко тук в твои ръце.
В този момент настана суматоха. Сър Робърт изскочи от контролния щаб. Беше си сменил дрехите и сивото му наметало шумолеше при бягането.
— Довиждане, лорд Джони — каза Куонг и се втурна след сър Робърт.
Той беше в коридора и силно махаше с ръка:
— Хайде, хайде!
Доктор Маккендрик и доктор Алън забързано излязоха от болницата, като тичешком затваряха куфарчетата си. Алън се обърна, извика нещо на сестрата и продължи да бяга.
Ранените, които можеха да вървят, с куцукане и подскачане бързаха към подземния коридор.
Претичаха четирима пилота.
Часовоите, които до преди малко пазеха Шлейм, си викаха нещо един друг. Един войник с няколко пакета се втурна към тях, после всички изчезнаха.
Към подземния изход се забързаха и група офицери, току-що излезли от контролния щаб.
Изведнъж Джони осъзна бъркотевицата сред китайците. Майките връчваха бебетата на по-големите дъщери с няколко думи за напътствие и се втурваха към подземния коридор, който водеше към изхода. Мъжете бързо събираха някои необходими неща и си подвикваха един друг да бързат. Вързаните за каишки кучета, поверени на малки момчета, лаеха и се опъваха, недоволни, че трябва да останат.
Един самолет запали мотора. След това друг.
Трима шотландски пилоти изхвърчаха от контролния щаб. Навличаха в движение екипите си и стискаха в ръце карти.
И през цялото това време сър Робърт стоеше на изхода и викаше:
— Хайде! Бързайте!
От отворената врата на щаба долиташе гласът на Стормълонг:
— Виктория! Виктория! По дяволите, не оставяйте радиото без хора! Вземете всички помпи, с които разполагате. Всички атмосферни маркучи и помпи. Ясно ли е? Добре.
Една жена комуникатор го смени. Заговори нещо на пали.
— Хайде! — викаше сър Робърт на няколкото забавили се. — Бързайте, по дяволите, Единбург гори!
Един самолет излетя. Сър Робърт изчезна. Още един самолет. И още, и още, и още. От острия звук личеше, че се издигат за секунди със свръхзвукова скорост. Джони се зачуди дали са оставили поне един самолет.
Лорд Дом се приближи до него. Голямото му, сякаш течно лице, изглеждаше загрижено:
— Какво става? Защо се изтегляте от зоната? Разбирате ли, че по време на временно прекъсване на огъня не се разрешава прегрупиране и преразпределение на силите, за да изненадате врага и постигнете приемущество при подновяване на бойните действия. Предупреждавам ви, че…
На Джони му се бе събрала достатъчно чинкоска любезност за деня. Тревожеше се за Криси и Пати. И бе загрижен за хората от селото му, които бяха заминали за Русия.
— Отиват да се мъчат да изровят стотици хора, които са затрупани под земята — каза Джони. — Не мисля, че правилата ви се отнасят до мирни хора, лорд Дом. А и да се отнасяха, дори вие не сте в състояние да спрете тези шотландци. Тръгват, за да се опитат да спасят оцелелите от своята нация.
Джони му обърна гръб и отиде в контролния щаб. Заради бързото заминаване вътре бе пълна бъркотия. Бяха останали само Стормълонг и будистката жена комуникатор. Тя бе свършила съобщението си и се бе облегнала на стола, с отпусната глава, изтощена. Бяха дежурили дни наред без почивка. Това бе първият промеждутък свободно време.
— А Русия? — попита Джони Стормълонг.
— Преди половин час изпратих там целия контингент от Сингапур. Взели са всичко, с което разполат. Разделят ги само Хималаите и след два часа ще са там. Не знам какво ще намерят. От два дена нямаме никаква връзка с Русия.
— А с Единбург?
— От един час нямаме връзка.
— Правилно ли разбрах, че изпращаш всички от Виктория в Шотландия? А какво ще стане със затворниците?
— О, дадоха на Кер лъчева пушка. — Забеляза погледа на Джони. — Кер каза, че само да мигнат с очи, ще им пръсне главите. Оставили са онази старица от Лунните Планини да се грижи за храната им. И всичките ти ценни записки са на сигурно място — щеше да добави „тук“, но забеляза на вратата лорд Дом, който го гледаше.
Лорд Дом каза:
— Не искам да се натрапвам, но без да искам чух. Да не би да сте оставили цялата зона, целия континент, може би цялата планета, без въздушна отбрана?
Джони повдигна рамене и посочи към Стормълонг.
— Тук сме аз и той.
Това стресна лорд Дом и той леко потрепери.
Стормълонг се засмя и каза:
— Че защо? Това прави два пъти повече от преди. Не много отдавна имаше само един — той! — и той посочи към Джони.
Лорд Дом премита. Вторачи се в Джони. Младият мъж изобщо не изглеждаше разтревожен.
Лорд Дом се върна и разказа за това на колегите си. Изцяло обсъдиха въпроса помежду си.
Решиха, че няма да е лошо внимателно да наблюдават Джони.
Джони застана пред вратата на контролния щаб и се огледа. Колко тихо изглеждаше.
По-големите китайски деца бяха успокоили малките и ги бяха сложили да спят. Кучетата не се обаждаха, уморени от неотдавнашното вълнение. Пратениците се бяха оттеглили в апартаментите си с изключение на тези, които пазеха Шлейм. Не се виждаха никакви часовои. Мястото изглеждаше запустяло, макар че още не бе станало късно.
За човек, израснал сред спокойствието на планината, сегашната тишина бе добре дошла.
Може би след нея щеше да последва буря, но все пак бе тишина.
Твърде много неща го занимаваха едовременно, за да има вътрешно спокойствие. Кой знае какво щеше да последва след процеса на пратениците? Нямаше им вяра. Какво ще стане след като приключи „временното прекъсване“ на войната? Какво ще намерят в Единбург? В Русия? Казваше си, че е най-добре да не мисли дълго за последните две места, защото какво полза да се отдаде на притеснения и скръб?
Онази книга, която отдавна бе чел, казваше всичко да се прави едно по едно. Добър съвет.
Психло! В последно време бе понесен от такова торнадо, че въпросът за Психло го занимаваше само като някаква притъпена болка. Има ли опасност от контраатака? Или не?
Ха! Това бе чакал от много време. Разполагаше с телепортационно устройство, което работи отлично. Няма самолети във въздуха, няма включени машини. Психло! Още сега ще получи решението на въпроса със заплахата от Психло.
Тръгна към пулта и едва не връхлетя върху Ангъс. Шотландецът седеше сред море от светлина и работеше усилено с някакви пръчки и колела. Не вдигна поглед, но знаеше, че това е Джони.
— Докато ти се занимаваше с Шлейм — каза Ангъс, без да дава почивка на чевръстите си пръсти, — паркирах един пиктофон на един толнепски връх, за да наблюдавам какво става на онази луна. Реактивните двигатели не пречат на телепортирането — само телепортационните. Тъй че, просто го изстрелях. Но това бе единствената ни жирокаса, тъй че правя още една.
— Ангъс — каза Джони, — сега ще разберем какво е станало на Психло. Имаме устройството, имаме и време.
— Дай ми около половин час — каза Ангъс.
Джони видя, че Ангъс няма нужда от помощ, а самият той нямаше намерение да седи със скръстени ръце и да гледа.
На път към стаята си надникна в болницата. Бяха оставили една възрастна шотландка като сестра и тя мърмореше, че не са я взели в Единбург. Като влезе Джони, беше при един пациент.
— Време е за инжекцията ти! — каза тя заплашително.
Джони разбра, че не е трябвало да идва. Искаше само да види как са ранените.
Двамата с фрактури на черепа лежаха в леглата си. Изглеждаха добре. Но понеже бяха шотландци, а не ги бяха взели, гледаха мрачно. Двамата обгорени артилерийци също изглеждаха добре, но като шотландци не искаха да стоят тук, когато Единбург гори.
— Свали си наметалото! — заповяда сестрата. Свали му превръзката и огледа раната от стрелата.
— Ха! — разочаровано каза тя. — Няма и белег да остане.
Накара го да глътне от белия прах с вода. Заби инч от иглата в здравата му ръка и изпразни спринцовката В комплекс наведнъж. Премери температурата и пулса му.
— Съвсем здрав си. — Прозвуча като присъда.
Джони доста се бе поупражнявал в дипломация през изминалия ден. С увиснали на гърба наметало и шлем каза:
— Истински се радвам, че останахте. Може да ми трябва доста помощ да защитаваме района.
След моментно учудване всички отведнъж се съживиха. Естествено, че може да разчита на тях! Като излезе, оживено обсъждаха какво би могло да се направи и се усмихваха — дори сестрата.
След масовото изселване на възрастните китайци Джони не очакваше да намери господин Цунг. Но той бе на поста си. Бе оставил на леглото синьо яке и други неща, с които Джони трябваше да се преоблече. Кланяше се е грееше в усмивка. Пъхнал ръце в ръкавите си, клатеше се нагоре-надолу като помпа.
Опитваше се да каже нещо, но английският не му достигаше. Изведнъж хукна нанякъде и се върна с вожда Чонг-уон.
— Е, поне ти си тук. Мислех, че никой не е останал.
— О, не, не — отвърна вождът. — Всички координатори заминаха. Но ние имаме гости, няма как. Пратениците. Тъй че, останахме аз и един готвач, един електротехник и двама артилерийци. — Започна да брои на пръсти. — Трябва да сме около десет. Но имаме един проблем. — Видя, че Джони застана нащрек. — Храната. Мислех, че ще трябва да храним всички пратеници и се приготвихме да им сготвим най-изисканите китайски ястия. Но те не ядат такива неща. И сега имаме толкова много храна, а няма кой да я яде. Много лошо.
За хора, които векове наред са гладували в планината, това сигурно бе трагедия.
— Нахранете децата — каза Джони.
— О, вече ги нахранихме, нахранихме ги — каза вождът. — И кучетата нахранихме. Но остана още ужасно много. Ще ти кажа какво ще направим. Има един празен апартамент. Ще ти сложим маса за вечеря и ще те нахраним чудно.
— Имам работа — каза Джони.
— О, никакъв проблем, никакъв проблем. Много е стилно да се яде късно. Готвачът ще остане толкова доволен. Ето — и той се стрелна зад вратата и се върна с поднос с пилешка супа и малки хлебчета с месо. — Няма психлоска дума за между-яденетата. Помогни ни.
Джони се засмя. Ако такива бяха всичките им проблеми, животът щеше да бъде постоянен празник. Седна на стола и започна да яде закуската. След като бе нагласил малката маса, Цунг пак се бе върнал към поклоните.
— За какво се кланя? — попита Джони.
Вождът махна с ръка и Джони видя, че е инсталиран четвърти екран, което правеше два екрана в залата за конференции.
— През цялото време, докато ти бе в залата, той седя тук и едва не умори Координатора да му превежда. Имат дискове със записи на всичко. Вторият екран е поставен така, че да се виждате и ти, и пратениците. Аз надзърнах един-два пъти…
Господин Цунг упорито се опитваше да го прекъсне. Вождът преведе:
— Иска да знаеш, че ти си най-добрият ученик, когото някога е виждал. Казва, че ако ти си бил имперски принц на Китай и неговото семейство не е било прогонено в изгнание, Китай все още е щял да съществува.
Джони се засмя и щеше да му върне комплимента, но Цунг говореше много бързо и измъкна нещо от ръкава си.
— Иска да те помоли нещо — преведе вождът. — Иска да си поставиш отпечатъка на тази хартия — т.е., подписа.
Разгърна хартията. Бе изпълнена с китайски йероглифи.
Вождът вдигна въпросително вежди и преведе по смисъл съдържанието на хартията.
— Пише, че одобряваш отмяната на заточението на неговото семейство, наложено от имперския съд и препоръчваш да бъдат отново назначени като съветници на главното правителство на планетата и твои лични съветници.
— Аз не съм член на правителството — каза Джони.
— Знае, но иска ти да се подпишеш. Предупреждавам те, че има двама братя и няколко други роднини. Всички са обучени в дипломация и други подобни. О, казва, че имало още един лист хартия. Да. Този възвръща ранга им на мандарини на Синьото Копче — това всъщност им позволява да носят кръгла шапчица със синьо копче на нея, което означава, че са благородници. Валидно е. Наистина са благородници.
— Но аз не съм… — започна Джони.
Господин Цунг изрази протеста си в около шест вида трели.
— Казва, че не знаеш какъв си. Постави тук отпечатъка си, а той ще свърши останалото.
Джони каза:
— Но аз не притежавам такава власт. Войната още не е свършила. Ни най-малко. Аз…
— Казва, че войните са войни, а дипломацията — дипломация. И играта няма никакъв смисъл, когато свърши. Ако бях на твое място, лорд Джони, щях да подпиша. Всички учат психлоски и английски. Това е неговият шанс да постигне една хиляда и сто годишна цел. Ще ти ги прочета дума по дума.
Е, Джони си помисли, че може би без господин Цунг изобщо нямаше да успеят, затова поиска четка и ги подписа, а вождът Чонг-уон стана свидетел.
Господин Цунг с благоговение сгъна хартията, покри я със златен брокат и я прибра, сякаш беше скъпоценен камък.
— А, да — каза Джони на излизане. — Има още нещо. Кажи му, че страхотно ми хареса онази приказка с дракона, който изял луната.