Всички работещи на жилата бяха единодушни, че трябва да симулират усилена трудова дейност, за да заблудят самолета при днешния му разузнавателен полет.
Джони беше угрижен. Търл трябваше на всяка цена да продължи да реализира плановете си за прибирането на златото. От това изцяло зависеше осъществяването на собствените им замисли.
Обсъдиха различни стратегически варианти, но нито един от тях не беше достатъчно добър. Вече можеха да летят до древната отбранителна база. Ангъс бе поправил вратата на хангара, през която някога са влизали хеликоптерите, но цялата база съвсем не беше подготвена за бойни действия. Предложението на пастора да бъдат погребани мъртъвците бе отложено за по-късно, тъй като задачата бе непосилна за малкото на брой шотландци. Той наистина смяташе, че това е гробница. Може би някога, когато Земята бъде освободена — ако изобщо успееха, щяха да се погрижат и за телата на загиналите. Сега обаче всичките им сили трябваше да бъдат насочени към настоящето и близкото бъдеще. Съзнаваха, че не могат да се оттеглят в отбранителната база. Тя не беше подготвена, а и все още имаха шанс да победят. Надеждата продължаваше да блещука пред тях.
Но трябваше да накара Търл да продължи първоначалния си план. Това беше най-голямата грижа на Джони. При последния им разговор се убеди, че Търл е полудял, ако изобщо някога е бил психически здрав.
Златото беше единствената примамка, която би го накарала да влезе в капана. То беше в основата на всички планове на Джони.
Откакто разузнавателният самолет вчера премина над тях, работеха като луди, за да се подготвят за днешното идване на Търл.
Взривените парчета скална маса от горния пласт на жилата рикошираха в отсрещната стена на каньона и покриха с нов пласт отломки дъното му.
Можеха да си позволят да изгубят само един булдозер и Джони го подготви.
Робърт Лисицата прикрепи към седалката на водача чучело. Завързаха с въжета облечените му в ръкавици ръце, така че да се движат напред и назад, когато машината работеше. Робърт знаеше какво огромно удоволствие изпитва Търл от гледката на страхотии и разхвърля наоколо разкъсани части от дрехи, напръскани с „кръв“.
Призори, когато вятърът си даваше кратка почивка, спуснаха булдозера на покритото с отломки дъно на каньона.
Оператор, скрит в една цепнатина на отсрещната стена, го командуваше с дистанционно управление. Оттам можеше да следи движенията на машината. С нейна помощ щяха да разчистят малка площадка и да започнат да копаят в купчината. Операцията беше много рискована, защото мястото се оказа съвсем малко и имаше опасност булдозерът да се преобърне.
Напълниха една мрежа за руда с бял кварц и я спуснаха с кран до горния тунел. Поставиха всичкото налично злато върху видимия слой на жилата, а самата мрежа — до булдозера.
Всичко беше готово много преди очаквания полет на самолета и Джони събра хората си горе, на върха.
— Обикновено златото се намира в каверните — каза им той. — Така пише в старите книги по минно дело. Много е възможно в тази жила да има и друга каверна на шестдесет или дори на сто и петдесет метра във вътрешността на скалата. Все още не знаем дали в нея изобщо има злато и колко е то. Трябва да започнем да копаем навътре. Ще напредваме много по-бързо, защото имаме възможност да използваме и взрив. Вържете здраво асансьорната клетка, за да не се изплъзне, и започвайте работа веднага. До деветдесет и втория ден ни остават още около шестдесет дни. Вероятно ще се наложи да предадем златото на осемдесет и шестия ден. Тръгвайте и не губете надежда!
— И не забравяйте да се помолите! — добави пасторът.
Търл седеше самоуверено в огрения от лъчите на утринното слънце кабинет. Държеше писалка в ноктите си и старателно контролираше треперенето им. Трябваше да напише доклада си и с това да сложи точка на съвършеното престъпление, извършено от него.
Планът му за деня беше готов. Ще завърши доклада, ще разгледа последните снимки, направени от разузнавателния самолет, и ако животните още бяха там, ще вдигне във въздуха бомбардировача. Зът не пропускаше да се оплаче на всеки, който имаше желание да го изслуша, че това чудо е запушило вратата на хангара и товарните самолети не могат да бъдат обслужвани. Търл имаше намерение да го накара сам да настоява за излитането на бомбардировача, за да се освободи вратата. Трябваше да се срещне с Кър и чрез заплахи и изнудване да спечели сътрудничеството му като новоизбран Директор на планетата.
Но Търл не беше щастлив. Играещите по килима слънчеви лъчи, макар и омекотени от оловното стъкло на купола, му напомняха, че все още се намира на тази проклета планета. Виждаше края на мечтите си да стане богат и да заживее в разкош на Психло. Но сега това нямаше значение. Трябваше да свърши всичко необходимо, без да умува много-много.
Започна доклада си за десети път. До този момент не бе успял да се справи дори с увода, а какво оставаше за самото изложение! Нещо постоянно го тормозеше.
А, да! Не откри значката на Джейд, удостоверяваща агентурния му номер! Когато бръкна в ризата си, той очевидно искаше да я извади, за да докаже самоличността си на оперативен агент на ИБР. Доколкото беше запознат с работата на медицинските служби, те просто хвърляха телата в моргата без никакъв ред и нямаше да е зле да отиде и да ги подреди по масите и количките, както подобаваше.
Според предварителния план му бяха необходими десет трупа. Засега заедно с трите на взаимно изпозастрелялите се часови бяха пет. Въздъхна тежко. Планът му беше чудесен — трябваше само да постави златото в ковчезите, да ги телепортира у дома и когато се завърне, през някоя тъмна психлоска нощ да ги изрови, да ги отвори и да стане един от най-богатите и уважавани граждани на Психло! Е, това вече беше невъзможно. Пристигането на Джейд провали всичко. А и онези коварни животни го бяха измамили и предали.
Задължително беше да намери на всяка цена значката на Джейд и да научи номера, под който е работил в ИБР. Пък и щеше да се почувствува много по-добре, ако срита няколко пъти мъртвото му тяло. Взе си дихателната маска и излезе от лагера.
Минавайки край клетката на момичетата, забеляза, че пред нея има струпани дърва за огъня и храна. Ритна ги презрително и щеше да продължи пътя си, но се сети, че парапсихическите способности на животните можеха да предупредят онези горе, в планината, за грозящата ги опасност. Изключи тока, минаващ по решетките на клетката, отвори врата и гневно нахвърля вътре нещата. Вързопът падна право в огъня и по-малкото момиче се хвърли да го спасява, преди да изгори. Забеляза, че другото държеше в ръцете си нож от неръждаема стомана, очевидно изровен от някоя руина, останала от древността. Отиде и грубо го издърпа от ръцете й, но веднага се сети за парапсихическите способности и за да заглади положението, се опита да я погали по главата. На нея това никак не й хареса.
Търл затъкна ножа в колана си, излезе от клетката, включи отново тока и пусна дистанционното управление в джоба на гърдите си. По-малкото момиче говореше нещо на човешки език, без съмнение някаква грубост. Животните бяха коварни същества. Но това нямаше значение, скоро щеше да свърши и с тях. След като бомбардировачът пусне смъртоносния си товар, той ще види сметката и на тези двете. Планът му бе добър.
Пое надолу към моргата. Както и предполагаше, санитарите бяха нахвърляли труповете направо на земята! Включи осветлението, затвори вратата и намести почти петстотинкилограмовия Нъмф върху една маса. Дори мъртъв, старият мошеник изглеждаше като глупак. Върху лицето му беше застинал израз на недоумение. Кръвта все още не беше засъхнала и Търл си изцапа ръцете. Изтри ги в дрехите на Нъмф.
Тялото на Джейд беше изненадващо леко — тежеше не повече от триста и петдесет килограма. Търл го положи грубо върху друга маса и го блъсна няколко пъти гневно с юмрук.
— Да те вземат дяволите! — изруга той трупа. — Ако не се бе появил ти, бъдещият ми живот щеше да бъде по-хубав от сън.
Нанесе му още един удар по лицето.
Краста! Този идиот е страдал от краста. Търл погледна кисело трупа. Протегна ръце, сграбчи го за шията, започна да скърца със зъби и да го души. Заблъска главата му в масата. Тъпите удари отекваха в помещението. Прасна го за последен път.
Успя да се овладее. Трябваше да бъде хладнокръвен и пресметлив. Нямаше право на повече грешки. Къде е значката? Заопипва тялото му, но не я намери.
Може би я е носил скрита в ботуша? Кухите токчета на обувките бяха един от специалитетите на ИБР. Но и в тях нямаше нищо.
По дяволите, това приятелче все някъде трябва да е държало значката си! Търл прокара лапи по дрипавите панталони. Замисли се и се отдръпна от трупа. Каква жалка гледка представляваше този Джейд! Дрехите му бяха изпъстрени с дупки и кръпки, а козината му цялата бе проскубана.
Но къде можеше да бъде значката? Бъркаше в ризата си, за да извади нещо. С един замах Търл я разкъса отпред и оголи гърдите му. Прерови дрипите. И в тях нямаше нищо. Тогава забеляза нещо на тялото му. Зяпна от учудване.
Трите хоризонтални линии! С този знак жигосваха криминалните престъпници.
Ноктите му изпуснаха парцалите. Надвеси се и заразглежда гърдите на Джейд отблизо.
Нямаше грешка.
Знакът на криминалните престъпници се виждаше от ясно по-ясно.
Наведе се и се опита да го изтрие. Не, не беше грим, а истински, жигосан с нагорещено желязо!
Прецени го като професионалист. Беше направен преди около година.
Обърна се бързо и сграбчи глезена на десния му крак. Да! На него ясно личаха белезите от оковите, поставяни в Имперския затвор. Козината там още не се беше възстановила. Разгледа ги подробно. И те бяха отпреди година.
Търл отстъпи до стената и се втренчи в трупа.
Историята му беше позната. Служителите и агентите често извършваха престъпления по време на изпълнение на служебните си задължения. Или пък понякога се оказваха пълни глупаци и се опитваха да разкрият престъпления на управляващата върхушка, заради което биваха сваляни от постовете си и хвърляни в някой от имперските затвори.
Изведнаж Търл проумя причината за пристигането на Джейд. Той беше използвал всичкото си умение и връзки, за да избяга. Изготвил си е фалшиви документи на името Снит, вкарал е данните си в списъците на Междугалактическата минна компания и е пожелал да бъде изпратен на работа в най-отдалечената мина.
Всъщност се е опитвал да се спаси с бягство!
Това откритие подействува на Търл като удар. Джейд не е пристигнал, за да провежда никакво разследване! Той се е криел! Посегнал е към ризата си, за да покаже знака на криминалните и да помоли Търл за милост. Всичко би могло да се нареди от добре по-добре! Можеше дори да го включи в плановете си по най-хитър начин!
Месеци наред безсънни нощи!
И то за нищо!
Търл погледна жалкото, покрито с краста същество на масата. Добре, че вратата беше затворена, защото дълго време не можеше да овладее смеха си.
За втори път този ден Търл седна зад бюрото си. Чувствуваше се спокоен и отпочинал. Пред него имаше купа с кербанго, но той дори не го опита.
Пишеше доклада си с вдъхновение. Нещата коренно се бяха променили. Всичко беше толкова просто!
Нъмф не бе обърнал внимание на предупреждението — ето и копието, документиращо този факт — да бъде внимателен поради големия брой криминални престъпници, които напоследък доста успешно се промъкват сред новопристигналите работници. Един от тях с подправени документи на името Снит бе проникнал в административната сграда, най-вероятно с цел грабеж. Натъкнал се на Нъмф и той го застрелял. Но преди да издъхне, криминалният престъпник успял да отвърне на изстрела. Прилагат се и писмените показания на всички очевидци. Препоръчва се отдел „Кадри“ на родната планета да засили контрола върху доброволците, желаещи да постъпят на работа, тъй като това е вторият случай на заловен психло с криминални прояви, попаднал тук с новите попълнения. Разбира се, основната цел на компанията е реализирането на печалба, а тази планета е най-отдалечената и затова не й се обръща голямо внимание. Но не бива да се забравя, че тя има компетентен шеф на службата за сигурност. Естествено това е съвсем незначителен случай и той не се осмелява да критикува работата на администрацията на родната планета, защото в края на краищата те много добре знаят какво правят. Събитията тук са изцяло под контрол. Наскоро назначеният заместник на Директора на планетата е поел задълженията си и се справя отлично. Произшествието е незначително. Телата ще пристигнат при следващото по график телепортиране.
Това беше всичко. Търл въодушевено опакова доказателствените материали, свидетелските показания и снимките. Съмняваше се, че в действителност някой ще прояви интерес към случая. Извика Чърк. Плесна я закачливо по задника и й каза да сложи изходящ номер на пакета, като го включи в следващата пощенска пратка. Тя излезе и той погледна часовника. Беше крайно време да включи апаратурата, приемаща информацията от разузнавателния самолет. Вкара координатите на интересуващите го обекти и снимките започнаха да изскачат една след друга. Преглеждаше ги небрежно. Бяха му необходими просто за да се убеди, че бомбардировачът няма нужда от промяна на курса. Животните работеха в мината, асансьорната клетка беше на мястото си…
Изведнаж се надвеси напред и разпръсна снимките пред себе си.
Бяха спуснали на дъното на пропастта булдозер и ровеха в срутената скална маса.
Да! Виждаше се как кранът издига нагоре една мрежа, пълна с руда… Какво ли имаше в нея?
Ноктите му заиграха по клавиатурата и от апарата изскочи снимка с по-голямо увеличение. Разгледа я внимателно. Погледна графиката на минералния състав на рудата. Не бяха нужни допълнителни анализи, за да разбере какво има в нея. Злато!
Животните го извличаха от срутения пласт!
Изправи се и приближи снимките към очите си. Какви бяха тези странни неща встрани от купчината? Аха, това са разкъсаните трупове на загиналите. Имало е пострадали при срутването. Живите се бяха оказали достатъчно глупави и сантиментални, за да си направят труда да изровят мъртъвците. Какъв смисъл имаше? Те дори не трябваше да ги телепортират на друга планета. Кой го беше грижа за труповете на някакви животни? Това означаваше, че са стигнали до жилата от обратната страна.
Но тогава за какво им бе асансьорната клетка? Дали не продължаваха да копаят? А-а, да, каверните. Сигурно са се натъкнали на втора, някъде нагоре по жилата, във вътрешността на планината. Миньорските познания му подсказваха, че това е реално.
Погледна златото в мрежата. Дали имаше двеста килограма? Тръшна се на стола и се усмихна. Ликуваше.
Бомбардировачът. Нямаше смисъл да го изстрелва. Можеше да почака до деветдесет и третия ден. А дотогава имаше време. Проклета мъглявина, разбира се, че сега няма смисъл!
Как прекрасно се чувствуваше! От цяла вечност днес за пръв път не го болеше главата. Протегна лапата си напред. Огромните нокти дори не потрепваха.
Търл скочи на крака, изпълнен с енергия и добро настроение. Грабна екипировката си и излезе.
Продължаваше да работи по график, но вече го бе променил.
Премина през лагера, лек като перце, и влезе в кабинета на Директора на планетата.
Служителите бяха почистили кръвта, но някои от петната все още личаха. Наоколо се носеше острата миризма на дезинфекционните препарати.
Вътре седеше Кър. Джуджето психло изглеждаше малко смешно и потиснато. Дребната му фигура се губеше в огромното кресло зад също такова огромно бюро.
— Добър ден, ваше планетарно превъзходителство — изчурулика Търл.
— Би ли затворил вратата, ако обичаш! — помоли Кър с тих глас.
Търл извади изпод мишницата си сонда за откриване на подслушвателна апаратура и провери дали през нощта някой не е монтирал такава. Направи го по-скоро по навик, а не защото се страхуваше. Чувствуваше се свободен!
— Служителите май не ме приемат добре — оплака се Кър. — Никой досега не е обърнал учтиво към мен. Всички се чудят защо Нъмф ме е назначил за свой заместник. Аз също. Знаеш, че съм човек на действието, а не администратор. И изведнаж се оказвам Директор на планетата.
Търл пристъпи към него с най-прекрасната усмивка върху костните си устни.
— Това, което сега ще ти кажа, Кър, никога няма да призная, че е излязло от моята уста. Разговорът не се записва, няма да имаш никакви доказателства, следователно ще е по-добре, ако забравиш всичко.
Кър застана нащрек. Беше закоравял криминален престъпник и никога не би се доверил на някакъв си шеф на сигурността. Започна да се върти неспокойно в огромния си стол.
— Нъмф — каза Търл — никога не те е назначавал за свой заместник.
Кър настръхна.
— Това направих аз — продължи Търл. — И докато изпълняваш всичко точно както ти казвам, без да издаваш, че съм ти наредил, няма от какво да се страхуваш. Всичко ще бъде наред. Просто чудесно!
— Но на деветдесет и втория ден ще изпратят нов Директор — отговори Кър. — Дотогава остават само два месеца. А ако объркам нещо, новият веднага ще разбере… да, може дори да открие, че в някои вселени съм извън закона.
— Не, Кър. Не вярвам да ти намерят заместник. Всъщност дори съм сигурен, че това е невъзможно. Ще се задържиш на този пост години наред.
Кър беше озадачен и предпазлив, но Търл говореше толкова убедено, че се заслуша внимателно.
Търл отвори един плик и разпръсна пред очите му всички улики срещу Нъмф. Кър го зяпаше, като очите му бавно се разширяваха от учудване.
— Една измама, носеща годишен приход от сто милиона кредита — каза Търл. — Нъмф е получавал половината от тази сума. Ти не само ще останеш дълго на поста си, но и когато се завърнеш у дома, ще бъдеш достатъчно богат, за да си купиш чисто досие и да заживееш в разкош.
Джуджето психло разглеждаше документите. В началото му бе много трудно да проумее за какво става дума. Найп, племенникът на Нъмф, осчетоводяваше заплатите на служителите на тази планета в пълен размер, а на практика изпращаше тук само половината. Останалите пари, както и всички премиални, внасяше в своята лична банкова сметка и в тази на Нъмф. Накрая му стана ясно — просто не трябваше да подписва заповедите за премиални и да увеличава заплатите.
— Защо правиш всичко това? — попита Кър. — Ти получаваш ли нещо? Участвуваш ли в играта?
— О, не! Не искам дори един кредит. Всичките са за теб. Естествено го правя, защото съм ти истински приятел. Не съм ли го доказвал досега? Не съм ли ти помагал?
— Имаш събрани достатъчно доказателства и улики срещу мен, за да ми издействуваш смъртна присъда — отговори Кър. — Защо продължаваш да ми правиш услуги?
— Хайде, хайде — каза Търл помирително.
Реши, че е дошъл моментът нещата да бъдат изяснени.
— Искам да издаваш всяка заповед, която ти поднеса, и да подпишеш нареждане за завръщането ми у дома в срок от шест месеца.
— Много добре — отговори Кър. — Бих могъл дори да наредя твоите заповеди да не се отменят никога. Но все пак не разбирам защо няма да бъда уволнен след два месеца?
Търл премина към същността на въпроса.
— Това е кодът, използван от Нъмф. Изработен е въз основа на серийните номера на транспортните машини. Никой няма да те уволни. Найп, неговият племенник, е много влиятелна фигура. Ето ти първото съобщение за него.
Остави го на бюрото, като си повтори, че не бива да забравя да унищожи оригинала, написан с неговия почерк, веднага щом Кър го кодира.
Бележката гласеше: „Нъмф е убит от избягал криминален престъпник. Възникна нова ситуация. Назначи ме за негов заместник. Уговорката остава непроменена. Депозирай неговата част в сметката ми в Галакси Тръст Къмпани. Съболезнования. Надявам се на щастлива съвместна работа. Кър.“
— Аз нямам никаква сметка — възрази Кър.
— Естествено, но ще имаш. Приготвил съм всичките ти документи. Ще бъдат изпратени още при следващото телепортиране. Нещата са съвсем прости.
Кър отново погледна бележката. Усмихна се за пръв път след убийството. Облегна се назад и почувствува как започва да става по-голям и по-важен. Изведнаж се пресегна и плесна с длани лапите на Търл в знак на пълно съгласие с така сключения договор.
Когато Търл си тръгна, Кър толкова се беше надул, че изпълваше целия стол.
Единственото опасение на Търл, докато мислеше за следващата си задача, бе, че дребният малоумен психло може да се вживее в ролята си на велик и да направи някоя глупава грешка. Трябваше постоянно да го държи под контрол. Няма да го изпуска от очи. А след като веднаж напусне планетата, не му пука за него.
Възможността за каквото и да е сътрудничество между Джони и Кър бе унищожена напълно и завинаги.
Следващите действия на Търл бяха внимателно наблюдавани от опитните шотландски разузнавачи горе на хълма.
Късно следобед предишния ден Търл се насочи като луд към един от танковете. Потегли към древния град на север и не след дълго влезе в него.
На другия ден по обед напусна развалините и пое с ръмжащи двигатели по обраслата с трева магистрала към академията.
Слезе от танка. Слънцето се отразяваше в стъклото на маската му. С небрежна походка се запъти към часовия.
По това време в района на академията имаше много малко хора — една домакинска рота и трима шотландци на пост, обикновено пострадали при злополука и възстановяващи се в лагера.
Онзи, който посрещна Търл, беше със счупена ръка. Тя бе шинирана и висеше на превръзка, закачена на врата му.
— Какво мога да направя за вас, господине? — попита той на доста сносен психлоски.
Търл се огледа. Не се виждаха никакви машини. Всъщност не, там стърчеше опашката на малък пътнически самолет. Сигурно цялата техника е горе в планината. Вероятно дори не достигаше.
Погледна часовия. Търл беше опитен миньор и разбираше, че положително и хората са по-малко от необходимото. Всъщност това беше без значение. Все още имаше достатъчно живи работници.
Чудеше се как да се разбере с това животно. То се бе обърнало към него на психлоски, но съзнанието му отказваше да възприеме този факт, защото просто не можеше да повярва, че е възможно. Животните бяха прекалено глупави за такова нещо.
Започна да жестикулира с лапи, като описваше ръста и брадата на началника на животните. Изигра цяла пантомима, въртеше очи, сочеше към гърдите си и мястото до себе си. Да се разговаря с такава твар беше безкрайно трудно.
— Вероятно имате предвид Джони — каза часовият на чист психлоски.
Търл поклати разсеяно глава и тръгна. Налагаше се да изчака, докато отидат до мината и го докарат обратно със самолета. Вече имаше време и можеше да си го позволи.
С нарастващо удоволствие започна да си мисли колко свободен бе сега. Имаше възможност да ходи където си пожелае и да прави каквото си иска. Протегна се и тръгна. Наистина планетата беше гадна, но вече разполагаше с достатъчно свобода, за да действува. Усещаше, че невидимата преграда, която го ограничаваше, се е отдръпнала на хиляди километри от него.
Няколко коня пасяха на близката полянка. За да не скучае, започна да се упражнява в бързо вадене на пистолета. Изстрелите чупеха краката им един след друг. Цвиленето на ужасените и агонизиращи животни бе много приятно за слуха му. Чувствуваше се в по-добра форма отвсякога. Не пропускаше целта дори на двеста метра! Дойде ред на черния кон. Четири изстрела, четири попадения. Падналото животно вдигаше около себе си фонтани сняг. Какво цвилене! Прекрасно!
В цялата тази шумотевица едва успя да чуе зад гърба си гласа на Джони, но появата му не го изненада. Обърна се спокойно, зад стъклото на маската костните му устни се бяха изкривили в усмивка.
— Искаш ли да опиташ? — попита Търл и се престори, че му подава пистолета.
Джони посегна. Търл се разсмя гръмогласно и го пъхна обратно в колана си.
Джони отдавна го очакваше да се появи. Още от момента, когато чудовището напусна града, той разбра накъде се насочва, и долетя от мината. Търл не биваше да заподозре, че го следят, затова Джони имаше намерение да се забави още малко, но цвиленето на измъчваните коне бе непоносимо и реши да не изчаква повече.
Търл беше много променен, почти приличаше на онзи отпреди една година.
— Хайде да се поразходим — предложи психлосът.
С едва прикрит гняв Джони даде знак с ръка на един от шотландците, без Търл да го забележи, да отиде и да избави от агонията им мятащите се животни, като им пререже гърлата.
— Е, глупако — каза Търл, — виждам, че се справяш доста добре. Предполагам, че търсите втора каверна?
— Да — отговори Джони, като се мъчеше да потисне гнева си. — Все още не сме изкопали достатъчно злато.
Това беше само част от истината. Всъщност всичкото изкопано до момента съкровище се намираше в торбата му.
— Добре, добре — обади се Търл. — Трябва ли ви още техника? Имате ли нужда от нещо? Само кажи или направи списък на необходимите неща.
Джони не отговори нищо.
— Всъщност когато го приготвиш, можеш да го оставиш при вързопите пред клетката и аз веднага ще изпратя всичко. Естествено заявката трябва да бъде обозначена като „техника за обучение“.
— Добре — съгласи се Джони.
— А ако искаш да разговаряш лично с мен, светни с прожектора в прозореца на канцеларията ми. Три къси светвания и аз ще пристигна веднага. Разбра ли?
Джони потвърди, че всичко му е ясно. Обясни за непрекъснато възникващите проблеми при подемните операции.
— Попаднал си точно на човека, който може да ти помогне — каза важно Търл, като се удари с юмрук по гърдите. — Ако не знам нещо за миньорската работа, то е толкова маловажно, че не си заслужава да се знае!
Разсмя се високо. Търл наистина се е променил, помисли си Джони. Напрежението в него бе изчезнало.
Все още бяха в равнината и не се виждаха от лагера, защото хълмът ги скриваше.
— А сега да минем към по-сериозни въпроси — каза Търл. — На осемдесет и деветия ден трябва да ми доставиш всичкото злато. Тук, в тази сграда в стария град.
Извади от джоба си една снимка и му я показа. Върху постройката ясно личеше надпис „Монетен двор на Съединените щати“. Джони посегна да я вземе, но Търл я дръпна и му показа три други, направени от различен ъгъл. На тях се виждаха улицата и къщите от двете й страни.
— Запомни, на осемдесет и деветия ден. Два часа след залез слънце. Никой не трябва да те забележи. Приготвил съм една стая. Ще оставиш златото в нея.
Джони разглеждаше снимките. Очевидно Търл нямаше намерение да го заведе на мястото преди уречения час. Около сградата се виждаха някакви купчини, вероятно стари коли, а встрани една по-голяма — изоставен камион. Вратите изглеждаха стабилни и здраво заключени, но без съмнение Търл ги бе отварял.
— Имаш ли земеход с открита каросерия? — попита чудовището. — Не? Добре, ще ти дам.
Правеше впечатление начинът, по който даваше нарежданията си.
— А сега слушай внимателно. В уговорения час ще пристигнеш с още две животни. Нито едно повече. И ти лично. Кажи на останалите, че ще се върнеш на деветдесет и третия ден и ще им донесеш заплатите. От осемдесет и деветия ден до завръщането си ще трябва да изпълниш и някои други задачи. Ясно ли ти е? Ти лично, придружен само от две животни. Всички други чакат в миньорското селище. Разбрано?
Джони каза „да“. Бяха добре скрити от чуждите погледи зад едни храсталаци.
— Искаш ли да видиш част от изкопаното?
Търл нямаше нищо против. Джони разтвори на земята едно наметало и изсипа върху него златото. То блестеше меко на слънчевата светлина.
Търл погледна нагоре, за да се убеди, че над тях не преминава самолет, и клекна над земята. Започна да гали парчетата. По някои от тях имаше полепнал кварц. Полюбува му се известно време, изправи се и даде знак с лапата си да бъде прибрано. Джони изпълни заповедта много внимателно. На практика това бе цялото количество, с което разполагаха.
Все още с поглед, прикован в торбата, Търл изпусна дълбока въздишка в маската си.
— Колко е красиво — възкликна той, — колко е красиво!
Постепенно излезе от транса си.
— И така, на осемдесет и деветия ден ще получа един тон злато, нали?
Потупа джоба си, където се намираше дистанционното управление.
— А след това, на деветдесет и третия ден, ще се разплатя с вас.
— Защо с такова закъснение? — попита Джони. — Цели четири дни.
— О, защото ще трябва да свършиш още някои неща — отговори Търл. — Но няма от какво да се страхуваш, животно. На деветдесет и третия ден ще получите заплатите си. Заедно с лихвите. Наведнаж. Давам ти честната си дума!
Изсмя се високо в маската си. Джони разбра, че днес Търл е в приповдигнато настроение, но в никакъв случай не беше луд.
— Ще получиш всичко, което ти се полага, животно! — повтори Търл. — А сега да се връщаме обратно при колата.
Никога през живота си Търл не се бе чувствувал толкова добре. Спомни си как по време на шотландската операция животните се ентусиазираха, когато стана дума за заплащането. А на деветдесет и третия ден той лично ще си оправи сметките с това животно. После ще убие и двете момичета. Няма изобщо да се съобразява и да се страхува от парапсихическите му способности. Великолепно!
— Довиждане, животно! — каза той и потегли в чудесно настроение.
Следващите седмици бяха изпълнени с напрежение. Копаеха по продължение на жилата с надеждата да попаднат на нова златоносна каверна, но напразно. Имаше само чист кварц. А без златото плановете им щяха да се провалят.
Случката със стадото коне предизвика негодуването им. Животните бяха опитомени, дресирани и докарани да пасат в академията, докато им дойде времето да бъдат използвани. Шотландците бяха бесни не само заради загубата им, но и поради отвратителната чудовищна постъпка. Всички за сетен път разбраха срещу какъв враг са изправени. За съжаление и останалите психлоси бяха такива. Разузнавачите донесоха сведения и за други осакатени животни около лагера. Не се ли намират момичетата в прекалено голяма опасност? Да, но засега трябваше да стискат зъби, за да може цялостният им план да успее. Това беше от жизненоважно значение, нямаха право да допуснат и най-малката грешка! Ситуацията приличаше на дяволска партия шах с маниаци.
С изключение на набавянето на необходимото злато планът им се развиваше добре.
Ангъс направи ключове за вратите на всички помещения в града. Рискът беше много голям. Разузнавачите се придвижваха тихо в снега, покрити с топлозащитни наметала, вземаха восъчни отпечатъци от ключалките, а после прикриваха следите. Беше опасно по две причини — имаше риск за живота на хората, заели се с тази задача, а и съществуваше вероятност психлосите да заподозрат, че се подготвя нещо.
Използваха възможността да проучат цялата история на проведената преди хиляда години битка. Всички архиви и сателитни снимки вече бяха подредени.
Джони и доктор Макдърмот ги изследваха подробно. Търсеха някаква информация, която биха могли да използват. Прочетоха безброй рапорти на бойни самолети, участвували в неравния бой.
Попаднаха на странна подробност. Едно съобщение гласеше, че психлоски самолет пикирал и атакувал с бомби танк в центъра на Денвър, но според сводката на сухопътните сили там не би трябвало да има нищо. Това несъответствие привлече вниманието на Джони и доведе до откриването на друг рапорт за същия самолет.
След бомбардирането на несъществуващия според сводката танк самолетът се насочил с голяма скорост на северозапад и бил видян да се разбива в покрития със сняг планински склон. Отбелязано беше и точното място на катастрофата.
Откриха го и на картата. Намираше се само на около четиристотин и петдесет километра на север от тях.
Данълдийн извърши разузнавателен полет и с помощта на детектор за метал потвърди точността на сведенията. Бойният самолет беше на описаното място, зарит под вечните снегове, и само опашката му стърчеше.
Успяха да го изтеглят с две летящи платформи. За да не бъдат забелязани, го пренесоха през нощта по въздуха до старата база. Вкараха го в хангара за хеликоптери и го изследваха най-внимателно.
Старият самолет не можеше да бъде поправен, но от него получиха много ценна информация, каквато и най-опитният разузнавач не би събрал. Двамата психлоски пилоти бяха убити при катастрофата, ала техниката и екипировката им бяха запазени.
Разучиха дихателните маски до най-малката подробност. В кабината имаше и портативни реактивни двигатели за аварийно напускане на самолета, които се прикрепваха на гърба като парашут. Предпазните колани не се различаваха от тези на товарните самолети. Пилотите носеха на кръста си пистолети.
Уредите за управление също бяха като на товарните самолети, но имаше и спусък за стрелба с оръдията и бутони за задействуване на едно приспособление за кацане на всякаква повърхност. Откриха, че ските всъщност представляват електромагнити. С тяхна помощ самолетът можеше да се залепи за метална повърхност и дори да застане вертикално.
Разгледаха ключалките и направиха дубликати на ключовете за всички врати и люкове.
След основно почистване самолетът можеше да бъде използван за обучение на млади пилоти.
Пасторът аутопсира мъртвите мумифицирани тела на психлосите и установи къде са разположени главните им вътрешни органи. Сърцето се намираше точно зад катарамата на колана, белите дробове — високо под раменете. Мозъкът беше ниско в задната част на черепа, а самият той представляваше една масивна кост. Пасторът погреба телата с нужната тържественост.
Работеха едновременно върху няколко проекта. Построиха в обширната зала на „Емпайър Донтлис Майнинг“ голям макет на психлоския лагер. С негова помощ обучаваха всички членове на екипите.
На една поляна отбелязаха точните разстояния между обектите в лагера, като взеха предохранителни мерки да не бъдат забелязани от разузнавателния самолет. Засякоха необходимото време за всеки отделен етап на операцията — за колко се стига от едно място до друго, каква трябва да бъде часовата разлика за включване на отделните групи, за да могат да нападнат лагера едновременно. Тъй като не им бяха известни редица подробности, разработиха няколко резервни варианта.
Съществуваше и проблемът с избитите от Търл коне. Налагаше се една малка група за късо време да улови други и да ги опитоми.
Всички бяха станали отлични стрелци с автомати и базуки.
Под вещото ръководство на неуморимия Робърт Лисицата — истински майстор в организирането на нападения, напредваха бързо.
— Ако пропуснем нещо — постоянно им повтаряше той — и допуснем и най-малката грешка, тези равнини отново ще бъдат прегазени от телепортирани психлоски танкове, а небето над нас ще гъмжи от бойните им самолети. Отмъщението на планетата Психло ще бъде кърваво и безпощадно. Стане ли това, единственият ни изход ще бъде отстъплението в древната отбранителна база, където по всяка вероятност ще умрем от задушаване, защото отровния газ ще покрие цялата Земя. Шансът ни е нищожен. Не бива да грешим. И най-малкият пропуск може да е фатален. Хайде сега да повторим всичко отначало.
Можеше ли една ударна бойна единица от шестдесет души да се справи с цялата психлоска империя? Този въпрос ги караше да влагат двойно повече усилия при обучението. Повтаряха всичко отново и отново.
Но все още не разполагаха с ключа към успеха — златото.
В мината се работеше денонощно на три смени. Навлизаха все по-навътре в жилата от бял кварц, но злато нямаше.
На шестдесетия ден я изгубиха. Преди хиляди години земен трус я бе изместил нагоре или надолу, наляво или надясно. Пред тях се изправи гола скала. Жилата беше изчезнала.
Предвиждаха и такава неблагоприятна възможност. Седмици наред бяха изпращали разузнавачи, за да търсят скрити запаси от злато навсякъде в обсега на транспортните самолети.
Надеждата, свързана с намерената преди време от Джони златна монета в банковия сейф в Денвър, се изпари. Повечето от тях имаха само нумизматична стойност и бяха от посребрена мед. Откриха само пет златни, а те ни най-малко не ги доближаваха до изпълнението на задачата — един тон злато.
Няколкото украшения, изровени от някогашен бижутерски магазин, прибавиха към общото количество само още петдесет жалки грама.
Очевидно персоналът на древните мини в планината не е държал златото в сейфовете си. В тях имаше само разписки — „Изпратени толкова и толкова унции на Монетния двор на САЩ в Денвър“ или „Доставени толкова и толкова килограма концентрат за претопяване“.
Данълдийн и още двама шотландци предприеха през нощта много рисковано пътуване до едно място на източния бряг, наричано някога Ню Йорк. Надяваха се да не бъдат засечени от разузнавателния самолет по това време. Повечето сгради бяха срутени, а сейфовете — разбити и изпразнени.
Посетиха и открития от историка Форт Нокс, но там също намериха само развалини.
Данълдийн направи безброй снимки с безценна информация — паднали мостове, купчини камъни и бетон, дивеч, диви говеда, цели армии гризачи и нито следа от хора. Когато разказваше за преживяното, на човек можеха да му настръхнат косите.
Но злато нямаше.
Стигнаха до извода, че психлосите са го изровили и отнесли всичкото още преди хиляда години. Сигурно са го задигали дори от труповете по улиците — пръстени, златни зъби, украшения. Може би именно то и вроденият им навик да убиват за удоволствие са станали причина за изчезването на цели народи от лицето на Земята. Откриха доказателства, как веднага след завладяването на планетата хората са били избивани единствено заради златните им пломби. Вече разбираха защо Търл е готов на всякакви рискове, само и само да се сдобие с жълтия метал. За хората той означаваше твърде малко. Те не го използваха за търговия. Беше красив, неръждаем и лесен за отливане, но за тях стоманата имаше много по-широко приложение и следователно беше много по-ценна. Представите им за търговска дейност се свързваха единствено с размяната на полезни предмети.
Всички тези разсъждения обаче не им помагаха да намерят необходимия тон злато. Копаеха като луди, за да попаднат отново на жилата, но безуспешно.
На седемдесетия ден я откриха. При разместването на пластовете се бе отклонила на около седемдесет метра на север и само на десет метра от повърхността.
Избърсаха капките пот от челата си, защото от студа и вятъра на тези височини те моментално замръзваха. Направиха нова площадка за техниката. Изкопаха друга шахта и галерия по протежение на кварцовата жила. Тя беше изтъняла и станала около метър в диаметър. Дълбаеха усърдно. В тъмния тунел на всички страни хвърчаха люспи кварц. Беше задимено.
Джони отново се зае с изучаването на военните сводки и рапортите, получени от бойните самолети. Трябваше да се запознаят най-подробно с тактиката на психлосите. Отново бе озадачен от информацията за нападението над несъществуващия танк в Денвър. Накрая намери точното му местоположение върху избелелите сателитни снимки. Те бяха продължили да пристигат дълго след смъртта на президента. Да, на тях ясно се виждаше силуетът му.
Бяха проучили всяко местенце в Денвър. Както можеше да се очаква, Търл нямаше намерение да преработва златото си в Монетния двор на САЩ. Беше подготвил помещение в мазето под останките на една леярна, разположена на няколко минути път с кола от двора. А него щеше да използва само като приемателен пункт.
Но намерените в мините фактури за изпратено злато бяха толкова много, че на Джони му се струваше невъзможно да изчезне цялото количество. Все някъде беше останала част от него. То им беше нужно, в случай че от жилата не получат нищо. Може би несъществуващият във военните сводки танк е охранявал двора?
Без да губят време, заедно с Данълдийн се насочиха към него. Увериха се, че в късния следобед наоколо не преминават самолети и земеходи. Кацнаха в парка, скриха самолета под клоните на огромните дървета и безшумно влязоха в сградата.
Там цареше пълна тишина. Шотландците вече бяха идвали тук на разузнаване, но решиха да претърсят мястото още веднаж, в случай че психлосите са пропуснали някой секретен сейф. Не намериха нищо.
Нощта се бе спуснала и те обикаляха обезкуражени в тъмнината. Данълдийн с удоволствие се ровеше в купчините метал, представлявали някога коли. Опитваше се да си представи как ли са изглеждали, когато са били в движение. Джони си мислеше за снимките на улицата и сградите, показани му от Търл. Заобиколи постройката и освети с миньорската си лампа околността, но така, че светлината да не може да се забележи отдалеч.
Изведнаж се оказа пред една купчина, по-голяма от другите. Хрумна му, че може би това е танкът, унищожен от бойния самолет. Несъществуващият танк.
Повдигна няколко чима, тъй като целият беше покрит с пясък и трева. Изряза ги много внимателно, за да ги постави после обратно и да не личи чуждата намеса. Това нещо не беше обикновена кола. Стоманата беше толкова дебела, че дори многогодишната ръжда не бе успяла да я разяде. Там, където бяха попаднали бомбите, металът се беше огънал. Никога не бе виждал подобно нещо. Имаше тесен отвор, през който можеше да се стреля, но това бе единствената прилика с истински танк. Прозорците бяха с решетки като на клетките в зоологическата градина. За какво ли е служило това чудо? Отвори с миньорския лост една от вратите и влезе. Вътрешността бе почерняла от експлозията, а металните листове на пода — нагънати. Повдигна един от тях.
Само няколко секунди по-късно Джони имитираше чуруликането на птичка — уговорения с Данълдийн сигнал. Не след дълго шотландецът се появи.
Както можеше да се предположи, при атаката на психлосите Монетният двор на САЩ е потърсил начин да евакуира съдържанието на сейфовете си.
ЗЛАТО! И то в какво количество!
Изключително тежките кюлчета бяха прекарали тук повече от хиляда години. Никой не ги бе открил, защото всички са смятали, че е най-обикновен танк.
Силно развълнувани, двамата мъже се опитваха да ги претеглят с ръце. Ентусиазмът им изведнаж помръкна.
— По-малко от една десета от тона — каза Данълдийн. — Достатъчно ли ще е за Търл?
Джони беше убеден в обратното. Дори за собствения му план нямаше да е достатъчно.
— Все пак парче хляб е повече от нищо — обади се Данълдийн.
Качиха седемдесетте килограма злато на самолета, покриха отново „танка“ с чимове и заличиха следите си по снега.
Вече разполагаха с около сто килограма злато.
Трябваше им тон.
Положението щеше да ги принуди дори да прибягнат до услугите на алхимията — легендата за възможността оловото да се превръща в злато. Така смяташе историкът. И наистина той прекара цялата нощ в безплодни опити да разреши този проблем.
Пасторът посети селото на Джони, за да предупреди хората за вероятността да им се наложи да дойдат в отбранителната база. Предаде на Джони много поздрави от леля Елен. Тя го била предупредила да внимава, когато обикаля всички тези непознати места. Джони усети, че пасторът не е безразличен към леля му, и тайничко в себе си му пожела успех.
Чувствуваха се много зле, защото нямаха възможност да предупредят и останалите хора на планетата.
Ако не успееха, човекът наистина щеше да изчезне.
Работата на смяната, застъпила в мината в края на осемдесет и шестия ден, започна както обикновено. Напоследък жилата все повече се стесняваше и като че ли пак щеше да изчезне. Предварително знаеха, че не могат да разчитат на голям успех, но въпреки това всеки безрезултатен ден им носеше голямо разочарование.
Данълдийн, вече напълно възстановен след аварията по време на земетресението, работеше с тежка къртачка. Беше плувнал в пот в тясната задушна галерия. Една капка се стече в окото му и за момент му се стори, че е цветна. Спря машината, за да види по-добре. Отново погледна пред себе си през облаците дим и бял прах. Същата картина продължаваше да танцува пред очите му.
Не, не беше видение!
Посред бялата кварцова жила едно малко кръгло петънце светеше в жълто.
Отново включи машината. Вибриращото й острие се впи дълбоко в минерала. Изключи я и се приближи до стената.
Стоеше като вцепенен. Изсвири силно, за да спре работата в галерията.
Сочеше нещо. Галерията се изпълни с викове на лудешка радост!
Това беше злато!
Най-сетне бяха попаднали на втора каверна!
Скоро след това радостта утихна и всички инструменти заработиха върху жилата.
На фона на белия кварц златото блестеше все по-силно.
Дежурният в лагера прие въодушевеното съобщение и само след няколко минути третата смяна им се притече на помощ.
В града ликуваха.
Всички шотландци, дори и двете възрастни вдовици, направиха жива верига до мината, за да прехвърлят безценния метал. Започна трескава работа — претегляха, пълнеха торбите с руда и ги товареха. По дяволите, това, че златото не беше съвсем чисто, нямаше никакво значение. В големите буци то се виждаше ясно във формата на спирали или като фина мрежа.
Преди залез слънце на осемдесет и осмия ден бяха изкопали цялата каверна.
Без кварца златото тежеше седемстотин и петдесет килограма.
Като се прибавеха и сто и четиридесетте килограма, които вече имаха, ставаха почти деветстотин.
Не беше един тон, но щеше да стигне.
Всичко се развиваше по плана!
Започнаха да смазват автоматите.
Пасторът се молеше за успеха им непрестанно и от все сърце. Никога досега залогът не е бил толкова голям.
Търл чакаше пред Монетния двор и се опитваше да прикрие възбудата си. Осемдесет и деветият ден настъпи. Слънцето залезе преди два часа. Тъмнината беше приятна, а още по-хубаво бе, че следващите три нощи щяха да са безлунни.
На планетата всеки момент щеше да настъпи пролетта. Вече имаше два-три топли дни. Всичкият сняг се бе стопил. Времето беше топло дори за сезона. Приготви се да чака. Наивно бе да си мисли, че глупавите животни ще дойдат навреме.
Подпря се на камиона с открита каросерия, с който пристигна от базата. Той беше истинска таратайка, дори не фигурираше в инвентарния списък на транспортния парк. Така че и да изчезнеше, никой нямаше да го потърси. Подготви го старателно.
Но за негово учудване животните пристигнаха точно в уречения час.
Със затъмнени фарове, колкото да виждат пред себе си, камионът им се приближи и спря само на около метър от Търл.
Беше тежко натоварен. Значи, все пак спазиха поетото обещание. Да, животните наистина бяха глупави!
В кабината имаше три човешки същества. Търл едва сдържаше нетърпението си. Отиде до каросерията. Започна да осветява и да опипва торбите. Злато! Непречистено, необработено, по него все още имаше полепнали люспи кварц… но се виждаха и късове претопено злато.
Изведнаж се опомни, отдръпна се и провери с детектора си торбите за радиация. Бяха чисти.
С опитно око прецени тежестта на товара по огъването на ресорите. Ако не се смята теглото на самите животни — около двеста килограма, и нормалното количество на примесите, оставаха му приблизително деветстотин килограма. Според последните борсови бюлетини поради намалените количества злато цената му на Психло бе скочила на 8321 галактически кредита за унция. Този товар струваше — той можеше да смята наум много добре — около 189 718 800 кредита! Това представляваше не едно, а направо няколко състояния!
Богатство и власт!
Идеше му да подскочи от радост.
Животните още не бяха слезли от кабината. Търл се приближи до нея и ги освети с прожектора си. Тези приятелчета бяха с черни бради!
В действителност това бяха Данълдийн, Дуайт и още един шотландец.
С помощта на жестове Търл се опита да разбере къде е животното Джони.
Не бяха сигурни дали са го разбрали точно, но Дуайт, който знаеше психлоски, подозираше какво го интересува. Нарочно заговори на развален език:
— Джони няма може дойде. Него има катастрофа. Крак ранен. Той каза ние дойде. Много извинява.
Търл малко се стресна от това съобщение, то донякъде объркваше плановете му. Но наистина на една от снимките, направени от разузнавателния самолет днес, се виждаше преобърнат булдозер. За пръв път от много месеци насам на нито една от тях не бе заснет русокосият Джони. Всъщност това не беше толкова важно. Нямаше да попречи на намеренията му. Просто щеше да отложи екзекуцията на момичетата, защото раненият крак не лишаваше животното от парапсихическите му способности. Трябваше да се справи с него. Ако надушеше нещо, щеше да накара останалите да направят сума поразии. Търл можеше да се пребори и с тях, но защо да си създава излишни главоболия!
— Ние помогнем пренесем торби на друг камион — предложи Дуайт.
Това изобщо не влизаше в сметките на Търл.
— Не — отговори той с категорични жестове, които в тъмнината трудно се забелязваха. — Просто ще си разменим камионите. Ясно ли е? Аз ще взема вашия, вие моя.
Тримата шотландци се измъкнаха от огромната кабина на психлоския камион и се прехвърлиха в този на Търл.
Данълдийн пое управлението. Включи двигателя, направи широк завой и потегли обратно по пътя, откъдето бяха дошли.
Търл ги наблюдаваше с усмивка върху костните си устни.
Камионът стигна до ъгъла, зави в една странична уличка и изчезна от погледа му.
Данълдийн бързо натискаше копчетата, за да го насочи надолу по наклона.
Погледна встрани, за да се убеди, че Дуайт и другият шотландец са успели да отворят вратата.
— Скачайте! — изкрещя им той.
Те моментално го послушаха и изхвърчаха навън.
Данълдийн отвори своята врата, скочи, свит на кълбо, и се претърколи няколко пъти по меката трева на улицата.
Хвърли поглед назад. Приятелите му вече се бяха изправили на крака и тичаха, за да се скрият. Приличаха на две плъзгащи се сенки в нощта.
Извади от колана си топлозащитно наметало, наметна го и се спусна по една алея. Успя!
Празният камион продължи още тридесетина метра надолу по улицата. Избухна с оглушителен гръм и силната взривна вълна помете сградите от двете страни на улицата.
Търл се смееше, изправен край натоварения със злато камион. Чуваше как части от машината и вдигнатите във въздуха сгради падат обратно на земята. По-леко засегнатите постройки продължаваха да се сриват с грохот. Беше много доволен. Радостта му щеше да бъде още по-голяма, ако и животното Джони беше там. Нямаше смисъл да ходи да проверява. Не би намерил нищо. Задействуваната от разстояние взривна капсула беше монтирана под седалките.
Качи се на тежко натоварения камион и потегли към приспособената от него леярна.
Беше избрал петия вариант от седемте възможни за взривяване на камиона. Всяка прогноза е рискована.
Наблюдателите, облечени с топлозащитни наметала, се оттеглиха към близките сгради. Намериха Данълдийн и другите двама. Започнаха да се подготвят за втория етап на операцията. Щяха ли да имат същия късмет и следващия път? Наистина беше рисковано предварително да се предвиждат действията на един полудял психло.
В работилницата на старата леярна Търл беше приготвил всичко. Прозорците бяха закрити, а вратите — плътно затворени. От съоръженията, използвани някога от хората, бе запазил единствено един огромен метален котел в средата на помещението. Но дори и него подобри, като му монтира мощни психлоски нагреватели.
Навсякъде се виждаха инструменти, леярски форми и молекулни пръскачки.
От моргата в лагера беше донесъл и маркировъчната машина.
Търл паркира камиона пред неосветената врата и без никакво усилие започна да пренася по шест-седем торби наведнаж. Изсипваше ги в котела.
Скри камиона, влезе и залости вратата отвътре. Провери дали всички прозорци са добре затворени и затъмнени, но не забеляза една съвсем наскоро пробита дупчица. Включи осветлението.
Със заучено движение провери със сондата цялата стая, за да се убеди, че няма подслушвателни устройства или миниатюрни камери. Помещението беше чисто и той остави сондата.
В момента, в който тя изтрака на пейката, една невидима ръка отвори капака на старата вентилационна шахта и постави две камери в удобно за снимане положение. При това неуловимо движение в лъча на една от лампите попадна малко облаче прах. Добре смазаният капак се затвори безшумно.
Търл вдигна поглед. Плъхове, помисли си той. Тези сгради са пълни с тях.
Включи мощните нагреватели и буците злато започнаха да се слягат и да се смаляват. Скоро се появиха мехури. Трябваше да внимава златото да не бъде прегрято. Имаше опасност да премине в газообразно състояние и да се изпари. Носещите греди на покрива на тази стара леярна сигурно целите бяха позлатени от изпаренията през годините, когато е работила. Наблюдаваше внимателно термометрите.
Жълтооранжевото съдържание на котела се втечни и той включи нагревателите на режим за поддържане на постоянна температура.
Беше подредил леярските форми. Обикновено ги използваха да отливат металните капаци на стандартните ковчези, правени в цеховете на лагера.
С грамадните си лапи в ръкавици Търл държеше огромен черпак. С него започна да прехвърля течността от котела в първата форма.
За всеки капак на ковчег щяха да са нужни по деветдесет килограма чисто злато. Имаше точно за десет. Работеше бързо и с вещина. Не разсипваше нито капчица. Съскането на горещия метал във формата галеше слуха му.
Колко лесно мина всичко! Компанията държеше капаците на ковчезите да са от олово. Тези строги правила бяха установени още преди петдесет-шестдесет хиляди години. Преди това се бе случвало някои от ковчезите да се разпаднат или при отварянето им след междупланетарното телепортиране да се получат слаби експлозии вследствие на натрупаната радиация. Така се замърсяваше площадката за приемане.
На пазара на Психло оловото беше в изобилие. Разполагаха с неизчерпаеми запаси от него, както и от желязо, мед и хром. Но не достигаха злато, боксит, молибден и няколко други метала. А — слава на всички богове на злото! — уран и други радиоактивни руди нямаше изобщо. По тази причина ковчезите винаги се изработваха от олово, а в някои случаи дори се подсилваха със специална сплав или с бисмут.
На него му бяха нужни само капаците. В моргата имаше цели купища ковчези. Трябваше да действува тайно, без да го усетят, защото при това изобилие щеше да бъде много подозрително, ако някой го види да вкарва нови ковчези.
Вече беше напълнил девет от формите. С последната нямаше да бъде толкова лесно. Котелът бе почти празен и в сместа на дъното имаше много примеси и скални парчета.
Работеше бързо, защото цялата операция трябваше да приключи до съмване. Остави утайката да изстине и изсипа вътре една туба киселина, за да разтвори примесите. Бързо загря котела. Облаците вряща киселина му изглеждаха много красиви. Носеше маска и затова не се страхуваше от вредното им въздействие. Изгреба неразтопените парчета и отново загря златото.
Успя да напълни последната форма почти догоре, но му се наложи да остърже внимателно и дъното на котела. Добави и няколко килограма олово.
Докато пълните форми изстиваха, почисти инструментите си и провери да няма капки по пода.
Течността продължаваше да изпуска топлина и той включи един портативен вентилатор. Почука предпазливо най-близкия капак. Много добре!
Заизважда ги внимателно от формите и ги подпря на пейката. Взе молекулната пръскачка, зареди я с олово и бисмут и започна да ги боядисва. Нанасяше покритието равномерно. Наложи се да я пълни още шест пъти, докато обработи всичките.
Свали ръкавиците си и приготви маркировъчната машина, която обикновено седеше в моргата. Извади от джоба си списък.
Много старателно написа върху капаците десет имена, личните номера и датите на смъртта.
С набавянето на десетте трупа срещна известни затруднения. Първите бяха на тримата часови, убити от експлодиралата пушка. Следваха Нъмф и проклетият Джейд, дяволите да го вземат. Провежданата от компанията програма за безопасност на труда, както и медицинските грижи бяха намалили броя на жертвите под очакванията. От последното телепортиране досега в мините имаше само три смъртни случая. Нужни му бяха още два.
Мислеше да ги набави, като в една от пробитите дупки пусне незабелязано взривна капсула, малко преди в нея да бъде поставен експлозивът. Разчиташе да загинат поне двама-трима, но единствената жертва се оказа специалистът по взривяване.
Следващият случай беше по-сложен. Разхлаби кормилния болт на една триколка. Тези машини развиваха висока скорост, а се движеха по земята и постоянно трябваше да заобикалят различни препятствия. Наложи се да чака цели три дни, докато кормилото най-после отказа и служителят, който я управляваше, загина при катастрофата.
Така вече разполагаше с десет трупа и десет имена.
Гравира имената върху мекия метал на капаците с машината за маркиране. Внимателно провери крайния резултат. При два от надписите покритието беше остъргано и златото се виждаше. Взе молекулната пръскачка и отново обработи с бисмут и олово повърхността. Така вече беше по-добре.
Драсна с нокът по единия. Беше хубаво изсъхнал и не оставаха следи. Вероятно нямаше да бъде повреден и при транспортирането.
В долния ляв ъгъл на всеки един от капаците постави малко кръстче, незабележимо за този, който не знаеше за съществуването му.
Времето напредваше. Бързо събра инструментите си и демонтира нагревателите от котела. Огледа помещението. Всичко беше наред.
Изгаси осветлението и докара камиона пред вратата. Започна да товари капаците по два-три наведнаж. Нахвърля инструментите върху тях.
Върна се обратно в стаята, взе една торба, пълна с прах, и го посипа по пода. С помощта на прожектора си отново провери всичко, затвори вратата и потегли щастлив.
Капакът на вентилационната шахта в леярната се отвори и една ръка бързо прибра миниатюрните камери. Дупката в рамката на прозореца беше запушена.
Търл караше бързо към лагера. Беше късна нощ, но от дълго време насам всички бяха свикнали да чуват ръмженето на колата му през всички часове на денонощието. Това не правеше впечатление на никого.
Беше много тъмно.
Спря пред моргата. Внесе десетте капака, без да включва осветлението. След това отиде до близкото бунище и внимателно зарови инструментите си под купчината отпадъци.
Върна се при моргата, затвори вратата и включи осветлението. Провери помещението за подслушвателни устройства.
Не видя миниатюрната дупчица в дебелата стена и камерата, която се появи веднага след като той отмина.
Търл внесе десет нови ковчега от купчината и ги подреди. Свали капаците им и ги хвърли обратно при другите. Избута ковчезите до вратата, за да могат на деветдесет и втория ден да бъдат вдигнати по-лесно.
Свали от масите труповете на десетимата психлоси и грубо ги нахвърля в тях.
Джейд беше последен.
— Джейд, мръсен глупако, какъв скапан агент на ИБР беше! Не беше много умно да идваш тук и да се опитваш да надхитриш по-опитния от теб. И в крайна сметка какво се получи?
Той вдигна единия от капаците и провери името.
— Спечели си достойно погребение под фалшиво име — Снит.
Изцъклените очи сякаш го гледаха с укор.
— Не, Джейд — каза Търл, — няма смисъл да спорим. Абсолютно никакъв. Нито твоето убийство, нито това на Нъмф някога ще ми бъдат приписани. Довиждане, Джейд!
Затвори капака с трясък.
Същото направи и с останалите ковчези. Внимателно провери малкото кръстче на всеки от тях.
Взе инструмента за студено заваряване и ги запечата. Върна го в шкафа, остави на мястото й машината за маркиране.
Огледа помещението и се изправи доволен. Дотук всичко вървеше идеално.
Беше готов цял един ден преди часа за телепортиране. Изключи осветлението.
Не чу нито тихия шепот отвън, нито стърженето при издърпването на миниатюрната камера и последвалото запълване на дупчицата с цимент.
Търл отвори вратата. Вече се развиделяваше.
Прекоси незаграденото пространство до зоната за телепортиране, мина през нея и се изкачи по хълма към канцеларията си.
При моргата две незабелязани от него фигури, увити в наметала, се плъзнаха безшумно към дефилето.
Четири часа по-късно на деветдесет и първия ден Джони, Робърт Лисицата, членовете на съвета и на бойните групи отново и отново разглеждаха с угрижени лица направените снимки. Не биваше да пропуснат и най-малката подробност, а с нея и големия си шанс. Не можеха да си позволят такова нещо. Не само тяхната, а и съдбата на цели галактики зависеше от това. Нямаха право на нито една грешка.