Първата неприятност дойде от Търл. Беше махмурлия след тежкото си самотно напиване. Влизането, излизането, както и цялото забавяне го дразнеха и на моменти направо го вбесяваха.
Джони започна да товари и да настанява доброволците още на зазоряване. Те пристигаха от домовете си, където бяха отишли да се сбогуват преди заминаването, поединично или на групи. Другите останаха на поляната и прекараха нощта на земята около огньовете. Никой не искаше да изпусне момента на раздялата. Към тях се присъединиха още шотландци, които поради отдалечеността на селищата им не бяха разбрали навреме какво става. Така броят на изпращачите се беше удвоил.
Джони показваше на заминаващите как да си подреждат нещата в шкафчетата за военна екипировка на борда на товарния самолет и как да затегнат предпазните колани на седалките. Бяха огромни и затова в едно кресло сядаха по двама шотландци. Едва бе настанил шестима, когато двама от тях скочиха от местата си и започнаха да му помагат да се оправя с новодошлите.
Някои се извиняваха, че носели много малко, но времената били трудни, казваха те. Вече хич не било безопасно да се слиза в равнините. Други пък смятаха, че са донесли много, но човек никога не знаел какво ще му потрябва, обясняваха те.
Имаше и закъснели, които пристигаха, останали без дъх от бързане, а историкът загрижено отмяташе имената им по списък.
Възрастните жени се появиха, дрънчейки с домакинските съдове. Пасторът дотъркаля едно буренце, което щяло да влезе в работа, в случай че някой се разболеел. Джони го привърза здраво. Беше много любопитен, защото никога преди това не бе виждал уиски.
Слънцето се издигаше все по-нависоко. Търл изръмжа от кабината:
— Хайде, качвай по-бързо тези мръсни животни!
Хората изведнаж замлъкнаха. Джони им намигна, те се отпуснаха и товаренето продължи.
Накрая се качиха всичките осемдесет и трима доброволци.
Джони каза:
— Полетът ще продължи няколко часа. Ще се издигнем много нависоко. Ще бъде страшно студено и трудно ще се диша. Трябва по някакъв начин да се справите с тези несгоди. Ако ви се завие свят, знайте, че няма нищо страшно. Причината е разреденият въздух. Дишайте дълбоко. Не разхлабвайте коланите. Самолетът може да се върти във всички посоки. Възможно е дори да се обърнете с главите надолу. Сега аз отивам в предната кабина, за да помагам при пилотирането. Имайте предвид, че един ден, много скоро, мнозина от вас също ще могат да управляват самолет. Затова следете всичко внимателно. За отговорник тук оставям Робърт Лисицата. Има ли въпроси?
Никой не се обади. Той ги бе успокоил и им беше вдъхнал увереност в необичайната за тях обстановка. Не се страхуваха, по-скоро изглеждаха развеселени.
— Давай, Мактайлър! — насърчи го Робърт Лисицата.
Застанал на страничната врата, Джони помаха с ръка към тълпата и тя го приветствува с рев. Той затвори с трясък и заключи.
Настани се на креслото на втория пилот, омота предпазния колан два пъти около себе си, постави маската и извади картата. Търл гледаше тълпата кисело.
С внезапни, енергични и гневни движения Търл херметизира кабината, пусна дихателен газ и си свали маската. Джони забеляза, че кехлибарените му очи бяха кръвясали в зелено. Предишния ден беше пийнал здравата. Костните му устни се извиха злобно.
Мърмореше нещо като „закъснение“, „не ги държа достатъчно здраво тези мръсни животни“ и „ще им дам добър урок“.
Джони застана нащрек.
Самолетът се изстреля нагоре в небето със скорост, която можеше да му пречупи гръбнака. За по-малко от секунда се издигна на повече от деветстотин метра над земята. Бързото ускорение беше притиснало болезнено ръцете на Джони върху пулта за управление. Продължаваше да стиска картата. Ноктите на Търл натискаха различни копчета. Самолетът се наклони рязко на една страна.
— Какво правиш? — изкрещя Джони.
— Давам им урок! — изръмжа Търл. — Трябва да им покажем какво ще се случи, ако не се подчиняват.
Огромната тълпа на поляната изглеждаше като малка точица под тях. Насочиха се надолу. Изведнаж Джони разбра, че Търл ще започне да стреля.
Земята приближаваше с шеметна скорост. Тълпата бързо растеше.
— Не! — крещеше Джони.
Ноктите на Търл се насочиха към бутоните за стрелба.
Джони хвърли картата.
Тя се залепи за лицето на Търл, така че той не виждаше нищо.
Летяха надолу.
Джони пое управлението с вдървени ръце.
На седемдесет метра от земята овладя машината и полетяха хоризонтално, но инерцията беше голяма и преминаха само на няколко метра над главите на множеството.
Самолетът се стрелна напред.
Насочи се към планинския склон, дърветата по него изведнаж изскочиха пред очите на Джони.
Пръстите му трескаво натискаха копчетата.
Коремът на самолета обрули най-високите клони. Устремиха се към върха на планината. Най-после го достигнаха и излетяха като куршум в открито небе. Джони пое курс към далечните брегове. Пренави лентата, която ги беше довела дотук, и я въведе в автопилота. Носеха се съвсем ниско над морето с шеметна скорост. Бяха се насочили към дома. В открито небе не можеха да бъдат засечени от нито един наблюдателен пост на компанията.
Джони се отпусна назад, целият плувнал в пот.
Погледна към Търл. Чудовището беше успяло да свали картата от лицето си. В зеленясалите му очи горяха зли пламъчета.
— Замалко да ни убиеш — ръмжеше той.
— Щеше да развалиш всичко — отговори Джони.
— Нямам никаква власт над тези животни — отсече Търл.
Погледна през рамо назад към товарното отделение.
— Как смяташ да ги държим в подчинение? — добави той със злобна ирония. — С бебешки играчки може би?
— Но досега се държат добре, нали? — попита Джони.
— Ти ми провали цялото пътуване! — отговори Търл и изпадна в мрачно настроение.
Потърка главата си, която щеше да се пръсне от болка, и започна да рови наоколо за още кербанго. Извади една празна консерва и я захвърли ядосано. Джони я прибра в шкафчето, за да не хвърчи свободно из кабината. Търл намери под седалката друга. Отвори я и мрачно седна на мястото си.
— Защо — попита го накрая — вчера бяха толкова весели и ентусиазирани?
— Казах им, че когато си свършат работата, ще бъдат много добре заплатени — отговори Джони.
Търл се замисли. След малко се обади:
— Значи са били в такова настроение заради парите?
— В известен смисъл да.
Търл го погледна с подозрение:
— Да не си им обещал злато, а?
— Не, те не разбират от злато. Ценни за тях са конете и други подобни неща.
— Значи високи заплати? — попита пак Търл.
Изведнаж настроението му се оправи. Кербангото започваше да му действува. Току-що му бе хрумнала една чудесна мисъл. Високо заплащане. Много добре знаеше как ще се разплати с тях. Точно така. Ще им плати с дулото на пистолета. Почувствува се бодър и животът отново стана хубав.
— Доста добре се справяш с управлението на тази машина, когато не искаш да ни избиеш всички, тъпоумно животно.
Неизвестно защо, това се видя на Търл много, много смешно и през целия обратен път се хилеше. Но не тази беше истинската причина. Колко тъпи бяха всички тези животни! Високо заплащане ли? Нищо чудно, че са загубили планетата си! Но вече ги държеше в ръцете си. Никога не беше срещал такъв ентусиазъм!
Бяха изминали четиридесет и осем часа от пристигането им в отбранителната база. Джони беше много доволен, че до него е Робърт Лисицата, защото беше възникнала опасност от война.
Посред цялата бъркотия при настаняването двама младежи бяха намерили свободно време и успяха да открият останки от оръжие. Очевидно в последните дни на човешката цивилизация един камион изскочил от пътя и се забил в страничния насип, а след това пръстта го покрила целия. Бяха изминали повече от хиляда години, когато шотландците го откриха.
Джони току-що беше докарал в базата стадо диви говеда. Имаше много работа покрай настаняването на групата. Всички му помагаха. Опитваха се да действуват, без да чакат непременно заповед от него. Изчистиха и подредиха едно от спалните помещения. Изкопаха тоалетни. Пасторът възстанови параклиса. Старите жени откриха място, което можеше да бъде предпазено от набезите на елените и дивите говеда, а съвсем наблизо имаше и вода. Щеше да стане чудесна зеленчукова градина. Джони използва булдозер, за да го изоре. Жените се надпреварваха да го убеждават, че няма никаква опасност някой да се разболее от скорбут. Бяха донесли със себе си достатъчно семена от репички, марули, лук. Съвсем скоро те щяха да попаднат в плодородната почва и да усетят върху себе си слънчевите лъчи. Учителят подготви старата учебна сграда и една от класните стаи вече функционираше.
Шотландците показаха невероятни познания при работа с различна техника. Изглежда от прочетеното в книгите знаеха за какво служат някои тръби и кабели.
Затова Джони не се изненада много, когато един младеж на име Ангъс Мактавиш му показа древно парче метал и поиска разрешение да го ремонтира. Имало и други такива, с които също можел да се справи. На Джони не му се вярваше, че сред цялата тази бъркотия някой ще намери време да изкопае някакъв ръждясал камион заедно с товара му.
— Какво е това? — попита той.
Младежът му показа издълбаните върху метала букви. Предметът беше покрит с нещо, което трябва да е било много гъста смазка. През вековете се беше втвърдила и станала като камък, но все пак го бе запазила. Джони прочете „Томпсън, автомат“. Виждаше се името на компанията, както и серийният номер.
— Има колкото искаш сандъци, пълни с тези неща — каза Ангъс. — Целият камион е бил натоварен с тях. Намерихме и херметично затворени кутии с патрони. Ако се изстърже смазката, сигурно ще може да се стреля с тях. Изглежда камионът е изскочил от пътя и се е забил в малката пещера, след което е бил затрупан. Може ли да го почистя и да изпробвам дали работи, Мактайлър?
Джони му кимна разсеяно и продължи да се занимава с дивите говеда. Смяташе да отиде до базата, за да вземе кон. Наоколо имаше много диви коне, но те не бяха обяздени, а да откара стадото пеша не бе най-безопасното нещо, което можеше да се измисли. Чудеше се дали за целта да не използва едно от малките психлоски камиончета. Шотландците винаги бяха водили полугладно съществуване и сега, когато имаше толкова много дивеч, не виждаше причина защо да не се хранят пълноценно. Така щеше да се повдигне духът им и да ги направи по-твърди за изпитанията, които ги очакваха.
Не беше подготвен за делегацията, която дойде при него след вечеря. Една от залите беше почистена и въпреки че жените готвеха навън, всички се хранеха вътре. Използваха изпочупените маси и потъмнелите от времето прибори за хранене. До Джони седеше Робърт Лисицата.
Ангъс Мактавиш му подаде оръжието.
— Годно е. Почистихме го и разбрахме как се зарежда и как се борави с него. Амунициите също са използваеми.
Джони усети, че цялата зала се е смълчала и внимателно следи разговора.
— Такива оръжия и патрони има колкото щеш — каза Ангъс Мактавиш. — Ако се качиш на хълма и погледнеш на изток, ще видиш в далечината психлоския лагер — продължи той, усмихвайки се. — Една група би могла да се промъкне през нощта и да го вдигне във въздуха.
Останалите моментално демонстрираха своето съгласие.
От другите маси започнаха да стават млади мъже и да се трупат около тях.
Изведнаж пред очите на Джони изникна ужасна картина: шотландците се търкалят мъртви по земята и всичките му планове са разбити на пух и прах.
Робърт Лисицата улови погледа му. Изглежда чакаше знак и щом Джони му кимна, той се изправи.
Старият ветеран бе един от малцината шотландци, виждали жив психло преди пристигането на Джони. Веднаж, когато слязъл в равнината за диви говеда, Робърт Лисицата се сблъскал с група психлоси, тръгнали от мината в Корнуол на лов. Избили всичките му другари. Робърт се скрил под корема на един кон и така избягнал касапницата. Той много добре си даваше сметка за мощта на психлоското оръжие, както и за присъщата им жажда да убиват.
— Този млад мъж — каза Робърт Лисицата, като посочи Ангъс Мактавиш — е постъпил много правилно. Няма нищо по-достойно от това, да бъдеш смел и находчив — младият мъж засия. — Но — продължи Робърт — една от най-старите мъдрости гласи, че всичко завършва добре, когато се подготви добре. Ако унищожим мината, няма да изгоним психлосите от Земята. Ние се борим срещу цялата психлоска империя и за тази цел трябва да работим още много и да се подготвим добре.
Тонът му стана конспиративен.
— Нямаме право да унищожим една база и по този начин да ги предупредим за намеренията си.
Този аргумент свърши работа. Младите мъже решиха, че това е много мъдро, и щастливи се върнаха към вечерята си от печено месо.
— Благодаря ти — каза му Джони.
Преждевременната война засега беше предотвратена.
Малко по-късно, когато съвсем се здрачи, Джони заведе по-възрастните мъже да им покаже окопа.
Разбираше, че около него се оформя нещо като съвет. Състоеше се от Робърт Лисицата, пастора, учителя и историка.
Джони ровеше в тревата и търсеше железни парчета. Извади почти изцяло прояден от времето скелет на оръжие, което приличаше на „Томпсън“. Беше трудно да се определи какъв модел е, но със сигурност беше автомат.
Джони разказа на съвета историята на това място, така както беше записана от психлосите.
Мъжете разбраха веднага. Тези оръжия не биха могли да спрат омразните им врагове.
Историкът доктор Макдърмот се огледа с любопитство.
— Но къде са останките от танка?
— Той е бил победителят — отговори Джони.
— Много странно — продължи историкът. — Нямам предвид победата на психлосите, а това, че не намираме никакви останки от тяхно бойно оръжие.
— Победата им е била пълна — промълви Джони. — Не знаем дали психлосите са претърпели някакви загуби или не са. Така или иначе, биха си прибрали повредената техника от бойното поле.
— Не, не, не — възрази историкът.
Тогава им разказа за един ръкопис в университетската библиотека, който описвал подобна битка. Тя се състояла на разделителната линия между две древни села, известни като Дамбъртън и Фолкърк, където някога е била границата между Англия и Шотландия, точно в подножието на планините.
— На това място и досега могат да се видят останките от психлоските танкове — продължи той.
— Вярно е — потвърди Робърт Лисицата. — И аз съм ги виждал.
Историкът отново заговори:
— Нито един психло не беше идвал толкова на север, докато ти не долетя там със своя демон, Мактайлър. Това е единствената причина, поради която сме оцелели и все още живеем в Хайландс.
— Я ми разкажете още нещо за тази история — помоли Джони.
— О, тя е написана много лошо — отговори историкът. — Любопитна е като исторически факт, но няма никаква литературна стойност. Била е записана набързо от един редник, служил в планинските войски на Нейно величество, който след битката избягал на север. Мисля, че е бил сапьор. Те се занимавали с мини.
— С мини ли? — попита пасторът. — Мини, в които се копае руда?
— Не, не — отговори историкът. — Използвали са думата „мина“ и за експлозив, заравян в земята. Щом врагът стъпел върху нея, тя избухвала и той хвръквал във въздуха. Въпросният редник говори за „тактически ядрени оръжия“. Разказва как части от един полк случайно попаднали в някакъв бункер и така се спасили от обгазяването. След това се изтеглили на север. Ако не се лъжа, капитанът им имал любима в Хайландс. Направили минна преграда, простираща се от Дамбъртън до Фолкърк. Психлоските танкове тръгнали да ги преследват, натъкнали се на нея и мините започнали да избухват. Психлосите имали достатъчно танкове и войници, но тази преграда станала причина да се оттеглят на юг и никога да не се върнат да приберат труповете и техниката. Според ръкописа се бил намесил и духът на Дрейк, тъй като се чували барабани…
— Чакай малко — прекъсна го Джони. — Нали става дума за ядрени оръжия?
— Да, макар че не знам какво представляват — отговори пасторът.
— Уранът — промълви Джони. — Между тези два града по всяка вероятност все още има уранов прах — и той им обясни всичко за дихателния газ на психлосите.
— Така всичко си идва на мястото — каза Робърт Лисицата.
Историкът изглеждаше въодушевен от чутото. Уви наметалото около хлътналите си рамене.
— Прилича ми на вълшебния огнен пръстен или на геометричните знаци, които съществата от долния свят не смеят да престъпят.
Джони погледна ръждясалите останки от оръжие в ръцете си, сетне окопа.
— Горките хора, нито са имали уран, нито са знаели кой стои срещу тях. Разполагали са само с това.
— Загинали са като смелчаци — изрече пасторът и свали шапката си.
Останалите сториха същото.
— Трябва да направим всичко възможно — каза Джони, — за да не свършим като тях.
— Точно така — съгласи се Робърт Лисицата.
Джони остави на земята скелета на автомата и всички замислени потеглиха обратно към огньовете. Мекият стон на една гайда отекваше в нощта.
Търл работеше с няколко карти на планините. Беше анализирал последните данни, постъпили от автоматичния разузнавателен полет, и се опитваше да открие следи от пътища, минаващи покрай дълбоката пукнатина. Щеше да бъде чудовищно трудна операция. Като си помислеше, че животните ще трябва да направят нещо, което би накарало козината и на най-опитния психлоски миньор да настръхне, пред очите му заиграваха кръгове. Въпросното място просто можеше да бъде достигнато само по въздуха.
Влезе новата му секретарка — Чърк. Тя беше достатъчно глупава, не му създаваше главоболия, а беше и хубавичка. Радваше окото, напиваше се бързо и имаше много други достойнства. Беше много полезна, защото умееше да отпраща посетителите и прехвърляше документацията и административната работа на други. На практика в момента той държеше в ръцете си цялата власт и въобще не се занимаваше с досадни подробности. Мотото му беше: „Товари с колкото се може повече работа смачкания Нъмф!“
— Животното е дошло да те види — изчурулика тя.
Щом я чу да докосва вратата, Търл бързо скри картите, като ги натика в най-горното чекмедже, така че да не се виждат.
— Нека влезе.
Джони пристъпи вътре. Беше с маска и носеше дрехите, ушити от старата чинкоска униформа. В ръцете си държеше дълъг списък.
Търл го погледна. Нещата се нареждаха доста добре. Животното се държеше послушно, макар и на врата му вече да не висеше миниатюрната камера. Бяха сключили споразумение, според което Джони можеше да идва тук на всеки няколко дни, за да носи храна на момичетата и да разговаря с тях.
Джони беше предложил да установят радиовръзка, но Търл се разгневи и остана непреклонен. Никакво радио. Това решение не подлежеше на обсъждане. Ако животното иска да се види с него, ще трябва да си размърда краката и да дойде пеша. Търл знаеше, че в лагера има много приематели и радиовръзката щеше да му върже лапите и да застраши сигурността на плановете му.
— Нося един списък — каза Джони.
— Виждам — отвърна Търл.
— Искам тръби, стари чинкоски платове, инструменти, с които да бъдат разкроени и ушити, няколко помпи, лопати…
— Дай го на Чърк. Май се гласиш да построиш отново цялата отбранителна база. Нещо типично за едно животно. Защо не се захванеш с машината, на която се обучаваше?
— Работя с нея — отговори Джони и това бе истина.
Прекарваше с младежите и учителя по десет часа на ден край машината.
— Ще изпратя Кър — каза Търл.
Джони повдигна рамене. След това отново посочи списъка:
— Има някои неща, които трябва да изясним с тебе. Първо, става дума за чинкоските машини за обучение. В лагера има пет-шест. Пултовете за управление и инструкциите за работа с тях са с надписи на психлоски. Искам да ги взема заедно с всичките дискове и книги, останали от чинкосите.
— Има ли още нещо? — попита Търл.
Джони кимна с глава.
— Второ, искам летящи камиони.
— Нали имаш летящи платформи?
— Мисля, че трябва да разполагаме и с няколко летящи камиона за превоз на персонала. Бях при Зът и видях цял етаж от гаража, пълен с тях.
Подозрителният Търл внезапно бе обзет от усещането, че погледът на животното прониква през плота на бюрото му и вижда картите, прибрани в чекмеджето. Наистина до онова място нямаше никакви пътища. Разбираше, че всичко ще трябва да се пренесе дотам по въздуха, а това нямаше да бъде никак лесно. Летящите товарни камиони, както и тези за превоз на персонал се управляваха по същия начин, както и бойните самолети. Съществуваше твърдо правило чужди раси да не се обучават с тази техника. Но Търл си помисли и за огромния товар за транспортиране дотам. Е, в крайна сметка миньорският камион в никакъв случай не е боен самолет. Още повече че той управляваше тази планета и той определяше правилата.
— Колко искаш? — попита и се пресегна за списъка. — Хей! Тук пише двадесет! И триколесни земеходи… три…
— Заповедта гласи, че трябва да ги обуча да работят с техниката. А как бих могъл да го направя, ако не разполагам с нея?
— Но това са цели двадесет броя!
Джони повдигна рамене.
— Те са много ентусиазирани и никой не иска да изостава в обучението.
Смехът на Търл приличаше на джавкане. Той си спомни как животното замалко щеше да скочи с булдозера в пропастта. Това наистина го развесели.
Извади една от подписаните от Нъмф празни бланки и прикачи списъка на животното над подписа.
— С колко време разполагам? — попита Джони.
Намеренията на Търл бяха толкова потайни, че не желаеше да се ангажира с никакви срокове. Краят всъщност съвпадаше с датата за телепортиране на персонала и телата на мъртвите психлоси. Той бързо пресметна. Всичко на всичко девет месеца. Може би три ще са необходими за обучението на тези животни. Телепортирането ставаше на всеки шест месеца. Значи три за обучение и още шест, за да изкопаят златото до началото на идната пролет. По-добре да го пришпори.
— Имаш два месеца, за да ги обучиш — каза Търл.
— Това е ужасно малко.
Търл извади кутията с дистанционното управление от джоба си, потупа я и отново я прибра. След това се разсмя.
Джони се намръщи. Маската скри опасните пламъчета, които заиграха в очите му.
Направи върховно усилие да овладее тялото и гласа си.
— Бих могъл да използвам Кър, за да превозим всичко.
— Кажи на Чърк.
— Също така — продължи Джони — имам нужда да набера малко опит за работа в тези планини. Въздушните течения са много коварни, а през зимата ще станат още по-опасни. Затова не искам да си мислиш, че има нещо нередно, ако отида там предварително.
Търл постави лапите си върху бюрото, сякаш за да скрие от погледа му прибраните вътре карти. Внезапно осъзна, че се държи глупаво. И все пак колкото по-скрити са нещата, толкова по-малка е вероятността животното да надуши нещо. Напрегна въображението си, за да измисли как да обясни на другите, защо животното лети само из планините.
— Изглежда знаеш повече, отколкото трябва — каза той намръщено.
— Всичко съм научил от теб — отговори Джони.
— Кога?
— Чувал съм го много пъти. Например когато бяхме в Шотландия.
Търл замръзна. Това беше вярно. Ето докъде води дори минималната непредпазливост. Тъпоумното животно беше запомнило всичко…
— Ако разбера от Кър или от друг, че някой е научил за проекта — той потупа пулта за управление в джоба си, — главата на по-малката женска ще хвръкне във въздуха.
— Зная — отвърна Джони.
— А сега изчезвай — нареди Търл. — Имам прекалено много работа, за да си губя времето с теб.
Джони накара Чърк да направи копие на списъка с подписа и я помоли да каже на Кър, че ще трябва да му помогне при транспортирането на техниката.
— Готово, животно — изчурулика тя, когато свърши и му подаде копието.
— Казвам се Джони.
— А аз Чърк — обади се тя и примигна с гримираните си костни клепачи. — Вие, животните, сте малко смешни, но много сладки. Не виждам какво удоволствие им доставя на някои служители да ви преследват и убиват. Вие определено не изглеждате опасни. Дори не ставате за ядене. Ненормална планета! Нищо чудно, че Търл я мрази толкова. Догодина, когато се приберем у дома, ще си имаме огромна къща.
— Огромна къща ли? — попита Джони, като гледаше с недоумение тази бръщолевеща глупачка.
— О, да! Ще бъдем много богати! Така казва Търл. Тра-ла-ла, Джони. Следващия път, когато искаш да ти направя услуга, ще трябва да ми донесеш подаръче.
— Благодаря за всичко и няма да забравя — каза Джони.
Излезе с огромния списък в ръце и веднага се захвана за работа. Осъзнаваше, че е разгадал още едно от неизвестните в мозайката, която Търл редеше. Той нямаше намерение да остане на планетата повече от една година. Искаше да се прибере у дома, и то „богат“.
— Господа, много съжалявам — каза Джони пред съвета.
Бяха насядали на изкорубените столове. Намираха се в помещението, което Джони използваше едновременно за щаб и за канцелария. Представляваше просторна стая, откъдето се виждаше по-голямата част от лагера. Джони я бе избрал заради огромните й прозорци.
Той посочи купчините книги.
— Прерових всичко, което намерих, но не успях да открия нищо.
Робърт Лисицата, доктор Макдърмот, пасторът и учителят седяха унило и го гледаха. Той винаги им казваше истината. Вярваха му, защото Мактайлър никога не лъжеше.
Нещата вървяха добре. Дори прекалено добре. Младите мъже се справяха чудесно с новата техника. Досега имаше само един нещастен случай при пилотирането на летящите камиони. Двама курсанти симулираха въздушен бой и се нападаха взаимно. Единият от тях натисна погрешно копче и падна на земята. Сега лежеше в лазарета. Кракът му бе наместен от пастора и за него се грижеше една от старите вдовици. Кър дойде да поправи камиона, но каза, че от него вече нищо не става.
Тримата млади мъже, които приличаха на Джони, бяха с изранени ръце. Учителят беше въвел много строг режим. Наказваше ги, като ги удряше с линията по дланите. Те прекарваха пред машината за обучение от ранни зори до обяд. След това отиваха да се занимават с оперативната техника. Изучаваха езика на психлосите под строг контрол и се справяха твърде добре.
Няколко млади мъже бяха хванали диви коне и ги бяха опитомили, така че вече ставаха за езда. С тях докарваха цели стада диви говеда, ловуваха елени и в лагера не се усещаше недостиг от храна. Старите жени бяха много горди с първата реколта от репички и марули. С тях разнообразяваха приятно трапезата на всички.
Целият лагер се трудеше неуморно и през деня мястото приличаше на мравуняк.
— Може би — предположи доктор Макдърмот — ще успеем да ти помогнем, ако ни обясниш какво точно трябва да търсим — и той посочи книгите.
— Уран — отговори Джони. — Той е ключът към нашата победа.
— А, да — сети се докторът. — Не вреди на хората, но е смъртоносен за психлосите.
— Опасен е и за хората — намеси се Джони, като посочи една книга по токсикология. — Ако човек бъде изложен на въздействието му продължително време, ще умре в страшни мъки. Знаем със сигурност, че възпламенява дихателния газ на психлосите и предизвиква експлозия. За тях досегът с него е фатален.
— Предполагам — продължи той, като посочи с ръка към очертания от залязващото слънце силует на планините в далечината, — че тези планини са пълни с уран. Психлосите го знаят много добре. Дори със сила не можеш да закараш някого от тях там. Демонът Търл ще ни изпрати в тези планини, по всяка вероятност за да търсим злато. Той има неоспорими доказателства за наличието му. Ние можем да го изкопаем, може и да не го направим. Но ще трябва да започнем работа, за да не събудим подозрение. Едновременно ще копаем и уран.
— А ти не знаеш къде се намира — досети се доктор Макдърмот.
Джони поклати глава.
— Има цял списък с уранови мини, но всички те са отбелязани като „изчерпани“, „затворени“ или нещо подобно.
— Сигурно на времето е бил много ценен — обади се Робърт Лисицата.
— Използвали са го за много неща — отговори Джони. — Но главно за военни цели.
Пасторът замислено си потърка носа.
— Хората от твоето село знаят ли нещо по този въпрос?
— Не — отговори Джони, — но те са едно от доказателствата, че там има уран. Това е причината, господа, да не ви заведа на това място, въпреки че много би ми се искало. Убеден съм, че лошото им здраве и невъзможността да имат деца се дължат на урана.
— Но изглежда на теб не ти се е отразил, Мактайлър — усмихна се пасторът.
— Аз скитах много и повечето време не си бях у дома. А може би на едни въздействува по-силно, на други по-слабо…
— Според мен става дума за наследственост — каза доктор Макдърмот. — През вековете някои от вас сигурно са развили нещо като имунитет. Другите не биха могли да знаят за грозящата ги опасност, нали?
Джони поклати глава.
— Не съм се качвал при тях, защото не искам да ги тревожа. И без това автоматичният разузнавателен самолет минава през няколко дни над главите им. Но един ден — и това трябва да бъде много скоро — искам да намеря начин да ги преместя оттам. За тази цел трябва да открия място, където да ги настаня. Те дори не подозират за урана, защото иначе отдавна биха напуснали долината.
— Наложително е да намерим някакво разрешение — продължи Джони. — В противен случай всичките ми планове няма да струват и пукната пара.
Доктор Макдърмот протегна ръка.
— Разпредели тези книги. Ще спим по-малко, но ще ти помогнем.
Джони започна да им ги раздава.
— Мисля — каза Робърт Лисицата, — че трябва да изпратим няколко разузнавачи. При подготовката на една успешна акция първо се пускат разузнавачи. Как се открива уран?
— Начините са много и са описани в книгите по минно дело — отговори Джони. — Но ние не разполагаме с основния инструмент за тази цел. Наричали са го „гайгер-мюлеров брояч“. Чел съм много за него и имам представа как би могъл да се направи, но никога не съм го виждал.
— Може би — предположи учителят — ще успеем да открием такива инструменти в древните села. В заводите имало ли е каталози и справочници?
— Съмнявам се, че един такъв инструмент ще бъде използваем след толкова стотици години — каза доктор Макдърмот. — Но тук виждам… Господи, почти се е разпаднал… Телефон ли е това?… Телефонен указател… на Ден… Денв… Денвър. Някога тук, в тези градове — обърна се той към останалите, — е имало телефони. Ето… прибори… „Международен изследователски център по приборостроене“… По дяволите! Адресът не може да се разчете.
— Всички сгради са надписани — обади се Джони.
Робърт Лисицата се наведе напред.
— Нали ви казах, трябват разузнавачи. Разузнаване преди битката — това е ключът към успеха. Трябва да бъдем много внимателни демоните да не заподозрат нещо, докато обикаляме наоколо.
— Те имат детектори за улавяне на човешката топлина — поясни Джони. — Това е причината да се спасиш, като си увиснал под корема на коня. Те знаят, че конете се движат навсякъде. Автоматичният разузнавателен самолет заснема всичко. Затова щом някой чуе двигателите му, трябва да се скрие, докато отмине. Истинската опасност обаче са земеходите, защото те разполагат с въртящи се цилиндри, които се изстрелват ниско над земята и с тях се открива човешката топлина. Аз имам няколко наметала и ако се покрием с тях, ще екранираме топлината и няма да ни открият. Но трябва да бъдем много, много предпазливи. Най-добре ще е да отида аз.
— Не, не! — намеси се Робърт Лисицата и акцентът му толкова се засили от обхваналата го тревога, че думите му станаха почти неразбираеми. — Не можем да те пуснем, момче!
Останалите членове на съвета също поклатиха глави.
Пасторът се обади:
— Пази се, Мактайлър. Нали затова сме тук, за да ти помагаме.
— Малкият демон… — започна Джони.
— Онзи, който дойде да поправи катастрофиралата машина ли?
— Същият — отговори Джони. — Казва се Кър. Той ми каза, че е издадена заповед от Директора на планетата. С нея се забраняват всички ловни излети в цялата зона около мините и лагера. Според него преди заповедта имало някакви слухове за организирането на колективен лов тук при нас. Така че в момента няма никаква опасност от бродещи наоколо демони и спокойно може да се отиде на разузнаване в Голямото село. Но не бива да допуснем да бъдем забелязани от разузнавателния самолет.
— Разузнаванията — каза твърдо Робърт Лисицата — не се извършват от вождовете. Вождовете водят битки, но не ходят на разузнаване! Ще изпратим младия Ангъс Мактавиш. Кой е за?
След гласуването Джони разбра, че няма да го пуснат.
И така, през нощта младият Ангъс Мактавиш отиде на разузнаване в Денвър с един малък земеход. Той беше известен с това, че твърде умело боравеше с машините. Беше прекарал водопровод и сега имаха вода, разбра как работи канализацията и дори пусна в действие няколко от тоалетните вътре в сградите, с което предизвика възхищението на своите приятели.
Отсъствува от лагера цели четиридесет и осем часа, но когато се върна, разказва дълго за видените чудеса. Идеята да се използва Международният изследователски център по приборостроене не беше дала резултат, защото там намерил само развалини. Не се беше натъкнал на нищо, което поне малко да прилича на описанието на гайгер-мюлеровия брояч. Беше открил бюро „Минно дело“, но там имало само изгнила документация. От магазина за оборудване на изследователски експедиции беше донесъл няколко предмета от неръждаема стомана. Ножовете, изработени от нея, предизвикаха истински възторг у старите жени. От гайгеров брояч обаче нямаше и следа.
Съветът се събра отново и без предишното въодушевление взе решение работата по подготовката да продължи. Пасторът прочете молитва, с която призоваваше Всевишния да се смили над тях и да им посочи пътя към гайгеровия брояч и урана.
Решиха отново да изпратят разузнавачи, но не се надяваха на успех.
През нощта Джони внезапно се събуди с мисълта, че знае къде има уред за откриване на уран. В системата за обезпрашаване на рудата! Той дори бе работил на нея като помощник-оператор.
Независимо от забраната на Робърт Лисицата да ходи на разузнаване Джони пренебрегна рисковете и реши да направи опит.
Виждаше Криси през няколко дни. Всеки път, когато отиваше при нея, обикаляше бавно из лагера, за да могат психлосите да свикнат с присъствието му там. Седнал върху гърба на Уиндсплитър, безцелно се мотаеше където си пожелае.
Днес Криси и Пати изглеждаха много унили и самотни. Джони им беше донесъл прясно месо и още кожи, които те трябваше да обработят. Насече им и достатъчно дърва за огъня. Един от шотландците изрови от развалините в селото брадва от неръждаема стомана. С нея Джони цепеше дървата много по-бързо отпреди. Струпа всичките неща отвън, пред оградата, за да ги внесе, когато Търл се освободи от „задълженията“ си и дойде да отключи вратата.
Беше безкрайно унизително да разговарят през дървената ограда и решетките на клетката. Криси и Пати му показаха някои дрехи, ушити от еленова кожа, за да ги оцени. След това отново ги опаковаха. Щеше да ги вземе със себе си, когато си тръгне. Той се провикна, че много му харесват. Пати му показа как е подредила мизерния заслон. Под него щяха да се крият от дъжда. Не можеха да връзват нищо за решетките на клетката, но той каза, че така изглежда по-добре.
Искаха да разберат какво прави. Каза им, че работи. Добре ли се чувствува? Да, много добре. Всичко наред ли е? Съвсем. Беше трудно да се води разговор на разстояние петнадесет метра един от друг, при това през две огради и под наблюдението на две миниатюрни камери. Трудно е да си спокоен и да окуражаваш двама души, когато всъщност ти се иска да вдигнеш цялото това място във въздуха и да ги освободиш.
На врата си носеше камера. С два ремъка от еленова кожа я беше прикрепил към гърдите си така, че с минимално движение на ръцете да я включва и изключва, без да я вдига към очите си. Беше тренирал това действие дълго време и сега можеше да прави снимки, без да гледа през визьора. След официална заявка получи от склада дванадесет камери и достатъчен брой миниатюрни дискове. Докато разговаряха, успя да заснеме момичетата и клетката от различни ъгли. Не пропусна кабела, който я опасваше, и електрическото табло. Съзнаваше, че действията му са рисковани.
Каза на Криси и Пати, че ще се върне по-късно, и уж случайно се насочи с коня си нагоре по хълма, към старите жилища на чинкосите. Изглеждаше, сякаш безцелно се мотае, но в същото време правеше панорамни снимки на околността и мината от различни ъгли и в различни планове. Засне подредените в редица двадесет бойни самолета, склада за енергийни капсули и този за дихателен газ. Направи снимка на моргата, която се намираше на около деветдесет метра зад зоната за телепортиране. Не пропусна площадката, където се разтоварваше рудата, както и рампите, конвейера и контролната кула.
В този момент късметът му проработи! Видя как пристигна товарен кораб, пълен с руда. Започна бавно да се спуска по хълма. Инстинктивно усети някаква опасност, когато минаваше покрай клетката, и стана много предпазлив. Слезе от гърба на коня и пусна дисковете с направените снимки в торбата, като се престори, че току-що е дошъл, за да бере цветя.
След малко яхна коня и потегли надолу към зоната за обезпрашаване на рудата. Нарочно оставяше Уиндсплитър да поспира на местата, обрасли със свежа трева. Така постепенно стигна до покритата с прах площадка за междупланетарно транспортиране.
Корабът все още не беше разтоварил. От помещенията заизлизаха служители и се насочваха към машините. Той се приближи към съоръженията за обезпрашаване на рудата. Операторът не беше там. От един кран висеше кука. Престори се, че се навежда, за да мине под нея, а всъщност се пресегна и дръпна един кабел в задната част на пулта за управление. Не беше запознат с електронната схема, но ако имаше късмет, скоро и това щеше да стане.
Операторът го познаваше още от времето, когато Джони работеше тук като помощник, но го изгледа с характерните за психлосите досада и презрение.
— По-добре разкарай коня си оттук! Ще се разтоварва руда.
Джони махна с ръка на Уиндсплитър, за да се отдалечи.
Корабът изсипа с шум и облаци прах товара си. Булдозерите се устремиха натам, за да съберат рудата на купчина. Първата пратка вече бе готова да се товари в кофите на конвейера.
Изведнаж светна червена светлина.
Вой на сирена раздра въздуха.
Операторът на машината за обезпрашаване започна да псува и да блъска по пулта за управление.
Работата спря напълно.
Въздухът под купола на кабината, в която работеше операторът, позеленя от клетви и ругатни.
От командния пункт в сградата близо до зоната за телепортиране изскочи Чар. Ръмжеше застрашително като мечка.
В далечината се чуваха двигателите на още един товарен кораб, пристигащ от мините зад океана.
Днес не беше ден за телепортиране, но ако работата спреше, щяха да изостанат с разтоварването на корабите.
Чар крещеше, че трябва веднага да дойдат електронните техници, а по високоговорителя някой питаше къде е дежурният.
Джони можеше да им отговори съвсем точно. Преди петнадесет минути го видя да отива пеша към лагера.
Чар се нахвърли върху оператора на машината за обезпрашаване и ако можеше, би го разкъсал, а нещастникът блъскаше неистово по копчетата върху пулта за управление.
Джони слезе от гърба на коня и се приближи към тях.
— Аз мога да отстраня повредата.
Чар така му изкрещя да се разкара, че чак въздухът потрепера.
— Аз мога да отстраня повредата — повтори Джони.
Един глас каза:
— Оставете го да я оправи. Аз съм го обучавал.
Беше Кър.
Тази намеса отвлече вниманието на Чар. Той се обърна, за да излее гнева си върху джуджето психло.
Джони се спусна към предния капак на контролното табло, без да изключва камерата си. Отвори го. Разглеждаше вътрешността от всички страни, като се преструваше, че изучава системата. След това се наведе и докосна няколко връзки, без да променя нещо. Когато прояви снимките, ще може да построи същата машина!
Затвори капака.
Бързо свърза кабела, който беше извадил. След като Чар се навика на Кър, насочи вниманието си към него.
— Готово — каза Джони. — Всичко е наред. Просто един кабел се беше поразхлабил.
Кър изкрещя на оператора:
— Опитай сега!
Машината за обезпрашаване започна да мърка послушно.
— Виждаш ли? — обади се Кър. — Аз съм го обучавал.
Джони се метна отново върху гърба на Уиндсплитър, като използва случая да изключи камерата.
— Вече работи — каза операторът.
Чар злобно гледаше Джони.
— Дръж тоя кон далеч от зоната. Ако по график в същия момент трябваше да се извърши и телепортиране, той вече щеше да е на Психло!
Отдалечи се, като мърмореше нещо за проклетите животни.
Конвейерът, кофите и машините отново забръмчаха и вдигнаха предишния шум. Всички бързаха да обработят товара, преди да е пристигнала новата партида. Празният товарен самолет излетя.
Уиндсплитър тръгна безцелно надолу към моргата. Тази сграда, забележителна със спираловидните си охладителни системи, бе по-отдалечена. Джони се доближи до нея и се обърна, за да види как изглежда лагерът оттук. Той се намираше точно срещу него, непосредствено зад зоната за междупланетарно транспортиране.
— И какво — попита нечий глас — правиш тук с тази камера?
Беше Търл. Точно бе излязъл от моргата и стоеше пред нея с някакъв списък в лапите. В дъното на сградата бяха подредени ковчези. Търл проверяваше труповете на мъртвите психлоси, които трябваше да бъдат изпратени по график обратно у дома.
— Упражнявам се — отговори Джони.
— В какво? — изръмжа Търл.
— Рано или късно ще поискаш да ти направя снимки, там горе, в пла…
— Не говори за това тук!
Търл хвърли списъка в помещението зад себе си и пристъпи към Джони. Дръпна камерата от гърдите му, като скъса ремъците, с които беше завързана. Те се впиха болезнено във врата на Джони.
Търл завъртя камерата в ръцете си, извади от нея диска, хвърли го в прахта и започна да го тъпче с пети.
Бръкна с острите си нокти в колана на Джони и измъкна още четири диска.
— Празни са — каза Джони.
Но Търл хвърли и тях в прахта и ги стъпка.
Бутна обратно камерата в ръцете на Джони.
— Едно от правилата на компанията е да не се правят снимки в зоната за междупланетарно транспортиране.
— Надявам се, че когато ми кажеш да направя някоя и друга снимка, ще бъде достатъчно добра, за да успееш да отгатнеш какво съм снимал.
— И за тебе ще е по-добре да успея — изръмжа Търл и се затътри обратно в моргата.
По-късно, когато го пуснаха да даде нещата на Криси, Джони без никакви проблеми прехвърли дисковете от едната торба в другата.
Ала върху тях не беше заснета електронната схема на машината за обезпрашаване.
Същата вечер, злорадствувайки над Търл, той събра хората си и им показа направените снимки. Запозна ги с всички съоръжения в зоната за междупланетарно телепортиране. Щеше да им ги покаже отново, когато дойдеше време да се действува. А сега най-вече искаше да разберат как изглеждат Криси и Пати.
На снимките ясно се виждаха двете момичета, нашийниците и електрическото табло, закачено на оградата.Най-силно впечатление правеха лицата — едното на малко момиченце, другото на красива жена.
Шотландците разглеждаха снимките, като се опитваха да запомнят и най-малката подробност: бойните самолети, склада за дихателен газ, склада за гориво, моргата и платформата. Когато видяха снимките на Криси и Пати, изразиха искреното си съжаление, а след това чувствата им прераснаха в гняв.
Отново се наложи да говори Робърт Лисицата, за да ги възпре да не хукнат веднага и да вдигнат цялото място във въздуха. Гайдарите засвириха тъжни песни.
Ако преди шотландците бяха само ентусиазирани, то сега демонстрираха гневната си решителност да се борят на живот и смърт.
Джони лежа до зори, без да може да заспи. Беше заснел цялата схема на урановия детектор, затова изобщо не се бе опитал да я запамети. Разчиташе, че ще разполага със снимки. Сега се укоряваше, че се довери единствено на техниката. Тя беше нещо чудесно, но не можеше да замени живия човек.
Ще дойде ден, когато ще си разчисти сметките с Търл. Закле се в себе си и стисна зъби до болка.
В ясния студен следобед те се отправиха към находището. Джони, Робърт Лисицата, тримата младежи, които приличаха на Джони, и двамата шотландци — началници на смени, се носеха високо над величествените Скалисти планини с бясна скорост. Тази сутрин Търл бе дошъл рано. Говореше загадъчно и заплашваше. Земеходът му беше забелязан от стражата в равнината и Джони бе предупреден навреме за пристигането му.
Джони посрещна земехода в мразовитата утрин, увит в кожа от пума. Всички бяха предупредени да не излизат от огромната зала, където бе сервирана закуската. Околността изглеждаше пуста и нямаше какво да привлече вниманието на Търл.
Той слезе от колата, пристегна дихателната си маска и започна закачливо да подхвърля във въздуха кутията с дистанционното управление.
— Защо толкова те интересува урановият детектор? — попита чудовището.
Джони смръщи вежди и се опита да направи учудена физиономия.
— Чух, че онзи ден си „поправил“ машината за обезпрашаване на руда. През цялото време на врата ти е висяла камерата! Нали?
Джони реши да проведе внезапна словесна атака.
— Ти да не би да очакваш да се кача горе в планините, без да знам от какво трябва да се пазя? Предполагаш, че ще се втурна да ти върша работата и да загина…
— Да загинеш ли?
— Да, да умра от облъчване…
— Слушай, животно, не можеш да ми говориш по този начин!
— …защото много добре знаеш, че ще се разболея смъртоносно, ако не се предпазя от урановия прах! Ти ми каза, че там горе има уран! И очакваш аз да…
— Чакай малко — прекъсна го Търл. — За какво говориш?
— За минна токсикология! — отсече Джони.
Облеченият в шотландска пола постови стоеше край вратата и ако погледът му можеше да пронизва, Търл отдавна щеше да е мъртъв.
— Часови! — извика Джони. — Вземи една книга на английски, каквато и да е, и я донеси! Бързо!
Джони отново се обърна към Търл. От сградата се чуваха стъпките на тичащият часови. Търл върна кутията с дистанционното управление в джоба си, така че лапата, с която стреля, да бъде свободна. За всеки случай.
Часовият изхвърча навън с един древен том със заглавие „Поемите на Робърт Бърнс“. Беше го издърпал от ръцете на пастора, който четеше на закуска. Сигурно щеше да свърши работа.
Джони отвори книгата решително. Постави пръста си върху една строфа: „С една мечта живея оттогава…“
— Виж какво пише тук! — гневно каза той. — При наличието на уран косата на човек окапва, зъбите му падат, кожата му се покрива с червени мехури, а костите му се разпадат! И всичко това става само за няколко седмици, ако е постоянно изложен на неговото въздействие.
— Но вие не експлодирате, нали? — намеси се Търл.
— Тук не пише нищо за експлодиране, но се твърди, че продължителното излагане на ураново въздействие може да бъде фатално! Прочети го сам!
Търл погледна един ред, който гласеше: „О, как се надига вълнението в гърдите ти…“, и каза:
— Значи тъй, не го знаех.
— Но вече сам се убеди как стоят нещата — настоя Джони.
Затвори книгата и удари с юмрук по нея.
— Попаднах на тази информация съвсем случайно. А ти нищо не ми беше казал. Сега вече ще ми дадеш ли един детектор или не?
Търл се замисли.
— Значи костите ви се превръщат на прах, така ли? И това става за няколко месеца?
— За няколко седмици — поправи го Джони.
Търл се разсмя. Лапата му пусна кобура и той се хвана за гърдите, защото му беше трудно да диша.
— Е, добре — изрече накрая, — мисля, че ще трябва да си поемете риска, съгласен ли си?
Планът му не бе успял. Но поне засега вниманието на Търл бе отклонено. Дори започна да се чувствува по-уверен в себе си.
— Така или иначе, не съм дошъл за това — каза Търл. — Можем ли да отидем някъде, където ще поговорим на четири очи?
Джони върна книгата на часовия и му намигна, за да го успокои. Шотландецът успя да се овладее и не се усмихна. Търл търсеше нещо в земехода.
Махна на Джони да го последва и го отведе в задната част на параклиса, където нямаше никакви прозорци. Носеше цяло руло карти и снимки. Седна на земята и направи знак на Джони да се наведе.
— Всичките ти животни ли са обучени? — попита той.
— Да, доколкото е възможно за толкова кратко време.
— Е, нали получи допълнително още няколко седмици?
— Мисля, че ще се справят.
— Добре тогава. Най-после дойде моментът да станете истински миньори!
Той разгърна картата. Тя представляваше монтаж от отделни снимки, правени от разузнавателния самолет и обхващащи площ от около три хиляди и двеста квадратни километра от Скалистите планини на запад от Денвър.
— Нали можеш да се оправиш с нея?
— Да — отговори Джони.
Търл посочи с нокът началото на един каньон.
— Ето, там е!
Джони усети алчността, която се разгаряше у Търл. Той шепнеше конспиративно:
— Тук има жила от бял кварц с примеси от чисто злато. Тя е уникална. Показала се е на повърхността след свличане на огромни пластове земна маса преди много години.
Извади от купчината една огромна снимка. В червената стена на каньона се виждаше диагонален бял процеп. Търл измъкна друга снимка, направена по-отблизо, и също му я показа. Съвсем ясно си личеше гъстата паяжина златни нишки в снежнобелия кварц.
Джони се опита да каже нещо, но Търл го спря с лапа.
— Ще отидеш там, за да видиш как стоят нещата в действителност. Когато разгледаш добре мястото и се ориентираш в проблемите, които могат да възникнат при изкопаването, ще се върнеш, за да ми докладваш. Аз ще се заема с разрешаването на възникналите въпроси и затруднения.
Почука с нокът по една по-голяма карта:
— Запомни това място!
Джони забеляза, че върху нея няма никакви означения. Хитрият Търл! Ако попаднеше в чужди ръце, тя нямаше да може да послужи като улика срещу него.
Той се облегна назад и даде време на Джони да се запознае с картата на спокойствие.
Джони познаваше тези планини, но никога не ги беше виждал в такива подробности и снимани под такъв ъгъл.
Търл прибра всичко с изключение на тази карта.
— Ще се ориентираш по нея.
Надигна се и стана.
— С колко време разполагаме, за да го изкопаем? — попита Джони.
— Това трябва да стане до деветдесет и първия ден на следващата година. Значи разполагате с шест месеца и половина.
— Но означава също така, че трябва да работим и през зимата — забеляза Джони.
Търл повдигна рамене.
— Там винаги е зима. Десет месеца зима и два месеца есен.
Той се разсмя весело.
— Качвай се в самолета и заминавай да го разгледаш. За целта имаш на разположение едва-две седмици. След това се връщаш и се срещаме пак. Само ние двамата. Това е строго секретно, чуваш ли? Освен на твоите животни, на никого няма да казваш!
Търл си тръгна, като си подхвърляше във въздуха кутията с дистанционното управление. Земеходът му се понесе обратно към лагера.
Няколко часа по-късно Джони летеше високо над Скалистите планини с екипаж, подбран лично от него.
— За пръв път чувам — каза един от шотландците зад него, — че Робърт Бърнс се е занимавал с токсикология.
Джони се обърна. Помисли, че часовият също се е качил на борда.
— Толкова добре ли си научил езика на психлосите?
— Разбира се — отговори шотландецът и показа изранените си от линията на учителя длани.
Беше един от младежите, избрани заради удивителната им прилика с Джони.
— Бях на втория етаж и прилепих ухо до прозореца. Той не разбира английски, нали?
— Това е едно от малкото ни предимства — каза Джони. — Не успяхме да се сдобием с детектор за откриване на уран.
— Е, в крайна сметка ако човек смята, че може да спечели всички битки, той е прекалено голям оптимист — намеси се и Робърт Лисицата. — Какви са тези села там долу?
И наистина по планинските склонове под тях се виждаха разпръснати стари градове.
— Те са пусти — отговори Джони. — Бил съм в някои от тях. Няма никакви хора, само плъхове. Призрачни миньорски села.
— Тъжна история — въздъхна Робърт Лисицата. — Толкова много земя, толкова много храна, а няма никакви хора. При нас, в Шотландия, плодородните земи, от които може да се роди нещо, са много малко и храната постоянно не достига. Изживяваме една изключително мрачна страница от човешката история.
— Ние ще я отгърнем — каза младият шотландец зад него.
— Да — съгласи се Робърт Лисицата, — ако имаме поне малко късмет. Тази пустош някога ще се изпълни с хора! Как се казват огромните върхове под нас?
— Не знам — отговори Джони. — Ако погледнеш миньорската карта, ще видиш, че имат само номера. Мисля, че някога са имали имена, но хората са ги забравили. Онзи там го наричаме просто Върха.
— Хей! — извика едно от момчетата. — По онзи склон има овце!
Той гледаше през бинокъла.
— Това са диви овце — каза Джони. — Цял подвиг е да убиеш някоя от тях. Могат да стоят върху издатина, голяма колкото длан, след това да скочат и да се приземят върху друга, не по-голяма от два пръста.
— А ето и една мечка! — провикна се шотландецът. — Колко е голяма!
— Мечките скоро ще заспят зимния си сън — обади се Джони. — Учуден съм, че по това време тази се е качила толкова високо.
— Мечокът май е преследван от вълци — забеляза шотландецът.
— Момчета — намеси се Робърт Лисицата, — тръгнали сме на лов за много по-едър дивеч! Отваряйте си очите за каньона.
Джони го забеляза по обед.
Гледката беше удивителна. Величието на каньона в разредения студен въздух те караше да се чувствуваш нищожен.
От лъкатушещата в дъното му тънка като сребърна нишка река отвесно нагоре се издигаше огромна червеникава скала. От другата страна се извисяваше подобна стена, а разстоянието между тях бе съвсем малко. През различните геоложки епохи реката си беше проправила път през по-меките пластове на скалата. Водната стихия бе отхапвала парче по парче от нея, за да оформи накрая този гигантски разрез в твърдия камък. Беше дълбок повече от триста метра, широк около тридесет и приличаше на зейнала в снагата на планината рана.
Около него се издигаха величествени върхове и го скриваха от погледа на света.
Искрящата бяла кварцова лента, широка няколко метра, прекосяваше по диагонал стената. Скритото в този кварц злато искреше примамливо.
Гледката на живо беше много по-внушителна от каквато и да било снимка. Приличаше на диамантена огърлица върху набраздената от старост кожа на вещица.
В пропастта под жилата се виждаше откъртилата се скална маса. Отгоре начупените парчета приличаха на малки камъчета. Реката беше подкопала стената и при едно земетресение част от нея се бе отронила надолу в бездната.
Все още не беше навалял сняг, тъй като годината бе суха. Всичко се виждаше като на длан. Джони спусна самолета надолу.
В този момент вятърът ги блъсна. Заклещен в дълбокия процеп, притиснат от две страни, той виеше и се опитваше да се освободи, като се блъскаше в скалите.
Пръстите на Джони препускаха по копчетата на пулта за управление, като се мъчеха да овладеят самолета.
В този момент кварцовата жила изобщо не изглеждаше величествена. Стената, заплашителна и грозна, ги предупреждаваше, че ще ги унищожи дори само да се докоснат до нея.
За да стабилизира самолета, Джони го издигна на около триста метра над земята и остави под себе си коварните въздушни течения. Обърна се към един от шотландците — този, който приличаше на него и беше говорил за Бърнс. Казваше се Данълдийн Максуонсън.
— Можеш ли да се справиш с управлението на самолета?
Робърт Лисицата стана и отиде назад, а Данълдийн седна на мястото на втория пилот и закопча колана.
Тези телепортационни двигатели имаха няколко променливи параметъра, които постоянно трябваше да бъдат следени. Някои от тях се вкарваха в паметта на компютрите, други бяха предварително програмирани за всички полети. Самото пространство беше безкрайно и неподвижно, тъй като не притежаваше собствено време, енергия и маса. За да запазиш определено положение спрямо някакво тяло с относителна маса, клоняща към единица, трябва твоята да се съгласува с нея. Земята прави пълно завъртане за едно денонощие и това изискваше корекция на скоростта от близо 1600 километра в час. Освен това се налагаше и втора корекция — тя трябваше да компенсира движението на Земята около Слънцето. Слънчевата система се разширява постоянно. Колкото и незначително да е отклонението при този процес, то влияеше на координатите и непрекъснато се отчиташе. Цялата Слънчева система се движи в определена посока с шеметна бързина. Самата Вселена променя положението си спрямо другите вселени. Всички тези фактори наред с много други, оказващи влияние, правеха управлението на самолета рисковано дори при нормални условия. А в самия каньон беше истински кошмар.
Внезапните пориви на вятъра нарушаваха инерцията на двигателите и непрекъснато се налагаше координатите да бъдат променяни.
Данълдийн можеше да управлява такъв самолет. Но докато наблюдаваше движението на пръстите на Джони, разбра, че това не е обикновен полет. А и копчетата за управление бяха пригодени за огромните нокти на психлосите и се изискваха доста силни и резки движения, за да може човек да постигне необходимия ефект.
Данълдийн погледна надолу към каньона.
— Няма да е като разходка на влюбени по здрач — каза той. — Но мога да опитам! — и се спусна към пропастта.
Джони разкопча колана си и ги накара да му подадат един малък уред, наречен сондажен харпун. С него се изстрелваше къса сонда с въртящ се свредел, който се забиваше в скалата. Дължината на взетата проба с диаметър два и половина сантиметра зависеше от това, колко дълго сондата седи забита в скалата. С нейна помощ можеше да се вземе за изследване всякакъв вид твърд материал.
— Започвайте да снимате! — изкрещя той на останалите.
На борда разполагаха с три камери, един уред за измерване на дълбочината под повърхността и друг за определяне на плътността и структурата на пласта. Всички тези проучвателни съоръжения бяха леки за психлосите, но обикновеният човек трябваше доста да си напрегне мускулите.
Шотландците взеха инструментите и през специалните отвори на корпуса всеки се зае със своята изследователска работа. Джони отвори люка и насочи сондажния харпун.
— Приближи се колкото можеш повече до жилата, но без да рискуваш!
— Добре — отговори Данълдийн, — но май това е най-трудното нещо на света. Готови ли сте? Потегляме!
Те отново се спуснаха в бездната. Джони чуваше как пръстите на Данълдийн шарят по копчетата със скоростта на автоматен откос. След това този шум внезапно изчезна, заглушен от воя на вятъра в каньона.
Те се залюляха. Скалата ту се доближаваше на сантиметри до тях, ту се отдръпваше на няколко метра, като непрекъснато танцуваше нагоре-надолу. Ревът на моторите надвиваше воя на вятъра, когато се напрягаха, за да променят положението на самолета.
Джони се опита да се концентрира. Искаше да успее още с първия изстрел, тъй като щеше да му бъде нужно време да изтегли сондата. Жилата искреше, подскачаше насам-натам и само за секунда попадна в мерника. Джони натисна спусъка. Чу се изстрел, последван от съскането на развиващото се въже. Сондата се заби в жилата.
Попадение право в целта!
Натисна копчето на макарата. Въжето изплющя и се опъна.
Изведнаж самолетът се наклони на една страна и полетя надолу, като замалко не се удари в отсрещната стена. Сондата се откърти от скалата и се залюля под него. Джони започна да навива въжето.
— Набери височина! — изкрещя той.
Данълдийн изстреля самолета около седемстотин метра нагоре, където въздушните маси бяха по-спокойни. Той седеше изтощен, вдървен, ръцете и китките го боляха, по челото му бяха избили едри капки пот.
— О, Господи! Това беше като танц с жената на дявола! — каза задъхано, без да обръща внимание на диалекта си.
— Успяхте ли да направите необходимите измервания и снимки? — извика Джони през рамо.
Да, мъжете вече разполагаха с данни за дълбочината и плътността на слоя. Но онези, които снимаха, бяха толкова възхитени и потресени от гледката, че поискаха допълнителна възможност, за да направят още снимки.
— Този път ще пилотирам аз — каза Джони.
— И ти ли искаш да потанцуваш с жената на дявола? — попита го Данълдийн. — Не, Мактайлър. Имам чувството, че ще се наложи да правя това още много пъти в бъдеще. Искам да запазя този танц за себе си. Благодаря за предложението — и той извика назад: — Какво точно ви трябва?
Трябваха им допълнителни снимки на свлечената скална маса в дъното на каньона.
— Надявам се, че всички сте разговаряли с пастора, преди да тръгнем — пошегува се Данълдийн. — Потегляме!
Пикираха към дъното на бездната между двете стени. Реката се пенеше и гневно хапеше отломките, изпречили се на пътя й. Всички камъни бяха под водата.
За да успеят операторите да направят снимки и от двете страни, самолетът се бореше с въздушната стихия и се издигаше нагоре съвсем бавно. Бързите движения на ръцете на Данълдийн по пулта почти не можеха да се проследят. Двигателите на люшкащия се самолет виеха от претоварване.
— Нещо започна да загрява — извика Робърт Лисицата.
Независимо от височината в кабината стана по-топло. Причината беше в претоварените от непрестанните промени на координатите двигатели.
Издигнаха се точно над върха. Докато операторите правеха снимки, Джони го наблюдаваше внимателно.
Не се виждаше никаква, па макар и съвсем малка площадка, на която самолетът да може да кацне. Нямаше и подходящо място, откъдето да се спусне летяща сондажна платформа. Върхът беше покрит само със зъбери и пукнатини.
Джони забеляза нещо и даде нареждане да се направят снимки на повърхността на склона. Той не беше отвесен, а имаше наклон навътре. Ако надолу се спуснеше въже, то щеше да виси на около шест-седем метра от стената. Но в такъв случай как щяха да се монтират под платформата мрежите за събиране на руда?
Отново преминаха точно над върха и Джони забеляза още нещо.
— Направете няколко снимки! — изкрещя той.
Да, този път се виждаше много ясно. На около десет метра под ръба на пропастта в стената имаше успоредна на него пукнатина. Преди време друга такава цепнатина беше станала причина за свличането на скалната маса. Тук имаше втора. Тя сякаш чакаше ново земетресение. Тогава цялата жила щеше да отиде на дъното на каньона.
Издигнаха се на повече от триста метра и операторите трябваше да се задоволят с общата панорама, ширнала се под тях. Тя бе не по-малко величествена и красива с огромните пространства, които обхващаше.
— Ако не възразяваш, Мактайлър — помоли Данълдийн, — щом вече се връщаме у дома, бих се сменил с Тор.
Джони кимна одобрително и единият от младежите, които поразително приличаха на него и всички наричаха Тор заради шведския му произход, се прехвърли над облегалката, застана до Данълдийн и постепенно пое управлението на самолета. Данълдийн се затътри уморено назад.
— Малко по-трудно е от свиренето на гайда — каза той. — На това дяволско място ли ще трябва да работим?
Джони държеше в ръце взетата проба. Тя представляваше бял кварц, примесен с чисто злато. Изглеждаше много красива. Това нещо бе подмамило Търл, а на тях бе дало една възможност за спасение. Чудеше се колко ли човешки живота ще коства тази операция.
— Връщаме се у дома — каза той на Тор.
През целия обратен път всички мълчаха.
Докато уж случайно обикаляше из лагера на гърба на Уиндсплитър, Джони се чувствуваше много неспокоен и нервен. Това, което вършеше, бе много опасно, но ако някой го наблюдаваше отстрани, никога не би могъл да се досети, че има нещо нередно. Днес бе една от датите, когато се извършваше телепортиране. Всичките служители в мината бяха забързани, раздразнителни и претоварени с работа.
Джони беше скрил камера в едно дърво, откъдето се виждаше площадката, а в торбата си беше мушнал дистанционно управление. В камерата имаше диск, на който можеше да се запише повече материал от обикновено, но все пак и неговите възможности бяха ограничени. А трябваше да се документира всичката полезна информация. Робърт Лисицата в никакъв случай не би одобрил неговите действия, защото операцията не беше сложна и представляваше най-обикновено разузнаване. Ако Търл забележеше камерата или дистанционното управление в торбата му, това нямаше да остане без последствия.
Джони отложи доклада си при Търл, като се възползва от заповедта да се яви „след една-две седмици“. Разбра точната дата на телепортирането случайно от бъбривеца Кър.
Той беше дошъл по негова молба да провери двигателя на един самолет. Джони искаше да разбере дали е повреден или просто не е достатъчно мощен за работа в планината.
Кър дойде в базата мърморейки — все пак не беше обикновен механик, а началник. Но не можеше да откаже, тъй като го бе пратил самият Търл.
Настроението на дребния психло обаче бързо се оправи, след като Джони му подаде малък златен пръстен. Един от разузнавачите го беше намерил на пръста на труп, отдавна превърнал се в прах.
— Защо ми даваш това нещо? — попита Кър, изпълнен с подозрения.
— Приеми го като сувенир — отговори му Джони. — Няма никаква стойност.
В действителност беше много ценен. Равняваше се на месечната заплата на един психло.
Кър го стисна със зъби. Беше чисто злато.
— Сигурно ще искаш нещо от мен — реши той.
— Не — отговори Джони. — Имам два такива и затова ти давам единия. Доста отдавна бутаме вагонетката заедно и се разбираме добре.
Миньорите психлоси използваха този израз, когато искаха да покажат приятелското си отношение към някого, който им е помогнал в беда.
— Точно така — съгласи се Кър.
— Току-виж съм те помолил и да очистиш някого — добави Джони.
Това накара Кър да прихне. Той можеше да оцени добрата шега. Пусна пръстена в джоба си и се зае с мотора.
Половин час по-късно отиде при Джони, който седеше на сянка.
— Нищо му няма на мотора. Ако е загрял, било е от претоварването. Трябва да внимаваш с него. Продължиш ли да го товариш по същия начин, може да избухне в пламъци.
Джони му благодари. Кър също застана в сянката на сградата. Започнаха да си приказват, но през повечето време бъбреше Кър. Разправяше нещо за това, как графикът го притиска, а Джони от време на време му подхвърляше въпроси, чиито отговори живо го интересуваха.
— Какво ще се случи на деветдесет и първия ден от следващата година?
— Откъде си чул за това?
— Видях го написано в мината.
Кър почеса мазната козина на врата си.
— Сигурно си прочел погрешно. Трябва да е било написано деветдесет и втория ден. По график това е датата за телепортиране. Само след седем дни ще имаш възможност да разбереш за какво става дума. Истинска лудница.
— Е, какво чак толкова особено има?
— Сигурно си присъствувал поне на две телепортирания, докато беше затворен в клетката. Нали знаеш, че се извършват само два пъти в годината?
Той беше прав, но тогава Джони още не беше чувал нищо за процеса на телепортиране. Придаде глупаво изражение на лицето си.
— Става дума за бавно телепортиране — обясни Кър, — а не на руда. Пристигат нови служители и старите си заминават. Включително и мъртвите.
— Мъртвите ли?
— Да, изпращаме телата на загиналите психлоси у дома. Отчитат ги прецизно заради заплатите, а и не искат да попаднат в лапите на чужда раса, предполагам. Тъпите правила на компанията създават много главоболия. Поставят ги в ковчези, държат ги в моргата… Глупости, Джони. Виждал си моргата. Защо ли ти разправям всичко това?
— Е, по-приятно е, отколкото да работиш — каза Джони.
Кър се разсмя бурно.
— Да, прав си. Както и да е, бавното телепортиране представлява триминутно натрупване и след това „Гудбай!“. В този ден на всеки шест месеца от родната планета тук пристигат нови служители и между двете планети се установява линия на напрежение. Два часа след задействуване на системата ние изстрелваме обратно онези, които трябва да се върнат, и телата на мъртъвците.
— Знаеш ли — продължи той, — по-добре не се мотай около това място, когато се извършва обикновено междупланетарно телепортиране. Понякога те виждам да обикаляш там с коня си. За обикновените пратки и рудата няма опасност, но ако живо същество попадне в зоната, при прехода ще бъде разкъсано на парчета. Ще се разпадне на части. При бавното телепортиране телата остават цели, независимо дали са мъртви или живи. Ако искаш да отидеш на Психло, Джони, не се опитвай да пътуваш с рудата!
Той отново се разсмя, защото си мислеше, че шегата му е много забавна. Едно човешко същество, което диша въздух и е свикнало със слабата гравитация на Земята, не би издържало на Психло повече от две минути.
Джони също се смееше. Той нямаше никакво намерение да ходи на Психло.
— Наистина ли заравят телата на мъртъвците на вашата планета?
— О, да! С имена, надгробни знаци и всичко останало, както си му е редът. Така е записано и в работния договор. Е, гробището е извън града, в едно старо бунище, и никой не ходи там. Но все пак в договора е включено и погребение. Глупаво е, нали?
И Джони мислеше така.
Кър си тръгна в много добро настроение.
— И не забравяй да ми кажеш кого искаш да убия!
Когато стартираше със стария си камион, се давеше от смях. Джони погледна нагоре към прозореца, зад който Робърт Лисицата записваше разговора, и подвикна:
— Спри го!
— Готово — каза Робърт, като се наведе от перваза и погледна надолу. Джони продължи:
— Мисля, че вече знам как Търл ще изпрати златото на Психло. В ковчезите!
Робърт Лисицата кимна с глава в знак на съгласие.
— Да, всичко си идва на мястото. Тук ще ги напълни със златото и по всяка вероятност когато се прибере у дома, през някоя тъмна психлоска нощ просто ще ги изкопае, без никакви свидетели наоколо. Мръсен вампир!
И сега Джони, яхнал Уиндсплитър, обикаляше около площадката, за да се сдобие с необходимите му данни за процеса на телепортиране. Сигурно щеше да дойде ден, когато ще му потрябват.
Новите служители от Психло още не бяха пристигнали. Търл сновеше наоколо, за да организира нещата. Беше подготвил за посрещането медицински персонал и необходимите административни звена. Знаеше, че броят им ще е доста голям, тъй като Нъмф печелеше от всеки новопристигнал работник и беше успял да осигури доста „допълнителна помощ“.
Техниците проверяваха мрежата от кабели, опасваща площадката. Над контролния купол се появи бяла сигнална светлина. Джони подкара Уиндсплитър нагоре по хълма и натисна дистанционното управление, за да задействува камерата.
Запримигва червена светлина. Зави сирена. Високоговорителят излая: „Отдръпнете се!“
Кабелите започнаха да жужат. Джони погледна психлоския часовник, който беше прекалено голям за него, и си отбеляза времето.
Шумът постепенно се засилваше. Земята и дърветата трепереха от вибрациите. Пулсирането на електрическото напрежение се чувствуваше и във въздуха.
Всички служители се бяха отдалечили от платформата. Машините и двигателите бяха изключени. Чуваше се само нарастващ рев.
Над купола блесна пурпурна светлина.
Зоната на платформата се огъваше вълнообразно. Изведнаж върху нея се материализираха триста психлоси.
Стояха скупчени един до друг, всеки със своя багаж. На лицата си имаха дихателни маски. Започнаха да се раздвижват, като оглеждаха обстановката наоколо. Един падна на колене.
Бялата светлина запримигва на равни интервали.
— Задръж координатите! — прозвуча от високоговорителя.
Медицинският персонал от лагера изпрати двама души с носилка за припадналия. Към платформата се приближиха носачите. Те трябваше да помогнат за багажа. Административният отговорник за операцията по посрещането строи новодошлите на поляната до площадката, след това ги поведе в редица по един.
Търл взе списъка от отговорника на групата и заопипва униформите им за скрити оръжия или друга контрабандна стока. Работеше бързо. В ръката си държеше детектор и с него проверяваше багажа. От време на време вадеше по някой предмет и го хвърляше върху растящата купчина от забранени вещи. Действуваше, без да губи време. Отстрани изглеждаше като огромен танк, който се нахвърля върху противника и когато успее да откъсне нещо от него, се отдръпва.
Част от персонала подреждаше новодошлите в групи, след това ги насочваше към товарни самолети или към спалните помещения. Току-що пристигналите психлоси приличаха на полузаспали великани, свикнали с подобни неща. Нищо не можеше да наруши безразличието им и дори не протестираха, когато Търл вземаше нещо от багажа им. Не спореха с посрещащия ги персонал, не се противяха, но и не му помагаха.
Докато стоеше горе на хълмчето, Джони си мислеше, че тази маса от апатични същества не може да има нищо общо с живите и интересуващи се от всичко шотландци.
Изведнаж вниманието му бе привлечено от нещо. Търл беше проверил около две трети от редицата, когато внезапно спря. Разглеждаше един от новодошлите. Отстъпи назад и махна с ръка на останалите да минават, без да ги проверява. Пусна всички.
Няколко минути по-късно новопристигналите вече се намираха в спалните помещения на лагера или в самолетите, които щяха да ги извозят до другите мини на планетата.
Високоговорителят пак избоботи: „Координатите са фиксирани и готови за преминаване във втора фаза!“ Бялата светлина върху контролния купол отново замига. Самолетите включиха двигателите и излетяха.
Джони разбра, че не бива да се допуснат смущения в честотата на координатите. Колкото и малко да знаеше за процеса на телепортиране, съобрази, че когато настъпи моментът, не бива да работят никакви двигатели или машини. Това беше много важно. Координатните системи на двигателите на самолетите можеха да повлияят на координатната система на устройството за телепортиране.
Малкият двигател, работещ на този принцип, е нещо съвсем различно от съоръжението, с което рудата се прехвърля от планета на планета. Ето защо психлосите превозваха рудата на Земята със самолети.
Очевидно ако близо до площадката работи двигател, докато всички тези кабели жужат и се натрупва необходимото напрежение, той ще обърка изстрелването на пратката, защото ще наруши координатната система на локалното пространство.
Джони разбра, че в момента присъствува на съгласуване и задържане в едно положение на пространствените системи на Земята и на Психло. Координатите трябваше да бъдат фиксирани и контролирани поотделно. Представяше си как в контролния купол лапите на операторите натискат копчетата с отсечени движения, за да задържат Земята и Психло в една линия за второто изстрелване.
Точно то го интересуваше, но очевидно нямаше да стане веднага. Изключи камерата с дистанционното управление.
След известно време — той го засече по часовника и разбра, че е точно час и тринадесет минути, бялата светлина върху купола отново започна да мига. Високоговорителят пак изръмжа: „Готови за повторно изстрелване! Посока към Психло!“
За тази телепортация май беше нужно много по-голямо количество електроенергия, отколкото си мислеше. Електротехниците бяха подсилили електрическите стълбове с допълнителни събирателни шини. Във въздуха продължаваше да се носи слабото жужене.
Машини за почистване се движеха по площадката и събираха останките и боклуците след пристигането на новите работници.
Джони забеляза, че край детекторите на конвейера и останалата техника няма никой. Съоръженията изглеждаха изоставени и пусти. Беше се надявал да получи възможност да мине покрай машината за обезпрашаване с пробата от кварцовата жила, която държеше в джоба си, за да провери дали в нея наред със златото има и уран. Но нямаше късмет. В момента тя просто не работеше.
Търл се приближи тромаво към моргата. Джони включи камерата. Около площадката психлосите отново се раздвижиха. По високоговорителя прозвуча: „Координатите са фиксирани и готови за втората фаза!“ Все още координатните системи на планетите бяха подредени в една линия.
Джони си представи далечната планета, намираща се на няколко вселени разстояние оттук, пурпурна и натежала като огромен мехур, който трови и потиска толкова светове. Разбираше, че в момента точки от нейното пространство са свързани с това на Земята. Психло, един паразит, по-голям от организма, в който се е впил. Алчен, лаком, безмилостен свят, където дори не съществуваше думата „жестокост“.
Търл отключваше моргата. Малки товароподемни кранове минаха покрай него и влязоха вътре. Държеше в ръцете си списък и ги наблюдаваше отстрани.
Излезе първият. Търл погледна затворения ковчег и сравни номера му със списъка. Кранът с огромния ковчег в челюстите си бързо се насочи към площадката, където хвърли товара си. Той се стовари върху нея с тъп звук, заклати се насам-натам и застана неподвижно.
От моргата излезе втори кран с друг ковчег. Търл отново сравни номерата и този също замина към площадката. Последваха трети и четвърти, които повториха същата операция. Първият кран се беше върнал и вече изнасяше нов ковчег.
Джони проследи цялата операция, докато накрая върху платформата бяха струпани безразборно всичките шестнадесет ковчега.
Край моргата от обикновен товарен земеход при Търл слязоха неколцина служители и се подредиха веднага в редица. Той провери дрехите и личните им вещи. Бяха дванадесет. Щом проверката свърши, камионите ги откараха заедно с багажа им към платформата.
Бялата светлина спря да мига.
— Координати за първа фаза! — изрева високоговорителят. — Всички двигатели да се изключат!
Дванадесетте заминаващи си психлоси стояха изправени или седяха върху купищата багаж. Край тях се търкаляха нахвърляните ковчези.
Изведнаж Джони осъзна, че никой не се сбогува, нито маха за довиждане. Това, че тези същества си заминаваха у дома, не означаваше нищо за никого. Може би не съм прав, помисли си той, като се вгледа по-внимателно. Операторите на машините дърпаха ръчките и натискаха копчетата по-нервно от друг път. Лицата им бяха скрити зад маските, а и работеха доста далеч от него, но Джони усещаше, че завиждат на заминаващите.
Зад купола започна да мига червена светлина. Прозвуча вой на сирена. Високоговорителят излая: „Отдръпнете се!“
Жиците и кабелите зажужаха. Джони погледна часовника си.
Листата на дърветата трепереха. Земята под него вибрираше. Жуженето постепенно прерастваше в рев.
Изминаха две минути.
Появи се пурпурна светлина.
Пространството около площадката се замъгли и затрептя, сякаш през него преминаваха топлинни вълни.
Работниците и ковчезите бяха изчезнали. Джони усети вълнообразното движение и трептенето на кабелите. Сякаш всичко се връщаше в предишното си състояние.
Чу се друга сирена. Проблясна бяла светлина. Високоговорителят изръмжа: „Телепортирането завърши. Можете да включите моторите и да се завърнете към нормалната си работа.“
Търл заключваше моргата. Пое бавно нагоре по хълма. Джони изключи камерата с дистанционното управление и потегли. Търл го зърна, въпреки че изглежда мисълта му беше заета с нещо друго.
— Недей да се мотаеш наоколо! — отсече той.
Джони насочи коня си към него. Бавно, с дрезгав гърлен глас Търл каза:
— Не трябва да те виждат наблизо втори път. А сега изчезвай!
— Ами момичетата?
— Аз ще се погрижа за тях. Аз ще се погрижа.
— Исках да ти докладвам…
— Затваряй си устата!
Търл се огледа. Страхуваше ли се от нещо? Приближи се към коня, подпря се с една лапа на гърба му и погледна Джони право в очите:
— Утре ще дойда да те видя. Отсега нататък не се приближавай насам.
— Аз…
— Връщай се отново в базата с колата си. Веднага!
Търл изчака, за да се убеди, че ще тръгне.
Тази нощ тайната операция за прибиране на камерата от дървото беше много рискована. Но завит с топлозащитното наметало, за да не бъде уловен от детекторите, Джони се справи успешно.
Какво ли замисляше Търл?